Всичко за Минчо

Соло Минчо Минчев (сц. Екатерина Дочева и Домника Киркова, реж. Светла Фингова, оп. Иван Варимезов) е документален филм за виртуозния ни цигулар. Той е произведен в продуцентска
къща "Едита".
"Соло Минчо Минчев", както подсказва и заглавието, е изграден като монолог - с думи, цигулка, атмосфера, жестове, излъчване Маестрото разказва за амбициите и семейството си, за учителите и страховете си, за приятелството и самотата... Тоест филмът е твърде далеч от преобладаващата част юбилейни киножестове (Минчо Минчев е роден на 17 септември 1950). Драматургичният лайтмотив е Соната в сол минор от Бах: в началото с един лъч, а после - пред два витража, с два отвесни прожектора върху цигуларя, е постигната мощта на катедрално звучене. Постепенно, независимо дали Минчо Минчев свири Бах, Моцарт или Хайдн, дали говори или се разхожда, дали е в Резово или в Есен, филмът приковава с музикалния си ритъм. "Соло Минчо Минчев" е монтиран бляскаво - като соната.
Дори да бе изграден само върху парчета концерти, Минчо с цигулката е така колоритен и обаятелен, че пак би станал добър филм. Но авторите са се постарали да го покажат от различни ракурси, в разни настроения, в разнообразна обстановка - в унисон с уникалната му поливалентност.
Минчо и съпругата му Валя с кучето - красиви, в бяло, край морето, сякаш изскочили от страница на Фицджералд; Минчо преди, по време или след концерт - вцепенен, въодушевен, екзалтиран; Минчов монолог за студените ръце и свиренето; Минчо с мъничка цигулка - спомня си как дядо му я подарил за втория рожден ден, а ние виждаме на снимка дете с цигулка; разрушената родна къща на Минчо в Габрово - той я обикаля, маха сърдечно някому, разказва за идеята на баща си да има три деца, за да направи клавирно трио и как едва сега, когато има своето клавирно трио в Есен, е проумял татковата си гениалност; Минчо в Шумен на конкурса "Панчо Владигеров"; Минчо с капитанска шапка; Минчо пие хапче; Минчо с майка си в софийския апартамент; Минчо сред студентите си в Есен; Минчо с учениците си в Аркутино; малкият му син Гого - хлапе с кръгло личице и дяволит поглед; големият му син Николай - атлетичен колежанин; баща и син с цигулките; баща и син на футболното игрище;
Валя в светската суматоха на Есен; светлата морска къща в Резово... Покрай смяната на топоси и обкръжение на екрана изскача константната прекрасност на Минчо Минчев - царствено благородство без фойерверки. Човешкото му обаяние не отстъпва на цигулковата омая. Контрастът между концертното черно и ваканционното бяло в неговото облекло е чудесна находка - колкото ефектна, толкова и психологически мотивирана. Но взривната метафора на филма според мен е стрелването на камерата към пода - трескавият ритъм на артистичното битие, побран в наслагването на светли мокасини, тъмни елегантни обувки...
Този лаконичен детайл от "Соло Минчо Минчев" поразява със силата, с която въздейства повторението на развените в каданс ръце на Емил Чакъров от "Като дъх музика" - също по сценарий на Екатерина Дочева и с режисьор Светла Фингова. Смятам го за явление в областта на музикално-биографичния ни филм (бях в журито на "Златен ритон" '98, присъдило му награда), но сега, след като гледах "Соло Минчо Минчев", се убеждавам, че можеше да бъде доста по-кратък.
И в новия филм има излишни дължини и кадри. Разбирам стремежа на продуцентите към експортност. Но самото занимание с Минчо Минчев е залог за международен интерес - присъствието му на екрана говори неизразимо повече за България, отколкото декоративната тавтологичност на епизодите с манастира, свещите, калугерката, гъдуларя...
"Соло Минчо Минчев" е побрал живото могъщество на таланта и човека. Най-сетне фондация "Бъдеще за България" да подкрепи нещо наистина естетически стойностно.

Геновева Димитрова







От пръв
поглед