Адът,
който няма край


Най-добрият от всички досега - такава бе оценката на организатори и селекционери за тазгодишния Фестивал на еврейското кино. Силно впечатление направи игралният филм на руския режисьор Дмитрий Астрахан "От един ад в друг" за еврейския погром през 1946 година в полското градче Келци.
Не бих могла да съдя за фестивала като цяло, тъй като успях да видя твърде малко заглавия. Единственото, което ми се иска да отбележа, е усещането за тавтология, когато говориш за "кино" и добавяш "еврейско". Затова и попитах директора на фестивала кой филм всъщност се води еврейски. Отговорът беше: "Всеки филм, чийто сценарист, режисьор, продуцент или главен изпълнител, е евреин".
Така еврейско се оказа цялото кино, освен китайското. Но ако към този списък прибавим и дистрибуторите, май няма да остане не-еврейско кино.
И както театралният спектакъл започва от гардероба, така филмът започва от телефонното обаждане: "Хайде на кино". На прожекцията на филма на Астрахан реших да поканя приятелка-полякиня - все пак събитията се разиграват в Полша!
"Знаеш ли, майка ми е родом от Келци, каза любимата ми полякиня - дисидентката професор Ирена Грудзинска-Грос. - А аз никога не съм била там... Мама - също. Откакто през войната немците я пратили в лагер, кракът й повече не е стъпвал там. Дори когато целият ни клас отиде там на екскурзия, тя ме помоли да не ходя - там били страшни антисемити... Така и не съм стъпвала в родното място на майка ми..."
За първи път страшната нощ отпреди петдесет години е предмет на игрален филм. Американската премиера на филма се състоя в центъра "Симон Визентал". Там беше немският продуцент на "От един ад в друг" Артур Браунер - евреин от Келци. И последваха големи страхотии. Но за да може да бъде разбран ужасът на станалото, трябва да се знае за какво става дума във филма. За тези, които не са го гледали, ще разкажа.
Своето еврейско кино руският режисьор е снимал в Беларус - в Келци щяха да го гръмнат. Пък и кой би могъл да създаде образа на местопрестъплението на самото местопрестъпление? Астрахан е снимал с немски пари. Това също е разбираемо - няма как поляците да финансират такъв филм. Нито пък да го снимат.
Актьорите за главните роли са чужденци: еврейската майка е докарана от Америка, бащата - от Израел. Това също е разбираемо: когато в Беларус живееха "свои" евреи, съветската власт не разрешаваше да се докосва "еврейската тема"; когато я разрешиха, вече нямаше евреи. Тръпки те побиват, като си помислиш, че всичко това става край теб, из твоята памет.
В кинозалата, в самото сърце на Ню Йорк, от лявата и от дясната ми страна седяха мои разноезични приятели и най-американските от тях бяха с беларуски корени. И плакаха на глас по време на целия филм. Това, което ставаше на екрана, се оказа непоносимо болезнено.

Сюжетът е прост: през пролетта на 1937 година на кръстопътя в Келци се сблъскват две сватбени процесии. Независимо от антисемитските настроения в свитата на полската двойка, младоженецът Анджей избира да познае в еврейския жених известния "пан учител" и по братски да пийне с него. Двете булки, нагиздени в сватбени одежди, се целуват и поздравявят... Двете свити се снимат за спомен. По-нататък - две млади бременни жени в една и съща стая на родилния дом и двама пияни бащи под прозореца: на пан учителя му се е родила дъщеря, а съпругата на Анджей все още не е родила... Уви, настава трагедия: не само че полското бебе е мъртво, ами родителите му изобщо няма да могат да имат деца. Следва 1939 година. Немците в града водят евреите под конвой, а поляците ги наблюдават иззад стоборите. Пан учителят разменя поглед с Анджей - жена му подава дъщеричката Феля в ръцете на поляка.
За всеки случай Астрахан подробно предава условията: "ако не се върнем - момиченцето е ваше, ако се върнем - ще ни го дадете".
Войната. Еврейските майка и баща са разделени. Тя е в лагер, той избягва от лагер, пребивава при партизаните, връща се първи в Келци... Не знае за жена си нищо, издирва Анджей. Научава, че е бил тук, но е изчезнал. Междувременно еврейската съпруга се завръща. Пан учителят става началник на местното НКВД и ходи по горите на лов за бандити. По време на един изгрев той изскача с насочена пушка срещу собствената си дъщеря Феля, която съобразителният Анджей е изтикал на преден план сред група поляци... За да не стреля таткото. И таткото не стреля.
Дълго, мъчително и нервно двете жени почти разкъсват детето. Милион разтърсващи подробности, от които сюжетът не буксува. Напротив - започва вътрешното му развитие - и у героите, и в теб самия. До преплитане на червата! Полската майка съветва еврейската майка да даде на Феля време за адаптация: да не й се нахвърля веднага със своята любов, а постепенно - да идва, да я взема на разходка, а тя, ще видиш, с течение на времето ще свикне с мисълта, че има други родители... Всичко е разумно, докато е разумно. А след разума се започва изведнъж - право в челото: "Какво, излиза, че аз сега съм чифутка"? - възмутено пита момичето своята полска майка, след като си е тръгнала еврейската... "Не искам!"
И през нощта в различните краища на града крещят жени. "Убий я!, крещи еврейката на мъжа си. - Така или иначе, няма да ни даде Фелечка! Измисли нещо, за да я привикаш - примерно, че е сътрудничила на немците. И я убий!"
"Имай страх от Бога! - крещи бащата на детето. - Тя ни спаси дъщерята!"
А полската майка крещи на мъжа си: "Да бягаме оттук! Да грабваме Фелечка и да се махаме! Тая кучка все едно ще ни я вземе. И как ли пък е останала жива - вероятно е спала с немците в оня неин лагер!"
И полският мъж крещи: "Имай страх от Бога! Та това дете си е тяхно!"
Но полската майка, решена да бяга, през нощта изнася на ръце спящото момиче. Къщата вече е под охрана - еврейският баща е поставил милиционер с пушка на пост.

И страстите се завихрят още по-жестоко - няма смисъл да се преразказват. Филмът трябва да се види. И настъпва моментът, когато поляците са просто съсипани: не стига, че мнозина от тях са преминали през Освиенцим и никой не им съчувства, а тези оцелели чифути настояват поляк да им освободи запалената къща, заселена от някакъв си с орляк деца, ами на всичкото отгоре румен и сит американски евреин докарва цял керван камиони с помощи за евреите. А за поляците - среден пръст. И изпосталели и изпокъсани като евреи, те стоят и гледат как евреите разтоварват камионите.
И веднъж през нощта еврейският баща отива със своите бойци в гората, за да хване бандата, а мирните поляци, на които никой нищичко не изпраща от Америка, грабват старите вили и брадви, връхлитат в къщите на евреите и ги избиват. Екранът се залива с кръв.
И с брадва в ръка майката-полякиня предвожда пияната от кръв тълпа, търсейки "оная чифутка", от която трябва да отнемат скъпоценната Фелечка, по право принадлежаща на тях, поляците: те са я спасили, те са я възпитали като добра католичка, а "тази чифутка" вече не взема собственото си дете, а "нашето, католическото". И, разбира се, полякинята ги намира - еврейските майка и дъщеря, скрити под последното стъпало на последната стълба. И еврейската майка със същия онзи жест и същите думи подава детето на полската: "Спаси я!".
Това вече не може да се понесе. И полякинята отстъпва... И повежда след себе си разярената тълпа: "Няма никого" - крещи тя.
Настъпва утрото... Еврейският баща се връща от своята мисия, прекратява кървавата битка и го убиват пред очите на жена му и Фелечка.

Финалният унило-банален кадър доубива зрителя - след безкрайна върволица от ковчези, вървят майката и Феля, облечени в траур. Полякинята протяга ръце към момичето и крещи: "Къде си тръгнала? Евреите ще ги убиват винаги! По-добре остани с нас!..."
Гологлавото, измъчено момиче, гушвайки се в еврейската си майка, се обръща към полякинята и простичко, без какъвто и да било патос, й отвръща: "Вие сте убийци..."
И на стопкадър на огромната, зейнала братска могила бавно пъплят титрите - имената на загиналите повече от петдесет души. Последните пет - цифри със знак, че имената на тези хора са все още неизвестни. И моят стар московски приятел, който изкара с мен тези мъчителни два часа, процеди глухо през зъби: "Беше ме страх да не си видя фамилията"... И на моите вдигнати въпросително вежди, отвърна: "Да, да, в онзи погром е загинало семейството ми".
Малко по-късно, вече на студа и вятъра, след като запали цигарата си от третия път и дълбоко всмукна, той, старият вълк на съветското кино, повдигна рамо и по-скоро на себе си, отколкото на мен, промълви: "Общо взето, всичко е ясно... Само не ми е ясно как е заснето." Това наистина е загадка. Мисля, че и режисьорът не знае как е заснета онази страшна касапница, чийто край така и не се вижда, макар да са минали повече от петдесет години от погрома... Но той няма край, докато в кинозалата накрай света, в някаква отвъдокеанска Америка, седят децата на убитите евреи и за първи път се опитват да се вгледат в това малко градче и в лицата на убийците...
Човекът, дал пари за създаването на филма - Артур Браунер, е осемдесетгодишен старец. Той е родом от Полша, преживял е Катастрофата и след погрома в Келци заминава в тогавашния Западен Берлин. На пресконференцията в центъра "Симон Визентал" Артур Браунер сподели, че дълго-дълго е мечтал за този филм. Избирал е варианти на сценария, започвал е и е спирал снимки заради финансови затруднения. В Германия не успял да получи необходимата сума - намерил копродуценти в Беларус. А когато се завърнал от САЩ, всичките помещения на студията му в Берлин били изгорели. Щетите се изчисляват на милиони долари... И докато полицията търси причините за пожара, господин Браунер спокойно казал: "Това е палеж". Защото моментално след прожекцията на филма в Америка, в центъра "Симон Визентал" заприиждали купища писма и телефонни заплахи. Американците от полски произход побързали да заявяват, че филмът клевети полския народ и Полша и изопачава фактите. Германският печат публикува тези протести. И Артур Браунер вижда пряка връзка между публикациите и пожара. Ето каква трагедия остава извън кадъра на кинофестивала...

Постскриптум.
Малко статистика: по време на окупацията на Полша, в Келци нацистите са унищожили 25 хиляди евреи. След войната в града се завръщат 200 евреи. По време на погрома от 4 юли 1946 година са убити 42 евреи и ранени - 50. Останалите емигрират в Америка и Палестина.
През 1996 година, по случай 50-годишнината от страшните събития, полският министър-председател поднесе на евреите официално извинение за случилото се и нареди да се започне разследване на обстоятелствата около погрома и да се открият виновниците, които най-вероятно вече не са сред живите.
В навечерието на това скръбно събитие дълбоко уважаваният от мен и света независим писател, мислител и дисидент Адам Михник пристигна в Ню Йорк, за да покани Ели Визел... Не стана. Идеалистът Михник се надяваше по този начин да сложи край на страшната разпра - най-сетне и в Келци да заживеят по законите, които той настойчиво прокарва в цялата останала страна: Полша е на всички, живеещи в Полша.

Александра Свиридова

От руски Геновева Димитрова


От Ню Йорк получихме текста на Александра Свиридова за филма "От един ад в друг" на руския режисьор Дмитрий Астрахан и немския продуцент Артур Браунер. Той е посветен на еврейския погром от 1946 в полското градче Келци.