Еврейски маршрути

Пътуване между миналото
и бъдещето на Израел


1. Евреите разказват себе си по два начина. Веднъж, като се съпоставят с другите. Втори път, като се сравняват помежду си. И в двата има недовършена самоирония. Единственото място, където неприкритият присмех по отношение на собствената състоятелност отстъпва пред волевото желание да бъде наложен позитивен колективен образ, е върху спорните около 27 хиляди квадратни километра на държавата Израел. Когато (и ако) това се случи, Давидовото племе ще бъде окончателно разделено на израелци и не-израелци, между които приликите ще намаляват, а разликите ще се увеличават.
Летим натам на борда на президентския самолет. За първи път ми се случва да пристигам тук като част от "чужда" делегация. Вечерта, преди да отпътуваме обратно, един познайник-музикант, поканен да свири на официалната вечеря в салоните на Езер Вайцман, в паузата между два рефрена подвикна зад рамото ми: "Ти трябваше да бъдеш сред израелските журналисти, които посрещат президента, а не сред българските, които го съпровождат". Исках да отговоря, че докато подготвяхме излизането на предварителното интервю на Петър Стоянов във в. "Аарец", бях с едните, сега съм с другите... Замълчавам, защото не съм нито първото, нито второто. Защото, без да го съзнавам, винаги съм носила в себе си противоречието, което - както пише Филип Рот - изисква "евреите да желаят да се интегрират, същевременно оставайки встрани, и да настояват на своето различие, както и на отсъствието на различие..."
В комюникетата нашето пътуване се отбелязва по следния начин: първо официално посещение на българския президент Петър Стоянов до държавата Израел - януари,
година 2000.
2. От половин век насам по тези земи понятието за време се блъска с понятието за държавност. 4000 години история и 50 години държава. По определен начин в това несъответствие са заложени всички днешни конфликти между евреи и араби, между евреи и християни, между евреи и евреи. В конвенцията на модерния политически диалог се общува с държавата Израел, не с нейната история. С други думи, с всичко онова, което от 14 май 1948 година досега определя нейната етатичност: 120-членният Парламент, който заседава за първи път на 25 януари 1949; президентът, министър-председателят, кабинетът. Виртуозната филигранност на това общуване обаче предполага да се отчитат най-различни наслоявания от хилядолетната история, които тук, както никъде другаде, невидимо присъстват, кодират послания към гостите и ако ги разгадаеш, създават онази дифузна среда на близост, която е в състояние да размести протоколната логика на предварителните програми. Да отвори врати, които остават невидими за официалната дипломация. Всичко зависи от подготовката и сетивата на хората, които са включени в нея и които нямат право да бъркат имената на Шагал и Шамир, например.
Предварителната програма на българския президент беше нарушена три пъти. Болезненото вторачване на цялото израелско общество, което от обявяването на независимостта до днес, ден след ден, очаква Деня на сключването на мир с всички съседи, беше онзи контекст, в който се вписаха и с който трябваше да бъдат синхронизирани предвидените срещи на Петър Стоянов - с президента Езер Вайцман, с министър-председателя Ехуд Барак, с външния министър Давид Леви, с председателя на Кнесета Авраам Бург, с министъра на регионалното развитие Шимон Перес. Отдавна планираните двустранни контакти трябваше да се съобразят с диктата на голямата геополитика. Въпреки това домакините направиха така, че нито една от предвидените срещи да не отпадне и би било несправедливо това да се омаловажава. Вярно е, че в този извънреден за еврейската държавата дипломатически маратон, отношенията на Израел с България са в периферията на вниманието на правителството на Барак. Неговият екип показа обаче, че освен приоритетите в дневния ред на мирните преговори, съществуват и приоритети на признателност и приятелство, които са обусловени от уникалното място на България в историята на еврейското оцеляване и предпоставят прагматичната основа на бъдещото партньорство. Предпоставят обаче не означава правят. Първият глагол се отнася към недоизяснена конкретика, която именно отсъстваше от програмата на президентското посещение. Една суетна надпревара върху вътрешнополитическата писта например направи така, че финализирани договори за двустранно сътрудничество не бяха подписани по време на посещението на Петър Стоянов в Израел, за да се отчетат като свършена работа по време на предстоящата визита на Иван Костов. Културологичният анализ на този стил ще ни препрати към Ганкиното кафене. Данъкоплатецът така и няма да научи, че отложените, макар и само с няколко месеца, взаимни договорености заради рейтинговите профили на двамата първи имат конкретни цифрови измерения.
Петър Стоянов пристигна в държавата Израел без нито един министър, за сметка на това си тръгна оттам с цял самолет хаджии, доволни от маратона по светите места в Ерусалим.
3. Има само една страна в света, където българският държавен глава може да очаква толкова радушен прием, толкова емоционално наситени срещи и толкова трогателни думи на бликаща носталгия и неподправена благодарност; и тази страна без съмнение е Израел. В еврейската държава почитта и уважението към България не са част от протоколната дипломация, а израз на парещата памет на хиляди семейства, които помнят, пазят и разказват за величието на един малък голям народ.
Българският президент Петър Стоянов бе приветстван и аплодиран, докосван от тази човешка обич и признателност, които бяха демонстрирани трогателно и спонтанно през всичките дни от неговото първо държавно посещение в библейските земи. Този радушен прием се дължи не само на уникалното място, което заема България в историята на еврейството, но и на новото послание, което Петър Стоянов отправи към своите домакини в Ерусалим и в Тел Авив. Ако може да се направи обобщение на всички думи, с които българският държавен глава започваше и завършваше своите срещи, то би звучало вероятно така: миналото преплете съдбите на българи и евреи завинаги, от нас зависи да продължим тези връзки в бъдещето. Поколението на децата трябва да прагматизира наследството на бащите. Българският народ откликна тогава, когато част от еврейския народ имаше нужда от помощ. Днес помощта, от която България се нуждае, е взаимноизгодно и за двете държави сътрудничество.
В модерните отношения между две държави обаче същностният пласт не са декларациите и разменените любезности, колкото и бляскави да са те на най-високите равнища, а многообразието на непосредствените контакти, конкретните общи проекти и обема на инвестициите. Президентите могат да трасират коридора на деловите партньорства, но не могат сами да минат по него. Очевидни бяха усилията на Петър Стоянов да представи по най-добрия начин своята страна, да разкаже, да посочи, да обясни днешна България, да го прави и повтаря открито, напористо и убедително. Очевиден беше дисонансът между неговата целенасоченост и разпасаното безхаберие на част от официалната делегация, която се интересуваше единствено от посещението на Божи гроб и така и не разбра, че перспективните маршрути не са туристическите, че шансът пропуснатите срещи да бъдат наново насрочени така и няма да се повтори.
По какво се измерва ползата от подобни визити? Дали по броя на подписаните споразумения? Дали по минутите, отделени за разговори встрани от журналистическите микрофони? Дали по вниманието, отделено в местните медии на състоялите се протоколни срещи? Дали по съотношението между официалната част от програмата спрямо туристическите маршрути - магнетично изкусителни в града, в който всеки камък е знак и символ на една от трите свещени религии? Или по конкретните сфери, които ще станат част от дневния ред на деловите контакти след отпътуването на президента?
Вероятно всичко това, но и още нещо, валидно само тук, в една държава, създадена от емигранти, населявана от емигранти и отворена за емигранти; в една държава, построена върху труповете на 6 милиона души - "закъсняла компенсация, ако изобщо може да има компенсация", на най-чудовищното падение, случило се в европейската история на ХХ век; в една държава, която съществува въпреки волята на всички свои съседи и благодарение на всички свои приятели: и това "още нещо" се състои в умението да активираш мостовете между заминалите и останалите евреи, между хората, които наричат България своя родина, а Израел своя прародина.
4. Българските евреи в Израел са общност, която се ползва с много добро име. Те имат стабилни позиции в средната класа на държавата - сред лекарите, адвокатите, интелектуалците, но нямат представители сред собствениците на мощните икономически корпорации или сред крупните банкови среди. Те не са големите бизнесмени, които търси България, но могат да помогнат за осъществяване на бизнесконтакти с големи потенциални инвеститори. Това ги превръща не в цел, а в средство за сключване на сделки. Средство, което класата на новобогаташите е склонна да пренебрегне, подмени или прескочи, веднъж стигнала близо до целта. Само че в плътно изградената система от търговски и личностни връзки между евреите това не остава незабелязано. Оттук идват голяма част от проблемите, които превръщат контактите в епизодични срещи, а сключените сделки - в техен логичен край, а не в обещаващо начало за по-нататъшно разширяване на търговския обмен между двете държави.
"Българското лоби" в Израел, както и "еврейското лоби на България" (което съвсем не е едно и също) са едни от най-много говорените, най-измамно близките и най-погрешно разработваните проекти в най-новата история на страната. България не успя, а по всички личи, че няма и да успее да използва безценния капитал, с който влезе в посткомунистическо съвремие - своята "еврейска връзка". Лобито на България в Израел обхваща носталгично-сантименталната група на изселилите се преди 40 години евреи, които са се оттеглили от активния живот, без да бъдат изкушени да създадат някакъв тип партньорство със страната, чийто език продължават да говорят и с която ги свързват най-трайните детски спомени. За еврейско лоби на България в света е пресилено да се говори, въпреки всички знаменитости, които са пристигали и са си отивали от страната. Една от тези личности, Ейбрахам Фоксман, директор на националната Лига против поругаването в САЩ, получи в Ерусалим от президента Петър Стоянов най-високото българско отличие за чужденци - орден "Мадарски конник" първа степен "за особено големите му заслуги за развитието на българо-американските отношения и за популяризиране ролята на България за спасяване на българските евреи по време на Втората световна война". Този и подобни контакти на най-високо равнище засега само очертават възможните територии, върху които могат да се появяват симпатиите, пледоариите, човешките връзки и неписаните ангажименти към дадена кауза, политика или държава; възможности, които продължават да бъдат нереализираните шансове на България. Поради липса на интелигентна визия как да стане това и поради липса на разпознаваеми посредници в деликатния валс на междудържавното лобиране.
Две са причините за неумението на управляващите в страната да включат по най-ефектния начин в двигателите на държавата съществуващия потенциал на своите евреи: първата е свързана с един типично български критерий за оценка и подбор на хората, подбор, който се прави не от гледна точка на професионалните и личностни качества на индивида, а от гледна точка на близостта му до определени овластени люде. (Политическата конюнктура, а не професионализмът, помогна на едни и попречи на други евреи да се доближат до центровете на новото управление.) Втората причина е свързана с нелепото и нездраво разделение между самите български евреи, подклаждано от неколцина нереализирани извън своето еврейство личности, които се опитват да превърнат произхода си в източник на препитание и да капитализират възможностите, които се явяват за тях в резултат именно на тази аномалия. В една от колите от президентския кортеж, който кръстосваше Ерусалим, няколко пъти се случихме само евреи. Потиснатите препирни помежду ни и припряното бързане от среща на среща ме подсетиха за един еврейски виц. Знаете ли защо Мойсей е водил 40 години евреите в пустинята, е въпросът; а отговорът е: Защото го е било срам да ги заведе в града...
5. Различният прочит на миналото раздели българските евреи по доста несимпатичен начин. Като се има предвид средната възраст на тази общност в България, малко са шансовете бъдещето да ги обедини. Кой спаси българските евреи е въпросът, около който досега имаше най-много спорове. Кой ще наследи имуществото им е спорът, който оттук нататък ще ги разделя.
Миналата година се появиха две книги на тази тема. Авторът на първата е италианецът Габриеле Нисим. "Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация" е документален разказ за приятелството между кюстендилските семейства на Димитър Пешев и Пинхас Барух, чиито деца израстват заедно и заедно режисират две от най-важните случки, позволили 50-те хиляди български евреи да избягнат участта на 6 милиона техни сънародници.
Авторът на втората книга - "Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи", е проф. Михаел Бар-Зоар. Предговорът носи подписа на бившия министър-председател и настоящ посланик на България в САЩ Филип Димитров. Базирана върху множество от известните вече документи, в неговата трактовка личи отчетлив стремеж нюансирано да се щрихират образите на някои от публичните личности, съвременници, участници или свидетели на случилото се, сред които изпъква фигурата на цар Борис.
Именно това предизвика различни реакции сред читателската аудитория в Израел, където и двете книги се появиха и бяха широко коментирани. Различен е случаят в България: Премиерата на "Извън хватката на Хитлер" се състоя тържествено в аулата на Софийския университет, бе представена в няколко издания, десетки екземпляри бяха раздавани като подаръци и получи възможно най-добрия старт за среща с читателите, а нейният автор бе сред наградените по време на президентското посещение в Израел личности.
Книгата на Габриеле Нисим, който получи "Мадарски конник" първа степен през ноември 1998 година, е издадена от Народното събрание; шест месеца след отпечатването й в два от трите големи литературни седмичника никой не я беше виждал, а аз се сдобих с един екземпляр след дълго разпитване и благодарение на личните си връзки с приятели от пресцентъра на Парламента.
Кой спаси българските евреи, спорят оцелелите, подреждайки в различен ред всички онези фактори, осуетили "окончателното решаване на еврейския въпрос" в България. За хората, които познават тази част от българската история, всички спекулации по темата са отдавна известни. Известни са и фактите - профашисткото българско правителство започва подготовка за депортация на евреите, тайните приготовления обаче са разкрити, следва кюстендилската акция, организирана от братята Самуел и Яко Барух, в резултат на която подпредседателят на парламента Димитър Пешев внася петиция в Народното събрание срещу депортацията. Подкрепят я интелектуалци, съсловни организации, писатели, общественици, Българската православна църква; депортацията е отложена, но не е отменена. Цената на това отлагане е изпращането на първата пратка - евреите от Беломорието и Тракия - територии, администрирани от България, в които събирането и изпращането на евреите в лагерите на смъртта, както и разпореждането с тяхното имущество, се извършва от българските власти. После се случва преломът във войната, немците започват да отстъпват и в своя панически бяг сменят подредбата на приоритетите - личното им оцеляване става по-важно от унищожаването на евреите. Именно това се оказва решаващият фактор за спасението на останалите, на онези, които чакат своя ред, изселени от София в малките населени места.
Цената за спасяването на 50 хиляди български евреи е животът на 11 343-ма други евреи от окупираните територии, които - конвоирани от български войници - тръгват от пристанището в Лом към своя последен земен маршрут. Години наред съобщаването на първата половина и премълчаването на втората половина от тези два взаимно свързани факта се приема резервирано от световната еврейска общност, чийто научни среди отказват да подкрепят трактовката на онази част от спорещите, за които цар Борис е спасителят на евреите. Защото монархът е само един от множеството фактори, които преплитат сложната картина от причини и следствия, от съвпадения и обстоятелства, обясняващи българското изключение сред съюзниците на Германия. И защото противоречи на Библейското разбиране за уникалността на всеки отделен човешки живот опитът да се гради паметник на една личност, която, косвено или не, носи отговорност за унищожаването на повече от 11 хиляди човешки същества. Нито един от потомците на малцината оцелели жители на Беломорието и Тракия не би подкрепил и не подкрепя подобна идея. Това стана още веднъж ясно по време на международната конференция за Холокоста, организирана в Стокхолм, където българският президент замина след официалното си посещение в Израел. Това обаче не омаловажава великолепието на онази човешка чувствителност, демонстрирана от всички, които тогава са отказали да замълчат. Именно евреите би трябвало най-добре да разберат това, а не да се опитват да остойностяват присъствия и отсъствия в сгъстения отрязък от събития, подредили избавлението на едните и унищожението на другите. Кой от спасителите преди кого да бъде подреден, как точно и в какво съотношение спрямо останалите е счетоводство от един порядък, който смущава преди всичко заради индексирането му към днешния ден, а не заради математиката на историята.
6. Математиката на историята е гробовно окончателна. Срещата с нея е почти непоносима. По най-емблематичен и най-потискащ начин тази среща се случва именно в Ерусалим. Отишли във вечността и останали завинаги във Вечния град, милионите отсъстващи добавят своята нематериална тежест върху сгъстеното присъствие на миналото, което плътно обгръща всеки опит да се приближиш към него, всмуква енергията на неподготвения посетител и го оставя сам, посред разпадащата се несигурност на незададени въпроси. Мемориалът Яд Вашем...
За самите израелци мемориалът Яд Вашем е проект, който от самото начало бива натоварен с противоречия и с предчувствие за злокобна обреченост. В своята книга "Седмият милион" израелският публицист Том Сегев разказва, че още през 1942 година един бивш делегат на Конгреса на ционистите Мордехай Шенаби е предложил Националният еврейски фонд да построи паметник за жертвите на геноцида, за "мъртвите и за героите на Израел". Малко след това проектът за мемориал получава името, което ще носи от момента на неговото изграждане, няколко години по-късно: Яд Вашем. Предложенията на Шенаби били последвани от дебати и размяна на кореспонденция. Бил съставен комитет, който да ги разгледа. "Не е имало друга проява, която да бъде така ясна, така вулгарна и така макабрена, като тенденцията да се мисли за геноцида в минало време: докато еврейската общност в Палестина е спорела за начина, по който да почете паметта на загиналите, по-голямата част от тях са били все още живи.", пише Сегев.
В програмата на всички официални посещения в държавата Израел се включва и посещение на мемориала Яд Вашем в Ерусалим. Това е особено място, създадено като еманация на скръбта, увиснала в безжизнения гърч на стилизираната телена ограда отвън. Това е документирана хроника на ужаса, който набъбва с хилядния поменик от имена, които блещукат в мрачните обеми на Павилиона на децата. По някакъв начин мемориалът Яд Вашем е и тест за човешката чувствителност на гостите към най-голямата трагедия в историята на евреите. Думите, изречени на изхода, определят до голяма степен дистанцията между госта и домакините. Дистанция, която българският президент се опита да скъси без патос и без преднамереност. Докато преминавахме от зала в зала, настигнахме група ученици, заслушани в един брадат учител, в чийто разказ думата България многократно се повтаряше. Казах им откъде е делегацията, кой я води. Млъкнаха. Загледаха се в президента, в охраната, в придружаващите го лица. После се сбутаха един друг и ни отстъпиха място да минем напред, нехайно усмихнати, защитени от своята възраст и своята липса на спомени.
Години наред, от създаването на държавата до днес, израелското общество се придвижва мъчително и противоречиво към общоприемлива визия за геноцида, за неговото значение и за неговите последствия. "Защо са се оставили да ги водят като агнета на заколение? Защо не са се съпротивявали?", е рефренът на несъгласието с фактите от миналото, най-крайният израз на което се съдържа в твърдението: По-отвратителни от Холокоста могат да бъдат само оцелелите от него.
Млади, напористи, динамични и агресивни, израелците винаги са настоявали именно на тази своя характеристика - че са жилави, устойчиви и предизвикателно борбени. Че са бойци, които побеждават. "Сабър-ът - както наричат роденият в Израел - представляваше националния идеал, а оцелелият от геноцида - неговата противоположност - пише Том Сегев. Нещо повече, оцелелите представляваха заплаха за този идеал в една епоха, когато сабрите все още се съревноваваха с поколението на своите родители за доминираща роля в израелското общество."
7. Доминираща роля в израелското общество днес имат именно младите, напористите и предизвикателно борбените. Тяхното нахакано присъствие във висшата администрация, в прочутата израелска Security, в държавния протокол, в обществения сектор странно контрастира с почти митичната отстранена вглъбеност на Стария град. Всички негови векове с всички техни отлагания, наслоени пласт след пласт върху всички негови мълчания, създават една респектираща акустика на отекваща нощем тишина. Вървим на пръсти през нейния лабиринт. Обикаляме по улички-тунели, плетеница от студени кръвоносни съдове, в които стъпките, думите и жестовете ни кънтят. Усещането, че се движиш сам в пренаселено пространство, изостря сетивата, ускорява дишането, смалява те. Сякаш каменното тяло невидимо наблюдава незащитения смутител на привидния покой. Денем Ерусалим е ослепителна белостенна набразденост, изрязана ефирно върху Шагаловото синьо на небето. Нощем върху хлъзгавата патина на римската настилка се разливат жълтеещи отблясъци от неонови прожектори. Измамното внушение, че светлината струи от камъка или отвъд него, променя пропорциите в отношението човек - време и сякаш стопява съмнителната защита на суетата. Може би защото тази илюзия минава именно през камъка, натоварен с притчова символика, сам по себе си метафора. Камъни с цвят на пергамент, на мед, на охра.
Най-яростните, най-унищожителните и най-отчаяните битки са се водили около тези камъни, по които в онази нощ крачех с група журналисти от България. Превъзмогнали собствената си конфекция, се приближавахме, привидно покорени от светостта на най-свещеното място за евреите. В ограденото пространство пред основата на Храма в молитвен унес, в транс, в ритуална ритмика на привилегировано общение с Бога, изолирани от нас, вглъбени в себе си, се бяха наредили както всеки ден и както всяка нощ религиозните евреи. Вероятно само камъкът е в състояние да поеме толкова шепоти, толкова сълзи и толкова докосвания, без да се разруши от тежестта на цялото очакване, с което те са натоварени.
Стоим до тях - неканени воайори, несръчни имитатори. После отстъпваме гърбом назад. Единственото, което Стената отхвърля, е груповото присъствие в подножието й. Приема единението, опитът да разгадаем смисъла на непривичното, естетската рефлексия на туристическото любопитство, смущението от нейната непроницаемост и наивната надежда, че Той ще чуе онова, което всеки е написал в сгънатите листчета, напъхани в пролуките между каменните блокове. И ще запази тайнството на Тайната.
Каменно мълчание.
Дишаща тишина.
За която Бернар Анри Леви написа: "... Въздухът наоколо, и той е така натежал, така сгъстен, така е натоварен с мистерия, с обещание, със святост, че в определени часове става почти невъзможно да бъде дишан.... Единственият град, където - понеже в него се усещаш син на Закона и на свещената му Буква - можеш едновременно, без шантаж и без противоречие, да бъдеш от тук и от там, от това място и от онова; пуснал корени и въпреки това, винаги в изгнание."
Четири хиляди години спомени: за изграждането и за разрушаването на Храма, за контрола върху каменните символи, за виденията на всички поколения евреи, които - обсебени от спомени - неизменно завършват молитвите си със заклинателното "Следващата година - в Ерусалим!"
8. Ерусалим е единствената от спорните точки между израелци и палестинци, по която никога, по никакъв начин нито едно правителство не е имало и няма намерение да отстъпва. Във всички обръщения, поздравителни адреси, тостове и слова, с които започваха и завършваха срещите на българския президент с неговите еврейски домакини, се повтаряха думите "Ерусалим - единната и неделима столица на държавата Израел."
Само на 20 минути път от там, във Витлеем, Ясер Арафат повтори пред българската делегация другата гледна точка, претенцията на неговия народ за бъдещето на най-оспорваната столица в света.
В диапазона на всичко, което представлява Ерусалим, политическият прочит е най-несимпатичен и най-конфликтен. Без съмнение той включва най-деликатния и най-трудно разрешим въпрос, по който още не е постигнато съгласие с правителството на Барак. Това парче земя, което вълнува, привлича и разделя, не може да бъде просто изтъргувано. Крайният срок за определяне на окончателния статут на града е фиксиран за септември 2000 година. Със сигурност хора като мен, които имат своите лични основания да се чувстват едновременно чужденци и домакини, едновременно от тук и не от тук, "пуснали корени и въпреки това винаги в изгнание", общуват различно с този град, в който от януари 2000 година има един площад, назован "България".
9. Януари не е януари и годината не е 2000-на. Според еврейското летоброене месецът е шеват, 5760-та. В разликата между едното отмерване на времето и другото е "основополагащият мит на християнството", появил се именно в Ерусалим като смутител, като съмнение, като сигнал, прокарал най-дълбинната граница между културите, нравите, цивилизациите. Ерусалим е пазителят на всички тези спомени. Много са претендентите да ги разграбят.
Темата за историческото наследство, което евреите са разпилели из цялата земя, а сега искат отново да съберат, се появява в почти всичките ми разговори с Шимон Перес - по време на тридневния му престой в България и в кратките минути след срещата му с българския президент. В последната си книга той казва: "Ние сме направени да вървим напред, не назад. Проблемът е, че имаме силна памет. Много от нещата, които са все още в съзнанието ни, не могат да бъдат забравени. Способността да мислим и склонността да си спомняме водят до това, че понякога спомените надделяват над мислите. Например ние живеем в свят без граници, но всички граници все още съществуват в съзнанието ни. И когато се движим от едно място към друго, ние се нуждаем от един мисловен паспорт, защото не можем да прекосим границите, които са фиксирани в съзнанието ни. Това е най-абсурдното нещо, животът върви напред по-бързо, отколкото нашите умствени възможности. Ние винаги изоставаме."
Шимон Перес е един от малцината визионери в световната политика. Носителят на Нобелова награда за мир, бившият министър-председател (и може би бъдещ президент) на държавата Израел предлага не просто приложими решения на конфликтите в един свят, разкъсван между етноцентризмите и прагматичната глобализация на икономиката, а философски възглед за съжителство на различията. Наричат го утопичен мечтател, човек, преследващ непостижимото; през всички негови книги, изказвания и интервюта пътува лъкатушещият оптимизъм на един мисионер, който разказва как светът ще стане по-добър и изкусително те кани да го последваш в този свят, да участваш в неговото правене, да пренесеш част от полезната енергия на всекидневната политика в енергийното поле на онова постоянно изплъзващо се утре. Говори еднакво убедително за знаците, които сближават и отдалечават вижданията на политиците за утрешния ден; за децата на планетата, които възприемат света от своето глобално село; за избора между компромиса и конфронтацията на онези, които днес трябва да довършат работата за мира именно защото са участвали в работата на войната; за условността на границите; развива идеята, че онова, което разделя хората, е миналото, единственото, което ги обединява, е бъдещето.
"Ние живеем в преходна епоха, пренаселена от вчерашни хора, които продължават да се движат напред със своето минало и с единствен багаж - историческата си обремененост. Същевременно пред очите ни се сменят поколенията. Според мен днес разликата между поколенията е по-голяма, отколкото разликата между десницата и левицата. Докато новото поколение влезе във владенията на Управлението, ще мине още време. Бъдещето е винаги в ръцете на едно днешно малцинство. А миналото винаги е притежание на мнозинството. Именно затова съществува конфликт между малцинството и мнозинството" - казва Перес.
- Смятате, че постигането на мира е поколенски въпрос..., питам.
- Абсолютно! - отговаря. Всички са "за мира". Но трябва да се разбере, че трудният въпрос не е дали си "за" или "против" мира, а дали си готов да платиш цената на мира.
Разговаряме часове след отлагането на третия кръг от преговорите за мир със Сирия и Ливан, преди поредния кръг от преговорите с Арафат. В пясъчната буря между Ерусалим и Витлеем сноват емисари на мира, концесионери на мира, противници на мира. Мълчанието на официално отложените атентати е ауфтакт на следващия кръг от преговори. Необходимо е да се отстраниш от кръговото движение на тяхната повторяемост, за да усетиш тактовете на предизвестената историческа развръзка.

Когато бе на посещение в България, помолих Шимон Перес да разкаже за перфектно режисирана от него акция на израелските командоси, които през 1976 година освободиха 100 заложници от самолет на Ер Франс, задържан на летището Ентебе в Уганда. Търсех пресечната точка между воина и философа, между стратега и поета, между държавника и моралиста. Когато свърши разказа си, се обърна към мен и каза, че човек има много роли и много маски, че е погрешно схващането, че ги редува. Във всеки един момент той присъства с всички свои лица навсякъде, проблем на другите е умението да четат човека през всичките му пластове. Не само светът няма граници, но и в човека няма граници. Те съществуват само в съзнанието ни, в съпоставките ни, в сравненията ни, в спомените ни, в незавършеното пътуване между миналото и бъдещето, в което се съдържа най-голямата драма и най-голямата привилегия на евреите от диаспората, които - както пише Филип Рот - "желаят да се интегрират, същевременно оставайки встрани, и да настояват на своето различие, както и на отсъствието на различие..." Евреите в Израел? Те са друга приказка...

Еми Барух

Специален пратеник на "Дойче веле"