Култура по време
на апатия
- Напоследък упорито започна да се задава въпросът има ли нужда от Министерство на културата. Като че ли за последните десет години това е най-тежката криза на тази институция.
- По-скоро министерството е в постоянна криза. Да не забравяме, че през 93-та то загуби автономността си и не можа да реши нито един свой проблем. Бих направил следния паралел: приватизацията на нашите заводи означава ли, че трябва да затворим, да речем, Министерството на индустрията? Едва ли. А културата няма как да бъде приватизирана и колкото повече се замогваме, толкова по-голяма ще е нуждата от усъвършенстване на принципите на културната политика и подпомагане на творчеството. В това отношение европейската практика ни дава категоричен пример. Без решителна държавна подкрепа нито една европейска култура не би могла да оцелее под натиска на големите комерсиални машини.
- В случая обаче МК е държавата.
- В ситуацията на дълбока криза, ако българската култура няма достатъчно авторитетно представителство във високите етажи на държавната администрация, поне за да напомня за проблемите си, тя е обречена на задълбочаваща се маргинализация. Гласовете, издигани за закриване на министерството, са вопъл на наранен нарцисизъм. Ако се обърнем към психоанализата, можем да кажем, че чувството за претърпяна обида и разочарование е довело до агресивни жестове, които са с подменен адрес. Но унищожавайки образа, в който си се фиксирал, ти не премахваш причината. Разбира се, защитавайки необходимостта от МК, не искам да кажа, че то е функционирало и в момента функционира по достатъчно задоволителен начин.
- Не ви ли се струва, че наред с обществените колебания, в отношението към това министерство има колебания и от страна на самата държава?
- То е част от голямото "семейство" на министерствата, но отношението към него е като към доведеното дете, което трябва да си знае мястото в ъгъла. От самото начало на промяната дейността му беше поставена в рамка, която го обричаше на провал. Гледната точка към проблемите на културата като към нещо второстепенно станаха израз на незрелостта на обществото и на политическата ни класа. Трябва ясно да се каже: проблемите на българската култура не са проблеми на МК, те са проблеми на българското общество. Натоварвайки МК да работи по тях, обществото трябва да му формулира своите изисквания и да му предостави необходимите ресурси. След това има право да преценява дали е оправдало очакванията. Оставено само на себе си, МК не може да реши кой знае колко. Не че интелигентността, осведомеността, компетентността и борбеността са без значение, но и те могат да се обезсмислят без ясни сигнали, че културата влиза в стратегията на държавата, че налице са предпоставки нещо да се промени към положителното.
- При подобно отношение какво би могло да се направи?
- Може да се промени стилът на работа, да се предоставят доказателства за съпричастност и обективност във функционирането на сегашните разпределителни механизми. Нищо повече при един мизерен бюджет, който наподобява влаково разписание, в което композициите се движат със закъснение. Трябва да се тръгне от промяна на законодателната база - увеличаване на бюджета, създаване на фондове за подпомагане на културата, данъчни облекчения. И тези неща трябва да тръгнат като инициативи от министерството. Продължително натрапваната идея, че пазарът ще отсее боклука и ще позволи на качественото да се наложи, се оказа най-голямата илюзия. Първо, защото като всеки пазар, и културният е на вълната на ширпотребата, и второ - просто защото в България няма и едва ли може да има развит културен пазар. Ние сме една малка, затворена култура, с неразвита консумация, с неплатежоспособно население. Пагубно е да се пренасят суперлиберални модели. Нека видим какво правят малките страни в Европа и дори една културна сила като Франция.
- Нали в началото на 90-те точно френският модел беше възприет от МК?
- Сигурно иронизирате - френският модел без френската държава звучи като банани, присадени в Добруджа. Наистина бяха адаптирани много разумни идеи за структуриране на системата и за създаване на механизмите за финансова подкрепа. Но без финансова база и демократическа политическа воля всичко това е обречено на изпразване от реално съдържание и от потенциала, който носи. Нещо повече, то може да бъде изопачено и окарикатурено. Дори идеята за демокрацията не е гарантирана с нищо срещу действията на демократите. Убеден съм, че не става въпрос за големи суми, а за отношение. Вземете например този факт: за едно десетилетие МК беше буквално разграбено. Политически по-силните министерства извадиха постепенно от неговите компетенции медиите, книжарниците и книгоразпространението, печатниците, киномрежата, фотографията, редица други културни индустрии. Свиха се неимоверно международните му контакти. Защо? Тъй като всичко това дразнеше апититите на силни на деня, които не си задаваха въпроса как трябва да се направят промените, без да се разстрой културната система. Наред е, изглежда, Киноцентърът. Министерството постепенно беше оглозгано и сега стърчи само скелетът на една администрация.
- Но веднъж оголен скелетът, нещата започват да се виждат по-ясно. Съществува политика на увеличаване на производството, но съществува и друга - на насърчаване на потреблението. МК в момента е ориентирано единствено към производството. То въобще не се занимава със стимулиране на потреблението. Дори като намерение за правене на нормативна база.
- Приоритет в работата на МК наистина е да подпомага, да направи възможно създаването на културни продукти. Въпросът за стимулиране и развитие на културните потребности на хората е много важен, но в този момент нашето мислене не достига до него. Това е един двустранен процес: от една страна, обществото трябва да създаде условия за развитие на културното потребление (хората трябва да имат средства, за да купят книга или да отидат на театър), но от друга страна, инвестираното от хората в променянето на културния статус трябва ясно да намира потвърждение в различни форми на признаване на този факт от обществото. Безразличието на обществото говори, че то няма нужда от културни и висококвалифицирани хора. Намират ги за прекалено независими и "претенциозни". Нека погледнем на нерадостната съдба на студентите и докторантите, имали неблагоразумието да се завърнат от Америка или Европа. МК, чиято роля е сведена до разпределянето на някаква, във всички случаи недостатъчна, сума, тоест до кухня за бедни, наистина стои абсурдно. В плика на министерството би трябвало да има една бюджетно нерегламентирана стриктно сума, която да му позволи да има инициативи и да става източник на иновации. Наблюдавайки културната система, да отчита пунктовете, в които е нужна намесата му, да формулира неосъзнатите проблеми, да въвежда нови форми. Не политиката, а апетитът на някои политици глътна културата и с това доведе до общо деградиране на социалната среда.
- А не е ли проблем на МК точно този тип формулиране на проблемите на обществото?
- За основна слабост в работата на МК смятам неспособността му ясно и достатъчно категорично да формулира проблемите на културата като проблеми на обществото, а не само на хората, които правят културата, и да ги представи пред администрацията и публиката. Сега всички останали изглеждат освободени от отговорност и недоволството се насочва към някоя дребна изкупителна жертва. Още повече, че и неподходящият кадрови избор на тази предизвестена жертва също принадлежи на фактори извън него. Министерството трябва да има неуморна инициатива с предложения за рационални промени. Без това гласът му е обречен на изчезване, а стратегията му се свива до временно оцеляване на администрацията му. Ето защо извън нормално конструираната културна среда се създава един паралелен пазар на ценности, който внушава, че само в близост до властта могат да се решат проблемите на твореца. Обособяване на микросреди по модела на просветената монархия носят някакво лично удовлетворение и дори индивидуално спасение. Това, само по себе си, не звучи странно в нашите ширини, но говори за нефункционалност на културната система. Не тя прави селекциите и йерархията, а оставя да бъдат възпроизвеждани вече съществували селекции. Минус на МК е също така, че позволи културата да попадне в клопката на политизирането. От една страна, защото не съумя за десет години да организира дебат за трезва преоценка на заварените културни ценности и позволи вакуумът да бъде запълнен или с фантомите на носталгията, или с анархистичното отрицание на всичко и всички от хора без талант, но с неудовлетворени амбиции и комплекси. От друга страна, тъй като прие играта на политическите приятелства и чадъри. Така културата попадна в плен на бинарната опозиция "наши - чужди", като нейни превъплъщения са ту опозицията "сини - червени", ту опозицията "стари - млади".
- Само две ли са опозициите, няма ли трета?
- Разбира се, това е опозиция "консерватори - новатори" или "традиционалисти - модернисти", но тя е...
- класическа.
- Тя съпътства цялото историческо разгръщане на българската култура и неведнъж се е изкушавала да прибягва към политически аргументи. Тази опозиция преминава в еднаква степен и през очертаните по-горе лагери - има стари-новатори и млади-консерватори. Тези деления надживяха комунизма. Дълг на културната администрация е да извади културата от дребнавото политиканство. Ако комисиите, разпределящи финансовата подкрепа, останат в неин плен, стойността им ще се наклони към нулата.
- Казвате, че въпрос на МК е да формулира проблемите на обществото в областта на културата. Когато бяхте министър, какви проблеми формулирахте? И какви проблеми сега трябва да бъдат предложени на общественото внимание?
- Съгласете се, че не е удобно и морално сам да оценявам дейността си. А и едва ли е подходящо да съветвам някого какво да прави в момента. Искам да кажа само, че каквито и принципи да провъзгласи културното ведомство, те не могат да проработят, ако културните среди, обществото като цяло не повярват в тях, ако съзнателно не ги възприемат като регулиращи норми. Законовите разпоредби са важни, но у нас те много често остават на хартия. У нас енергиите за правене на нещо най-често свършват до фиксирането му в писмен документ. След това се очаква те да се задвижат сами. Много по-важно е интериоризирането на нормите, възприемането им не като нещо наложено, а като вътрешно осъзнато средство за регламентиране на нашата активност. Но тук се намесва и традиционният манталитет, който е настроен недоверчиво към всяка промяна. Може би и затова, че недоверието му рядко е било опровергавано. Необходимо е търсенето на консенсус в областта на културната политика и развитието на изкуствата. Той е точно толкова необходим, колкото в областта на външната политика или социалната сфера.
- Законът, който беше приет миналата година, сякаш все още не функционира.
- Законът е обща рамка, в която може да се вмести и нещо добро, и нещо отвратително. Донякъде той е и израз на обществения формализъм. Обществото го иска и ти му го даваш с пълното съзнание, че това не решава нищо. Трябва да се разделим с наивната представа, че проблемите се свършват с приемането на общи пожелания. Зад този административен фетишизъм се крие невъзможността решенията да бъдат проведени. По-добре е да се правят малки, премислени стъпки, чийто резултат може да се усети непосредствено.
Недалновидната политика например по същество изостави и унищожи седмичната културна преса. И ако нещо е просъществувало, като "Култура", то е резултат на героични индивидуални усилия. Трябва отново да се изработят механизми за нейното подпомагане. Не като някаква самоцел, а защото нейното добро състояние е условието за нормалното функциониране на цялата културна система. Без компетентна и отговорна преса, която да представя и да отсява създадените културни факти, без художествена критика, която на базата на постоянния контакт и спечеленото доверие (заради вкуса, заради почтеността) да изгражда йерархиите в областта на отделните изкуства, културната система не може да функционира. Публиката не е в състояние да се ориентира в хаоса от факти, а партизанщината и безпринципността използват това, за да насочат подкрепата не там, където трябва. Културните среди и обществото са силно заинтересувани да се подкрепи фигурата на отговорния художествен критик. Няма големи автори без големи критици, тъй като няма кой истински да ги интерпретира и оцени. Чудно ли е тогава, че целият културен организъм е разстроен и че в центъра на общественото внимание са само тези, които благодарение на качествата си идват от предишната епоха, която все пак имаше механизми за селекция, способни и да преодолеят официалната оценка. Популярните фигури на културата се утвърждаваха по две линии: или с назначение от "върха", или когато признанието и популярността от "долу" се яхваха по целесъобразност от "горе". Това носеше престиж на властниците, а донякъде и неутрализираше критичния заряд в оригиналното творчество. Нещата се затваряха в кръга от талантливи говорители на националната идея, на традиционните народни ценности. Това и днес е единствената интелектуална формула, която продължава да работи безотказно...

- Потапяйки я в един по-широк контекст, вие всъщност оневинявате всякакви жестове на културната администрация.
- Нямам за амбиция да я оценявам конкретно и затова нищо не осъждам и нищо не оневинявам конкретно. Но отговорността за ситуацията трябва да бъде разпределена по справедлив начин. Голяма част от неефективността на културната администрация е функция на условията, в които е поставена да работи. Тя има, разбира се, и своя част от вините за сегашното състояние, коята би трябвало да осъзнае и да признае. Необходими са нови идеи, трябва да се излезе от един коловоз, в който прекалено надълбоко заорахме всички - коловоза на така наречената, или по-скоро на така изопачената и окарикатурена "културна реформа". Нещата щяха да изглеждат по-успешно, ако се бяха облегнали на трайното сътрудничество между обществото, централната администрация, различните творчески общности и МК, необходимият посредник между тях, който е в състояние да хармонизира интересите им и разумно да разпредели ресурсите на базата на ясно формулирани критерии и приоритети. Трябва през цялото време да преоценяваме и обогатяваме репертоара си от идеи. А точно в това е работата, че не се раждат достатъчно нови идеи. Но пак ще кажа, това е общ проблем за цялата държава.
- Оказва се в крайна сметка, че обществото загърбва креативната си функция и изцяло се фиксира върху адаптацията. Т.е. върху оцеляването. А това е равносилно на смърт.
- Да. За съжаление трябва да се съглася с констатацията, но само с добавката, че не можем да си позволим лукса да се примирим, да изпаднем в самосъжаление или да се отдадем на зле адресирани агресии.

Март 2000
Въпросите зададоха
Копринка Червенкова,
Христо Буцев
Проф. Ивайло Знеполски
пред Култура