Фиаското на НАТО
в Косово
Пирова победа. Как Западът не можа да спечели и дори без малко щеше да изгуби войната в Косово - епично заглавие за една научна студия, посветена на Косовската война на НАТО и предлагаща строга и безпристрастна преценка на хода и резултатите от близо тримесечната бомбардировка на Алианса срещу Югославия. Авторът Роб де Вайк познава материята си - той е съветник по въпросите на отбраната в нидерландското Министерство на отбраната, експерт по военните аспекти на международната сигурност, професор по международни отношения в Кралската военна академия и професор по стратегически проучвания в университета в Лайден. Книгата на Роб де Вайк се появи точно за годишнината от началото на Косовската война на НАТО. Нейната централна теза гласи, че тази война е половин политическо и пълно военно фиаско, и че в резултат на нея сме още по-далеч от намирането на разрешение за косовския проблем. Роб де Вайк пише студията си от позицията на убеден привърженик на НАТО, което придава допълнителна убедителност на безпощадната му критика.
Тук предлагаме интервю с автора.


- Конфликтът бе доведен до край съгласно условията на НАТО: сръбските войски са вън; войските на НАТО са вътре; бежанците се завърнаха; примирието се спазва. Така погледнато, приключихме този конфликт с успех. С тези думи приблизително главнокомандващият войските на НАТО в Европа Уесли Кларк на 16 септември миналата година направи равносметка на резултата от Косовската война. През последните дни обаче срещам почти само коментари с диаметрално противоположното становище, а именно, че операцията на НАТО в Косово е едно пълно фиаско. Как се получи така?
- Получи се нещо доста особено. Като тръгваш на война, първо ясно формулираш каква ситуация искаш да постигнеш в резултат на тази война. В конкретния случай резултантната ситуация бе съвсем ясно дефинирана: мултиетническо, демократично и автономно Косово в състава на Федерална Република Югославия. Политическата цел първоначално също бе ясно дефинирана: сложй край на хуманитарната трагедия и разположй омиротворителни сили в региона. След две - три седмици обаче стана ясно, че тази политическа цел остава непостигната, поради което на 12 април последва корекцията й: вместо "сложй край на хуманитарната трагедия", целта вече гласи "сторй нужното бежанците да могат да се завърнат". Политическата цел в крайна сметка донякъде е постигната, но странното е, че военните цели претърпяха пълен провал. Главната военна цел гласеше: лишй Милошевич от всякаква възможност да продължава войната си в Косово и да изпраща от Сърбия подкрепления на войските си. Смайващото обаче е, че до последния ден, до самото обявяване на примирието Милошевич бе в състояние спокойно да воюва срещу местното население, да подменя военни части, да докарва свежи подкрепления от Сърбия и да поддържа снабдяването на войските си. И трябва да констатираме, че всички тези бомби, които се изсипаха над Косово и над Сърбия, изобщо не допринесоха за реализирането на военните цели.
- Да се спрем най-напред на политическите цели. Очакваше се, след два до три дни бомбардировки, Милошевич да клекне. Това очакване през първите дни многократно огласиха госпожа Олбрайт и високопоставени генерали. В книгата си напомняте всеизвестния факт, че в положение на война населението се солидаризира с ръководството си, за което има безброй примери в историята. Как е възможно тогава обиграни и опитни политици да имат подобни очаквания в случая с Югославия?
- Опитни политици ли? Изобщо не мисля, че са имали някакъв опит за водене на война! Нещата понякога наистина са извънредно прости.
- Но примерът с войната срещу Саддам Хюсеин е още съвсем пресен!
- Да, но междувременно имаме друга генерация политици и нова генерация генерали! Не забравяйте, че политиците в западните страни остават на власт средно четири години, някои може би осем, докато от войната край Персийския залив изтекоха десет години. В още по-голяма степен това важи за военните. Няколко години са на команден пост и през това време се занимават с какво ли не, но не и с водене на война. Как се води война знаят от разни устави и пособия - това е долу-горе всичко. Но има нещо по-важно. Който води война, трябва да може изцяло да се постави на мястото на противника си и да изхожда от неговото положение. Военен съюз като НАТО под ръководството на САЩ има обаче навика да изхожда единствено от себе си, от увереността в собствената си сила. Основната идея гласи: Ние сме толкова могъщи във военно отношение, че никой противник не може да ни се опре, та камо ли някакъв локален властелин като Милошевич с шепата си войски ще се осмели да не си налегне парцалите, когато го заплашим с военна сила. Това е много важно! Разсъждението от позицията на военното превъзходство и могъщество те прави сляп за всичко онова, което ти готви противникът. Не само в началото, по време на цялата война наблюдавахме това поведение на НАТО.
- Това е вашето обяснение на погрешните очаквания. Има обаче и хора, които твърдят, че никакви погрешни очаквания не е имало. Всеки, естествено, знаел, че бомбите само ще сплотят сърбите около Милошевич, но събарянето на Милошевич съвсем не е било целта на тази война, тя преследвала съвсем други цели и други стратегически интереси.
- Не, не вярвам. Според мен тази война започна поради две причини: първо, имаше съвсем чистосърдечно възмущение от хуманитарната трагедия, която пламна в Косово, както в момента има съвсем чистосърдечно възмущение от трагедията в Чечения. За Чечения обаче е ясно, че само възмущението не е достатъчно за интервенция. Но в Косово се стигна до интервенция и поради други причини. Потоци от бежанци започнаха да дестабилизират целия регион. Освен това, надделеят ли в конфликта косовските албанци, се надигаше заплахата от "Велика Албания", нещо абсолютно недопустимо за страна като Гърция, която тогава виждаше северната си граница застрашена, а освен това в нейните очи тази Албания би била естествен съюзник на Турция... И т. н., известен ви е целият сценарий. Всичко това разтревожи НАТО.
- Ала не сме ли тъкмо в резултат на войната доста по-близо до този сценарий?
- Да, естествено! От същинската първоначална цел - мултиетническо и демократично Косово в състава на Югославия - днес сме по-далеч от всякога. В момента Косово де факто е откъснато от Югославия - с германската марка като официална валута, в скоро време със свои автомобилни номера, със свой телефонен код и т. н. Първоначалната политическа цел се отдалечава все повече, никой вече не търси разрешение на конфликта в рамките на Югославия. А щом е така, един ден ще има пълно отцепване. Все по-ясно се очертават контурите на подобно разрешение на конфликта, разрешение, наложено от сърбите и от косовските албанци.
- Но това разрешение ли е?
- Няма друг избор! Въпросът вече не е дали това е разрешение, а дали имаме друг избор. Не можеш винаги да изхождаш само от собствените си цели и виждания. В определен момент се налага да поставиш дадена цел или дадено разрешение в зависимост от историята и традициите на региона, от това, какво иска самото население. В момента е в ход разделянето на Косово, като залогът е северната му част. И въпросът е дали тази северна част ще бъде присъединена към Сърбия, или към независимата държава на косовските албанци. Стигне ли се пък до косовска държава, възниква въпросът дали тя е на път да се присъедини към Албания, или ще си остане косовска мини-държавица. Това е големият въпрос. И на него скоро трябва да бъде намерен отговор.
- Да речем, че му се намери отговор. Но този отговор може да е незадоволителен, да повдига нови и нови въпроси за ново и ново раздробяване на държавните формации на Балканите.
- Да.
- А вече десет години констатираме, че това не е разрешение.
- Не знам дали не е разрешение. Ако погледнем остатъците от някогашната Югославия, ще видим, че Хърватия в момента е на път да се стабилизира, че Словения вече си е порядъчна и стабилна държава. Босна и Херцеговина си остава проблем, защото там и дума не може да става за мултиетническо съжителство, а и защото са в ход процеси, които могат да доведат до окончателна етническа подялба. Както в Косово. Може би това си е историческата тенденция на Балканите. Куриозното при това е, че Сърбия май остана единствената мултиетническа държава.
- Имаме вече един протекторат Босна, сега имаме втори протекторат Косово. Така ли трябва да продължи разрешението на балканските проблеми?
- Ами след като все войни се водят - да, тогава и протекторатите може да са разрешение. След като има народностни групи, които не искат да живеят заедно и все се оставят да ги насъскват едни срещу други разни политици - защо не, за Бога, направете ги тогава протекторат на ООН!
- Мисли ли се сериозно в средите на НАТО за подобно разрешение?
- Косово вече много се доближава до този модел. То официално е под администрация на ООН, на мисията на ООН в Косово като преходна администрация, докато сигурността му се гарантира от НАТО. А проблемът на НАТО е, че Милошевич продължава да мисли за тази организация в категориите на студената война и да гледа на нея като на противник и на окупационна сила. По този начин НАТО се превръща в част от проблема и не е в състояние задоволително и за продължително време да гарантира мира в този регион. Във всеки случай, докато Милошевич е на власт, тази ненавист между сръбското правителство и НАТО ще си остане непроменена. Ще трябва следователно тази военна сила да бъде заменена с ООН.
- И така, политическите цели не са постигнати, не са постигнати и военните.
- Политическите отчасти са постигнати. В смисъл, че бе сложен край на хуманитарната трагедия, че бежанците се завърнаха по родните си места и че в Косово са разположени мироопазващи сили. Това, което изцяло остана непостигнато, е намирането на някакво политическо разрешение. В момента сме толкова далеч от постигането на тази цел, колкото и в началото, и дори по-далеч, отколкото преди войната.
- Да се спрем тогава на военните цели. Централно място в книгата ви заема тезата, че демокрациите не са в състояние да водят ефикасни бойни действия, защото демократичните принципи при вземането на решения, като право на мнение, дебат, консенсус и т.н., не се съчетават с вземането на решения при водене на война. Вие дори пледирате тези принципи и по специално съвещателният принцип в случай на война да бъдат отменени.
- Вижте какво, тези политически дебати могат да се водят, докато тръгнеш на война. До този момент ще трябва точно да се определи какво е и какво не е политически допустимо в хода на войната. Политически съвещания и дебати по време на войната обаче, при положение, че всяка от 19-те страни може да поиска да повлияе в своя изгода на хода на бойните действия, са недопустими. А това ставаше, защото британците, французите и германците особено грижливо следяха нищо по време на кампанията да не се извърши, без те да го одобрят. То в крайна сметка се вършеше, защото американците правеха, каквото си бяха наумили - но видно е, че всяка от 19-те страни бе в състояние да сложи своя печат върху хода на войната. В резултат на това цялата кампания във военно отношение потегли извънредно мудно, никакви рискове не биваше да се поемат, никакви летци да се завръщат в ковчези, т. нар. колатерални щети за цивилното население трябваше да бъдат максимално ограничени. Заради тези рамкови условия и цялата политическа съвещателност войната се водеше толкова неефикасно, че политическите и военните цели останаха нереализирани, продължителността на операцията се разтегли, а мудното й стартиране даде възможност на Милошевич да засили прокужданията и хуманитарната трагедия. Да водиш война при такива условия според мен е просто недопустимо - като оставим, разбира се, по-широкия въпрос, дали изобщо трябваше да се води тази война. Но след като си решил да я водиш - не по този начин! Това е тезата, която защитавам в книгата си.
- Е, да, но всичко това не се дължи на военния потенциал на НАТО. Ако страните от НАТО трябваше да водят война, защото са нападнати или са засегнати жизнените им интереси - тогава изобщо нямаше да става нужда да оправдават пред народите си обстоятелството, че от едната и от другата страна има убити. Но като водиш една много съмнителна война, която не само че не е отговор на чужда агресия, но си е нападателна - е, тогава естествено си изправен пред проблема политически да оправдаеш тези убити пред народа и пред избирателите си.
- Естествено. И освен това се добавя още нещо: като кажеш, че ще водиш хуманитарна война, не можеш сам да предизвикаш хуманитарна трагедия, като причиниш голям брой жертни сред цивилното население. Такъв вид война без друго е извънредно трудна за водене.
- Не може ли тогава цялото това фиаско на НАТО да се обясни с факта, че бе водена погрешна война?
- В крайна сметка - да. Тази войната е фиаско, защото потегли мудно, защото на всяка цена трябваше да бъдат избегнати жертви сред собствените войници, както и цивилни жертви. Тя е фиаско обаче и в един по-широк смисъл: с интервенцията на НАТО в Югославия бе поставена на карта част от европейската сигурност, атмосферата между НАТО и Русия бе отровена, макар че същият този Алианс години наред повтаря колко необходими са му руснаците за осигуряването на европейска сигурност и стабилитет.
- В предговора към книгата си казвате, че на голям брой политици сте поставили въпроса дали отново биха се впуснали във водена по този начин война, и че всички отговорили било с колебливо, било с категорично не. Какво конкретно значи това "не"? Никога отново такава война, или никога война изобщо?
- Това, което политиците искат да кажат, е, че може да приемат война от хуманитарни съображения, но никога вече по този начин. Защото политиците очакваха, че хуманитарната трагедия в Косово за два-три дни ще бъде прекратена, а това не стана. Вместо това - 78 дни бомбардировки. Военната акция продължи прекалено дълго и не бе правилно водена.
- Войната приключи, Милошевич още е на власт, а проблемът с Косово прерасна в дилема, още по-неразрешима, отколкото преди войната. Какви са останалите политически последици?
- Най-тежката политическа последица е, че за дълго са обременени отношенията с Русия и Китай и че тази интервенция, проведена без мандат на Съвета за сигурност, обезсмисли този единствен инструмент, с който разполагахме за поддържането на мир и сигурност в света. Това е много тъжна констатация. Но има и друго. Незападните страни, страни като Русия и Китай, все повече обвиняват Запада, че злоупотребява със силата си. След серия от интервенции и военни операции на САЩ и други западни страни без мандат на Съвета за сигурност от 1989 година насам - интервенцията в Судан и Афганистан срещу терористичната мрежа на Бен Ладен, операцията "Пустинна лисица" срещу Ирак (също без мандат), последната интервенция на САЩ и НАТО в Косово, плановете на САЩ за противоракетна система в нарушение на договора за стратегическите оръжия - всичко това предизвиква останалите страни да кажат: Вие се смятате за толкова могъщи във военно и икономическо отношение, че си позволявате да правите каквото си щете! Това с абсолютна сигурност ще предизвика ответни реакции и в определен момент ще доведе до световна дестабилизация поради простата причина, че някои страни това повече няма да го преглъщат и на свой ред ще реагират. Нищо чудно, че Русия и Китай в определен момент започнаха да разговарят за стратегически съюз.
- Ще продължи ли Западът по поетия вече път, или има още път обратно?
- Винаги има път обратно. Нищо сложно няма в това да констатираме, че всичко това не води към добро, че цялата тази операция не бе успех и че в бъдеше не бива да се повтаря. Според мен изводът от Косовската операция гласи, че Западът не е в състояние бързо и ефикасно да слага край на хуманитарни трагедии с военни средства - нещо, което впрочем отдавна знаехме, но политиците очевидно отново трябваше да го разберат. Да знаят, че извънредно резервирано трябва да подхождат към употребата на военна сила, когато някъде се разрази хуманитарна трагедия - първо, защото останалите страни иначе си обясняват тази намеса, което води до световна дестабилизация и до подриване на отношенията между великите сили, и второ, защото военният инструмен е негоден за постигането на бързо разрешение.
- А можем ли да очакваме политически последици за политиците, носещи главна отговорност за това фиаско?
- Не, не вярмам. Не вярвам поради простата причина, че изготвянето на официалната преценка се влачи извънредно дълго. Може би ви е направило впечатление, че досега все още няма нито една цялостна преценка на войната, което е много странно. Само американците излязоха с преценка за Косовската война. Нидерландското правителство вече месеци се тутка със своята. НАТО също необяснимо се бави, макар че уж работи над нея. Навсякъде все проблеми с изготвянето на цялостна преценка на войната. Интересно, защо? Ами, защото полека-лека на всички става ясно, че няма никакъв успех за превъзнасяне. И още нещо многозначително в засега единствената преценка, тази на американците. В нея за мое изумление чета, и то за първи път, следното: Ние изобщо не можем да си обясним, казват американците, защо Милошевич отстъпи! В началото цитирахте Уесли Кларк, който каза приблизително следното: "Милошевич отстъпи, защото разбра, че е безсмислено да упорства, следователно ние победихме". Това становище вече не се споделя дори и в американския доклад.
- В книгата си лансирате като обяснение за отстъпването на Милошевич заплахата от бомбардировки с Б 52.
- Да, наред със загубата на руската подкрепа.
- Мислите ли, че бомбардировките с Б 52 щяха да променят нещата? С тези бомбардировачи и във Виетнам американците не победиха.
- Това е куриозното в цялата история. В определен момент Милошевич и НАТО се спазариха. Това стана в резултат на тайни дипломатически преговори в Белград; преговаряно бе и с руснаците в Бон, в Кьолн и другаде; и това в крайна сметка доведе до спогодбата. Но на Милошевич бе "помогнато" да направи необходимите отстъпки и чрез заплахата от бомбардировки с Б 52. Станаха някои странни неща. НАТО бомбардира ли, бомбардира, докато целите се изчерпаха, някои дори многократно бяха бомбардирани, макар че бяха вече разрушени. Привършиха и бомбите за точна бомбардировка, така наречените интелигентни бомби. Това означаваше, че останаха само друг вид цели и друг вид бомби: индустриалните комплекси и градовете и (за тях) конвенционалните бомби или "бомбените килими", постилани от Б 52. От различни източници ми е известно - източници от средите на НАТО, както и на Милошевич - че в определен момент Милошевич просто е повярвал във възможността НАТО наистина да пристъпи към бомбардирането на градове. Такава е било перцепцията на Милошевич и тя е важна. Не става дума за това дали НАТО наистина щеше да стори това - аз лично не го допускам, защото това щеше да предизвика неописуема трагедия. Но Милошевич някак си го е повярвал. И за мен е още загадка как американците успяха така да разкажат на Милошевич за тази възможност, че той да им повярва. Възможно е обаче да е било и просто едно логично заключение на Милошевич. Но във всеки случай, без тази заплаха той вероятно по-дълго щеше да упорства.
- Един въпрос във връзка с България. Става дума за широкомащабната етническа чистка на косовските албанци под кодовото название "Операция "Подкова". Както пишете, българските тайни служби били информирали НАТО за тази мистериозна операция, подготвена от Милошевич. Знаете ли повече подробности?
- Това бе съобщено от германски източник. Първоначално съвсем категорично се твърдеше за някакъв документ, предаден на Берлин от българското разузнаване. Този документ съдържал всички подробности за подготвената от Белград операция за систематическо прокуждане на албанците от Косово.
- После излезе, че с този документ нещо не е наред.
- Да, защото после пък казаха, че този документ бил предаден на НАТО. Някъде през февруари говореха, че подобен документ действително съществувал и доказвал окончателно наличието на конкретни планове за прокуждането на албанците. Аз лично не вярвам в съществуването му. Ако НАТО го имаше като изготвен от властите в Белград, и аз щях да го видя. Засега няма никакво доказателство за съществуването му.
- Другаде пишете, че в случай на сухопътна операция срещу Белград България без съмнение е щяла да бъде на разположение на НАТО. Защо мислите така?
- Ставаше дума за една от теоретичните въможности, които разгледах в книгата си. Ако трябваше да се присъпи към сухопътна операция, една от възможностите бе това да стане от българска територия. При което изтъкнах, че от логистична гледна точка това би бил най-лошият вариант поради липсата на пристанища, но че в политическо отношение правителството в София щеше да даде съгласието си. И това е естествено, защото България иска да членува в НАТО и в такъв случай можеше да каже: добре, можете да използвате територията ни, но искаме да ни приемете в НАТО. Същата дискусия имахме, когато България отвори въздушното си пространство за самолетите на НАТО, та Милошевич можеше да бъде атакуван от всички страни, включително и от изток, където се оказа разположена България.
- Кой според Вас е най-важният извод една година след Косовската война?
- Най-важният извод според мен е, че инструментът на военната сила, необходим за външната и отбранителната политика, е доста безполезен за други цели. Особено с ограниченията, които политиката налага върху употребата му. Изобщо не е вярно, че като си най-могъщата военна организация - а такава организация несъмнено е НАТО - можеш просто така да налагаш волята си на друга държава. Наложи се НАТО да бомбардира цели 78 дни, а освен това въпросната държава се оказа в състояние дори да изостри хуманитарната трагедия, която НАТО уж тръгна да прекратява.

Разговаря Жерминал Чивиков


Разговор с Роб де Вайк

Rob de Wijk. Pyrrus in Kosovo of Hoe het Westen de oorlog niet kon winnenen zelfs bijna verloor. Amsterdam. Mets en Schilt 2000