Тиранията
на мечтата
Маргарита Младенова: Хората, които още като дете са ме запалили да искам да се занимавам с нещо като театър, не са театрали. Имам предвид най-вече баба си Гергана, която имаше много особено чувство за хумор. Тя събираше понякога вечер жените и те правеха сценки на двора. Излизаше в мъжки дрехи, имитирайки един дядо Тимньо. Беше възрастна жена, но вътрешно много свободна, много сърцата. Искаше нещо да става, нещо да се случва. Лятно време и ние, децата, се събирахме и правехме спектакли. Целият град се събираше да ги гледа. Баба ми беше готова да смъкне пердетата от прозорците, отваряше сандъците, изваждаше дрехи, които не са за всеки ден, стари кърпи, оставени от нейни баби и свекърви. Шиеше костюми с нас. Имаше някаква възрожденска сладост от представлението, от случването. Мисля, че оттам някъде е тръгнало това, което се нарича влечение към театър. Но си спомням, че още когато правихме тези детски представления, имах желание не толкова да участвам, колкото да измислям представлението, да го разполагам, да си представям костюмите, средата, да го организирам. Била съм 6-7-годишна, когато започнахме да правим театър. Имаше и читалищен театър в Свищов, но той беше много амбициозен, по цели години репетираше. Впечатлявал ме е много Търновският театър, който гостуваше в Свищов. Гледала съм Елена Стефанова в много неща - беше първа актриса в Търновския театър. И, разбира се, нашите балетни продукции. Като деца много сериозно се занимавахме с балет и учителка ни беше майката на драматурга Георги Данаилов, който е свищовлия. Г-жа Данаилова беше учила балет и ни въвеждаше в това изкуство с цялата му френска терминология, с екзерсизите... На тези балетни продукции също се събираше целият град. Така че, ако става дума за друг извор или учител, Златка Данаилова е може би първият ми много сериозен учител по изкуство. Литературата е другият. Не драматургията, а голямата литература. Знаеш как човек на тези години денонощно сладостно чете, как потъва в светове, как те захранват въображението му. Спомням си една книга, май на унгарски автор, "Бъди добър до смърт". Нощи наред не ме е оставяла да спя. Някъде към тринадесетата си година прочетох направо седмия том на Станиславски. Не "Моят живот в изкуството", а направо "Работа на актьора върху ролята". И много категорично реших да се занимавам с театър и то да стана точно режисьор. Следвах две години химия. Опитах веднъж да вляза режисура, но не успях, защото ми казаха, че съм много млада. Бях на 19 години. Следващата година влязох. Учих при професор Филип Филипов, но истинският ми учител беше Методи Андонов. Мисля, че диалогът с него ми е бил истинската наука в института.
Никола Вандов: Беше ли удовлетворена от това, което показваше във ВИТИЗ?
Маргарита Младенова: Не. Не съм била доволна и Филип Филипов не беше доволен. Още след първата година имах усещането, че не попадам в неговите мерки и теглилки. Беше доста мъчително следване.
Никола Вандов: А кои са непреките ти учители?
Маргарита Младенова: От това, което съм гледала тогава, а и после - преди всичко Методи Андонов. В театъра, и в киното. И много трудно мога да прибавя и други български имена. Дълги години малко съм гледала друг театър, освен български. Големите в киното ми помогнаха много повече, отколкото театралните режисьори. Имаше период, в който тук можеше да се гледа голямо кино - Фелини, Бергман, Антониони, а след това Тарковски...
Никола Вандов: Това изброяване хронологично ли е или йерархично?
Маргарита Младенова: Ако трябва да е йерархично, бих започнала с Бергман. Тарковски много по-късно. Естествено Гротовски, мисленето, философията на Василиев за театър, лабораторните му търсения. Брук - много силно. Но и досега киното продължава да ми влияе. Да речем Вендерс, Джим Джармуш - това са светове, в които мога да потъна и да открия окуражителни сходства с това, което се опитвам да правя в театъра. Или даже заради разликите. По някакъв начин Вендерс, Джармуш зачитам като духовни братовчеди.
Виолета Дечева: Можеш ли да дефинираш сродството с Вим Вендерс в това, което правиш?
Маргарита Младенова: Не знам дали мога кратко. Някакво сходство на обекта на любопитство, на обекта на желанието. При него има допускане, че пространството на изкуството не е в коридора на така наречената житейска реалност. Това е битийна, друга реалност, в която не съществуват граници между съня, помислите, мечтата, скритото и проявеното. Да речем това, което Джармуш прави в "Dead man", е нещо, което мисля, че бих могла почти по същия начин да направя. Говоря за такива съвпадения. Вече не само като обект на любопитство, а и като способност да създаваш плът на намерението си, като начин, по който правиш фактурите. Говоря за онази заровена, всмукана, скрита във всичко философска ирония към живеенето с кепенци, с наочници, към примирението на човек с точния лабиринт, в който протича животът му. С ролята, която той си е избрал да играе. Някакво бавно изтриване, забравяне на другите му възможности, на другият живот, за който може би той все пак е предназначен, или който би могъл да има.
Никола Вандов: Не виждаш ли в това милосърден шанс за човека?
Маргарита Младенова: Може и така да е. Може забравата да е инстинкт за самосъхранение. Само че, ако живееш сигурно, много по-спокойно с това, което имаш и нищо не те гложди, се самоограбваш. Изкуството все пак е, за да поддържа будна паметта за едно друго живеене, което би било възможно. Нямам илюзии, че изкуството може пряко да подбужда енергии, които да променят кондицията, да променят интензивността на живота.
Виолета Дечева: А кога за теб стана важна тази тема?
Маргарита Младенова: Може би една-две години преди да тръгнем да правим "Сфумато". Имаше граница между самочувствието, с което съм правила всичко до тогава, и самочувствието ми в следващите години. Вече не си спомням, но е било по повод на едно от много случайните неща, които съм правила в театъра. Имам над 100 постановки, много от тях - абсолютно случайни, ненужни. Има неща, от които сега направо се срамувам. Никола Вандов: Иска се кураж да се признае това.
Маргарита Младенова: Кураж, но и самочувствие. Заради смелостта да тръгна отначало. Почнах да си давам сметка, че стоя в зловещи инерции. И то не конюктурни, защото никога не съм правила неща, които да се вписват в конюктурата. И това е още по-срамно, че съм правила лоши спектакли с дълбокото убеждение, че сама си избирам какво да правя и сама си и решавам как да го правя. Никога никой не ме е притискал до стената да правя нещо, което не искам. В това отношение винаги съм казвала, че съм щастлив човек. Та грешките са си били мои. И усетих, че години наред стоя до глезените в плиткото езеро на така наречения театър и си мисля, че нещо правя. И се стигна до момента, в който или трябваше да се откажа от всичко това и да тръгна да се занимавам с нещо друго, или да започна отначало. И аз опитах да започна отначало. Сега като говорим си спомням кое ме сътресе - текстът на Петрушевска. Прочетох миниатюрите й съвсем случайно една вечер вкъщи. Не си спомням кой ми ги беше дал. Нямах намерение да ги правя още...
Виолета Дечева: Кога осъзна интереса си към изследване на темата за паметта, кога си даде сметка, че това е "видението", след което тръгваш?
Маргарита Младенова: Когато започнах работа върху "Грехът Златил". Никога не бях правила Йовков. Осъзнах го чрез темата за греха, който не може да бъде заровен, скрит, с който не можеш да се пребориш и който е вид памет на клетката. Грехът е шок. И да искаш да изтриеш тази памет, не можеш. Тогава започнах да си давам сметка, че темата много силно ме държи. Оттогава тя е във всичко, което правя.
Виолета Дечева: А самият избор на Йовкова пиеса, и в този смисъл на темата, не беше ли провокиран от ситуацията на "лесна" забрава след 90-та?
Маргарита Младенова: Да, но преди всичко като природа на болката, която изпитваш, носиш, засмукана от контекста на живеенето. Точно с тази болка тръгваш към следващия текст или към следващото намерение. И там, където я припознаеш, нещо може да се случи. Така се стигна до "Грехът Златил".
Виолета Дечева: Всеки творец в определени периоди си има обсесии. В този период казваш, че е "паметта". А каква е била обсесията ти преди това?
Маргарита Младенова: В този смисъл, в който ми задаваш въпроса, се страхувам, че не съм имала. И когато съм правила несполучливи представления, пак съм вярвала, че човек има нещо свое си и то не може да бъде засегнато, че никой не може да ти го отнеме, че има свят, вътрешна сила, която трябва да се брани и на която човек трябва да има доверие, защото тя е вътрешната му опорна точка. Благодарение на нея той се конфронтира с това, което не приема. Но все пак, имам чувството, че след 1985-та започнах тотално отначало. Сякаш преди това съм била някакъв друг човек, за който имам памет, но не като за себе си. До такава степен беше различно. И от някакво чувство за отговорност не изпитвах удоволствието от репетициите като откритие, като потъване. Бях литературен човек. Това е голямата разлика.
Виолета Дечева: В спектаклите, които тогава съм ти гледала, не личеше интересът ти към Гротовски, например.
Маргарита Младенова: За мен текстовете на Гротовски бяха нещо съвсем различно. По друг начин погледнах на него, когато започнах сама да го откривам като изискване към живеенето на сцената. И то беше пак по повод на Петрушевска. Започнах да се занимавам в репетициите с това да предизвиквам импулса, да намирам пътя към него и да вписвам неговата природа в поетиката. Тогава започнах по друг начин да разбирам Гротовски. Няма случайности. Нещо те води, нещо, на което си се оставил да те води.
Никола Вандов: За теб има ли значение окуражаването по пътя?
Маргарита Младенова: Докато репетирах Петрушевска, бях убедена, че е това. И не може да бъде друго. Но не беше толкова съдбовно, че тя хареса представлението. Дори да не го беше харесала, пак бях дълбоко убедена, че тя точно това е написала и че съм намерила ключовете. Тогава за пръв път изпитах невероятно удовлетворение от процеса на постигане, на търсене.
Виолета Дечева: Общият ви екзистенциален опит ли ви срещна в тази пиеса?
Маргарита Младенова: Тя е единствената може би, след Чехов, която под повърхността, която знаем с опита си, с кожата си, е намерила пресечната точка на тук, сега и там - винаги. Невероятното й откривателство беше свързано тъкмо с бездните под тази повърхност. С това, че проследява как изтича енергията на интелигента и той стига "на ноль". Защото става дума за изключително цялостни, за друго предназначени, но несъстояли се хора. Открих един Чехов в пола и то наш съвременник. И досега си мисля, че тя е гениален драматург. И досега ненадминат. В текстовете на Петрушевска няма една сричка, която да искаш да пипнеш. Трябва само да откриваш това, което седи заложено като възможност. Може би някои от текстовете на Коста Илиев съдържат това напрежение отдолу, като при айсберга, което да побърка говоренето, да предизвика режисьора. За друг не мога да се сетя.
Виолета Дечева: Интерпретираш съвсем различни пиеси, сюжети, епохи, изследвайки поведението на жената, на жените в една и съща ситуация. Това е ситуацията, в която тя е изправена пред смъртта, живее с мисълта за смъртта. Защо тъкмо тази ситуация те интересува, при това жената винаги е по-силната?
Маргарита Младенова: Не мога да кажа, че смъртта ме занимава като тема за края. По-скоро в смисъла, както е при Пушкин - смъртта като контекст на един силен живот. Само когато усещаш сянката на смъртта да диша във врата ти, шансът на живеенето е много по-голям. Само тогава то може да бъде силно, да бъде крайно, да бъде екстазно. Жените са по-силните, защото тях темата за смъртта много по-силно ги занимава и прави хоризонта им много по-далечен и привлекателен. Жените по-силно се интересуват от хоризонта на живеенето, отколкото мъжете. Повече мога да докосна истините за жената, да ги постигам, дори без да ги разбирам и да мога да ги обясня до край. Затова избрах "Нирвана". Това е единствената пиеса на Коста, която досега съм искала да правя. Но исках да я поставя не заради битката между мъжа и жената.
Никола Вандов: Темата за смъртта присъства и в "Майстори", има я и в новата пиеса на Константин Илиев "Франческа", която, доколкото зная, ще правиш. Маргарита Младенова: Така е, затова посегнах към "Майстори", въпреки че се препънах. Грешката си беше абсолютно моя.
Виолета Дечева: А защо от Йовков си избра "Боряна", а не "Албена"?
Маргарита Младенова: Защото много харесвах хасковската "Албена" на Иван Добчев. Когато започнахме "Програмата Йовков", си помислих, че той вече там е открил нещо, а аз трябва да съчинявам, да се състезавам с него - нещо, което никога не сме правили. Докато "Боряна" беше по-чисто пространство за мен. Пък и не бях съгласна с класическия вариант на Йовков, написан под влиянието на Масалитинов. Започнах да различавам кое е Йовково, кое е внесено - буквално като на рентген се вижда. Особено ако четеш и разказа, започват да отпадат като ненужни всички дописвания, цялата тази оперетна линия с Алфатарския цар и това, че Боряна идва и всичко става красиво - всичките тези глупости. Присъствието на момичето в този контекст, в този грях, с който то не може да се пребори, предопределя трагичната ситуация.
Никола Вандов: Възможно ли е да те привлече нещо не трагическо?
Маргарита Младенова: Възможно е сигурно, стига да е свързано с някаква провокация към човека да се съизмери с невъзможното. Много ме запалва в цялата антична драматургия, в пространството на мита, ето това безумие на човека да се състезава с невъзможното, да се изправи срещу съдбата и да иска нещо друго, нещо повече, и да е готова да плати за това - както е в "Антигона".
Никола Вандов: А не може ли човекът да се надсмее над всичко това?
Маргарита Младенова: При всички случаи нещо се надсмива над това негово усилие. Аз не мисля, че човек е наистина толкова велик. Единственото величие в цялата тази крехкост на мислещата тръстика е помисълът да се изправи срещу съдбата, да се съизмери. Аз мисля, че когато Декарт говори за мисълта като единственото достойнство на човека, той има някакво вълнение от работата на интелекта. Опиянение от единството на човешката природа, в което няма противоречие между работата на интелекта и на интуицията, и на чувствата, и на сетивата. В този смисъл мисленето е като прозрението.
Никола Вандов: През последните десетина години не следвате ли стратегия на бягство от рациото? Дори речникът ви се промени. Апелирате към онова в човека, което, както казвате, е предзнание, което е останало в изгубения рай и т. н. В определен смисъл вие градите театрални утопии, лаборатория за изследване на прасъставките на човешкото. Бягаш ли от себе си в такъв театър, или вярваш, че това е най-плодотворният подход при театралните търсения?
Маргарита Младенова: То е някакво неудовлетворение от това, което правиш и постигаш, от територията, която е обект на твоето любопитство, някакво желание да отидеш по-дълбоко, да разшириш, да отместиш границата на това, което правиш. Да отидеш по-нататък. Даже, ако щеш, да провериш има ли театър в това по-нататък. Защото каква лаборатория сме, ако всичко тук се свежда, макар и по друг начин, до предъвкване, преживяне на ясното. Лаборатория сме, защото това ни интересува. То просто е следваща стъпка към тайната. А може би и някакво отегчение и от собствените ни неща и от представленията, които гледаме и тук, и навън, които се занимават - дори и да са интересни от формална гледна точка - с констатация на ясни, на познати вече истини. Освен това то е реакция срещу отглеждането с годините на театрална аудитория, на зрител, който някак си възприема всичко на нивото: "Аха, как мога да си обясня това, което гледам." В момента, в който си го обясни, актът е завършил. Той не може да бъде любовен, той не може в такъв случай да включи други сетива, които спят. Този театър няма нищо общо с пречистването, с катарзисните състояния, с акта на екстатичност или с какъвто и да било духовен акт. Една среща, която е подадена и приета само на рационално ниво, не е точно изкуство. Не мисля, че може да се говори за изкуство, ако цялата работа не тръгва от друг корен. Даже природата на импулса, преди да се интелектуализира един импулс, неговият зародиш, неговият корен е другаде. Не искам да се правим на по-умни отколкото сме. И да казваме, че са ни ясни неща, които не са ни ясни. Убедена съм, че няма нищо мистично в това, което правим. То просто има силно любопитство към ирационалните зони на живеене. Към несъзнаваното в природата на човека. Ако Юнг ни е библия от години, то е точно затова. Човекът казва: има територия на Аз-а, има сянка, има Анима, има Анимус, има зони в човешката природа, които можеш да осветиш, други, които остават в полусянка. С някои можеш да се справиш, с други - не, но това не значи, че ги няма. Ние сме интелектуалци в края на XX век и, ако се интересуваме от истината, нека се интересуваме от цялата истина. Докъдето ни стигат силите, разбира се. Да не говорим, че театърът остава една от малкото възможности, когато в жива акция могат да се проявят, да се случат тези тъмни страни на съществованието. Не да бъдат обяснени, а да се случат. Разбира се, в поносими граници, защото има едно прескачане на граници, откъдето, може би човек няма да може да се върне в девет часа, след края на представлението в реалността на деня или на вечерта.
Виолета Дечева: Гротовски пита: "Какъв театър ни е нужен днес?" Работата ти в "Сфумато" може да се види и като опит за ресакрализация на театъра. През последните десет години това става особено важно. Контекстът ли го "отключи"?
Маргарита Младенова: Копнеж по сакралното в театъра има и това е една верижна реакция, която върви, тече. Същински сакралният театър никога не е бил широка практика на театъра, поне не във века, в който ние съществуваме. И това пак е свързано с паметта. Той може да е бил сакрално действо и тогава вероятно не е можело да бъде другояче. Нещо в теб иска, има глад за сакралност и театърът се опитва да го захрани. Но същинският глад за сакралност в човека е много по-голям, по-глобален. Не мисля, че театърът може да го задоволи. Мисля, че това е една от големите носталгии на човека в края на XX век. След като може толкова много неща да разбере и почти всичко да си обясни - защо тъгува за сакралното? Защо тъгува за нещо, което сам е унищожил или сам е избрал да го няма. Несъгласието ми със страшно много неща от живеенето наоколо, от контекста ме води в търсенето на това, което ми липсва.
Никола Вандов: При "Апокриф" казвахте, че правите антропологически театър, сега, при "Черното руно", пишете, че това не е антропологически театър. Поддава ли се на дефиниция театърът, който именно днес ви интересува?
Маргарита Младенова: Специално в "Черното руно" ни интересува територията на съня като театрална реалност и сходството с пространството на мита. И природата на въображението на целия, на първичния човек. Това е митично въображение. Неговата образност е митична. Нашето въображение вече не е точно такова. Не толкова човекът. И затова казваме, че не правим антропологичен театър. Човекът е отложен в това, но в театралната поетика и визията, в образността, в природата на енергията, е и разликата с "Апокриф". Ние там се интересуваме много повече от апокрифния човек. Въпреки че пак го бяхме нарекли "сънища за живота на човека между небето и земята".
Никола Вандов: А защо ви интересуват големите носталгии по изгубеното?
Маргарита Младенова: Защото живеем в един свят на смалени хора. И ние самите се смаляваме от това живеене, от неговите мерки, от неговите теглилки, от неговата елементарност, от неговата плосковатост. И в крайна сметка, не смятам, че този интерес е каприз на художника, или аристократичен, перфиден интерес към нещо, от което не сме се интересували досега. Той е спонтанна реакция срещу едни все по-стесняващи се коридори на живеене.
Виолета Дечева: Какъв е този човек, който изчезва?
Маргарита Младенова: Човек, който има небе над главата си и това небе е пълно, заселено е. Яворов нарича на едно място българите: "шепа хора под празно небе". Ние сме хора под празно небе. И това не са само българите. Изчезва човекът, който е вписан в голямата тайна, и това не го потиска, той не седи пред тази голяма тайна, като Бай Ганьо пред Пратера. Напротив, той седи в тайната като в утроба и тя захранва неговото въображение и го подбужда да живее енергично и по свой си начин смирено. Не примирено, а смирено - значи в хармония с тази тайна.
Никола Вандов: Подобен умонастрой може да бъде тълкуван като консервативен? Така да се каже, какво ви е виновен Армстронг, че е стъпвал по Луната и без въобще да подозира, е осквернил гробовете на починалите каракачани? Носталгиите не пораждат ли главно поглед назад?
Маргарита Младенова: Не мисля, че е назад. Напротив. Назад е в едно линейно време. Има едно друго, кръгово, метафизично време, което очертава зони, пространства, в които не знам дали времето въобще съществува. Защото и то може би е въведено от човека за прегледност. Не ни интересува хронологичното време. Гротовски говори, че в изкуството няма прогрес, че то се интересува от други, непроменяеми неща в човека, които по-скоро ще изчезнат, отколкото ще се променят...
Виолета Дечева: В късните си опити Гротовски се занимава с природата на творческия акт. Вие също вървите в подобна посока - говорите за дуенде-то, в него търсите креативното в човека. Какво събужда дуенде-то в човека тук?
Маргарита Младенова: Говоря за носталгии точно защото това дуенде сега почти не се появява в човека и много рядко нещо го събужда. И даже там, където то има дебит, самият човек или контекстът го изместват или го превръщат в разрушителна енергия, защото това е тъмна сила, която може да създава, но много рядко това става.
Виолета Дечева: Питам те, защото се срещаш с хора, които идват с друг опит. Как постигаш "отключването" им?
Маргарита Младенова: Всичките ни ателиета, опити за методики, напипвания на версии, на провокации, дългите и мъчителни процеси тук, в "Сфумато", са търсене на ключове, които точно това да направят - да отворят тези шлюзове. Много е трудно. Не случайно театрални лаборатории почти няма в Европа. В Америка никога не е имало. Смъртта на Гротовски като че ли дръпна чертата на такива мечти за театрални стратегии, за търсения на живеене изцяло в творчеството, на потъване в него. За мен сериозното начало на такива опити е сложено от акмеистите и тяхната поезия, от тези държави на изкуството с други закони на живеене, в които времето не съществува и т.н. Но по отношение на театъра трудността идва оттам, че ти не можеш да имаш голям инструментариум, общовалиден френски ключ как да стигнеш до това дуенде, и търсиш пътища, напипваш, налучкваш. Там, където се е получавало, то много трудно може да се възпроизведе в следващия процес или в следващото представление. И това е страшно изтощително. Затова в момента с основното ядро на трупата пребиваваме в такава точка: на огромна любов, но и на умора, и на презареждане. Трябва да мине време, за да се опитаме пак заедно. И в същото време на едно начало с хора, които са малки, имат огромно желание, но прекалено много са бариерите, изградени от познание, от опит, от фалшиво разбиране за театър. Това са хора по на 25-26 години. Зад гърба си имат учене, следване, живеене, а пък и философия на живеене, философия за театър. И всичките тези неща много трудно се разграждат, за да се достигне до вътрешната свобода да оголиш, да разчистиш празното си пространство, за да се появи, да започне да се каптира там дуенде-то. Но съм сигурна, че го има.
Никола Вандов: Във всеки ли?
Маргарита Младенова: Не знам дали във всеки. Тук само интуицията може да ти подскаже къде го има, къде го няма. Кое друго ще ти подскаже, кое точно доказателство? Много рядко ме е лъгала интуицията.
Виолета Дечева: Работила си с много хора, постигала си това, за което говориш. В същото време такъв подход иска много време. Все повече този проблем ще се изправя пред вас. Как ще се справите със скоростта?
Маргарита Младенова: Не мисля, че ще се справяме винаги. Мисля, че ще дойде един момент на пълна асфиксия, когато това ще ни догони и ще ни смаже, и няма да можем да си поемем дъх или да възпроизвеждаме този дъх или този въздух. И аз усещам скъсяването на времето до тази точка и имам чувството, че се намирам в "Сто години самота" - десетина страници преди финала. Когато не можеш да спреш да разлистваш страниците до края, а знаеш, че с разлистването на всяка страница като че ли го предизвикваш... И в това има някаква обреченост. Не го казвам ни най-малко тъжно, защото то е нещо като съдба. Напротив, разбирайки го, имам страхотно дълбоко вътрешно спокойствие, смирение, да продължа, докъдето всичко ти подсказва, че макар и все по-трудно, има някакъв смисъл, и докъдето имаш усещане за плътност на живеенето в тази битка. Само едно се моля: нещо вътре в мен да ми подскаже кога краят наистина е дошъл, кога трябва да спрем. Защото там самозаблудата е много възможна.
Виолета Дечева: Дали социализмът не създаде полето, в което имаше повече възможности за "измъкване", за "избалансиране" - както буквално казва Гротовски? Маргарита Младенова: Разбира се, че е свързано. Бродски споменава: защо пращането на 100 души в лагер прави от 99 от тях предатели и само от един - вътрешно свободен човек, който пише гениална поезия. При същите обстоятелства. Източната практика отглежда един несъответен човек, една много по-същински духовна енергия, алтернатива на живеене, която в другия свят не е необходима. Там няма какво да я отглежда. Това вироглавство там няма откъде да дойде и затова то не съществува. Мисля, че към нас идва това, което - за добро и за лошо - е тяхна принуда.
Никола Вандов: Кои са учениците на "Сфумато"?
Маргарита Младенова: Ученици не значи последователи. В този смисъл може да се говори за Явор Гърдев, Георги Тенев, Снежина Петрова...
Виолета Дечева: Културният континюитет у нас лесно се разкъсва...
Маргарита Младенова: Защото са ни по-къси корените, и защото не ценим това, което образува една верига - паметта. Когато Бродски говори за Цветаева, Манделщам и Ахматова, той говори за традицията, за това, че самочувствието ти на уникат не идва от илюзията, че преди теб нищо подобно не е имало, а обратното - че ти оцветяваш по друг начин един дълъг път.
Виолета Дечева: Липсвало ли ти е това?
Маргарита Младенова: Много. Мисля, че това е част от нашата маломерност - невъзможността да се видим в продължението един на друг.
Никола Вандов: Разбрани ли са усилията ви в "Сфумато", срещали ли сте радикално неразбиране?
Маргарита Младенова: Не, нямам такова усещане. Първите няколко години бяхме мода. Тогава кръгът на любопитство беше много по-голям. "Сфумато" беше прецедент, беше злоба на театралния ден. И това е обяснимо. След което - всяко чудо за три дни - ние продължихме да вървим по някакъв си свой път прекалено дълго време, за да бъдем новината на първата страница. За мен по-ценното е, че нежеланието ни да тъпчем на едно място, нежеланието да ескплоатираме прекалено дълго предишни находки, рискът да опитаме да отидем в нещо, което няма да има същата сила, същия резултат, наистина по-голямото ни любопитство към процеса, отколкото към резултата, с всичките последствия на този съзнателен избор - при всичко това никога не сме оставали във вакуум. И за мен куражът, енергията на разбирането, на много сериозното отразяване са много важни. Нямам предвид харесването, защото отдавна ценностният ни диалог с все по-малкия кръг от хора, с които можем да го водим, не се състои в това харесвам/нехаресвам. Кръгът е все по-малък, но диалогът е все по-качествен, все по-честен и все по-жесток, в смисъла на Арто. И в този смисъл - все по-необходим и по-истински. Без това огледало, без тази чувственост на отражението, ние бихме били загубени.
Никола Вандов: Щастлив или драматичен е разказът за рецепцията на развитието на "Сфумато"?
Маргарита Младенова: Ние сме във фазата на тиранията на мечтата. Когато всичко, за което сме мечтали, страшно си отмъщава. То е свързано с толкова много черна работа. Така че не е щастливо, по-скоро е драматично. Но аз не знам въобще може ли да бъде другояче. Дори не за такова начинание като "Сфумато", просто за някакво духовно, театрално начинание, даже за една чисто културна акция, в момента до такава степен няма въздух и контекст, че то си е драматично усилие. На нас много хора ни помагаха. Сега такива институциализирани фигури, които и да имат възможност да помогнат на нещо, в което са повярвали, просто няма. Тази философия на успеха, която долетя до нас от Америка, малко е да кажа, че е просто доминираща. Тя е властваща. Тя не допуска никаква алтернатива, никаква другост, никакъв друг мотив на съществуване. Тя е агресивна, това е друг тоталитаризъм. Това е конюнктурата в момента, това е страшно. Даже не толкова конюнктурата на парите - за тях даже не ми се говори, там всичко е ясно. Философията, че ако нямаш успех, ти си загубен, че просто не можеш да продължиш, тя друса и студентите в момента. Тя се превръща в автоконюнктура, в автоцензура. И те са забързани към успеха на всяка цена, преди да са си дали сметка какво търсят. И това не е само в театъра. Виолета Дечева: Студентите ви имат ли отговор на въпроса какъв театър ни е нужен днес?
Маргарита Младенова: Не, нямат. Но, мисля, че от актьорите не бива да искаме толкова много. Просто искат да успеят.
Никола Вандов: През годините жестокостта ти се сломи, стана по-малко строга към актьорите. В началото имахте едни изисквания, за които се чудихме кой би ги издържал. Сега проявявате някаква милост, разбиране.
Маргарита Младенова: Опитвам се да бъда по-строга към себе си, отколкото към хората, с които работя. Преди може би е било обратното. Защото си давам сметка, че съществуваме в тотално маргинализирано пространство. И това е световна тенденция, която тук отеква по възможно най-лошия начин, защото ние сме се затичали натам, откъдето те биха се върнали, ако можеха...
Никола Вандов: Така да се каже, техните каракачани съвсем са изчезнали, докато нашите все още тук-там съществуват поне под формата на дружества на каракачаните...
Маргарита Младенова: Започвам да щадя самочувствието на актьорите, с които работим и от които искаме невъзможни неща. Професията на актьора няма в момента достоен публичен имидж, няма статус, не е ценност. Хората са в паника. И това важи и за режисьорите, и за вас, критиците...
Виолета Дечева: За финал: какъв театър ни е нужен днес?
Маргарита Младенова: Талантлив. Ама истински талантлив театър, защото там, където има талант, там има и морал. Мисля, че талантливият човек много трудно може да си плюе на вътрешните мерки и да започне да върши комерсиални глупости. Радвам се на талантливите хора, захранвам се от тях. Теди (б. р. Стефан Москов) е такъв. Някои неща на Иван Пантелеев са много интересни. Първите неща на Лили (б. р. Лилия Абаджиева) - също. Три стигат ли? Когато има нещо талантливо, всичко става възможно...
2. 3. 2000 г.


Разговор с Маргарита Младенова