Българският Якобсон

Появата на "Езикът на поезията" на Роман Якобсон безспорно е едно от събитията в българското книгоиздаване през последните месеци. И понеже, както се разбра на премиерата, книгата е отлежавала твърде дълго в "Наука и изкуство" (и накрая друго издателство се е заело с отпечатването й), и понеже тя, колкото и да е парадоксално, е първото по-цялостно представяне на Якобсон на български, струва си да се поговори за подборката на текстовете в нея. Ясно е, че съставителят Христо Трендафилов е имал възможността да избира каквото си пожелае от текстовете на Якобсон и да конструира какъвто реши сборник. И на пръв поглед той е стеснил множеството възможности, концентрирайки се основно около медиевистична проблематика. Защото определено в сборника доминират текстовете, които обследват старославянски образци, старобългарския език и пр. Но в тази доминация е и голямото предизвикателство на книгата. Защото, избирайки да представи Якобсоновите идеи през този ъгъл, Христо Трендафилов е успял да ги насложи върху няколко от по-общите и по-популярни статии на Якобсон, от една страна, а от друга, върху статиите му, които имат българска проблематика. Така се е получила книга, която много дискретно и пестеливо стартира с някои азбучни текстове на Якобсон, които чудесно явяват идеите му за езика, поезията, стиха, демонстрират структуралистките техники на анализ, за да се съсредоточи върху прилагането на всички тези популярни и на езиковедите, и на литературоведите виждания на Якобсон върху споменатите старославянски текстове. Където вече предизвикателствата стават още по-големи. Защото по-лесно и леко се възприемат Якобсоновите идеи, приложени върху поезията на Блейк, Маларме или Едгар По, но далеч по-изкусителни, дори и днес, са те, когато оперират с/в различни прогласи, похвални слова, агиографски текстове... Освен това, казах вече, че медиевистични текстове се сговарят и с изследванията на Якобсон върху българския стих, върху Ботевите стихотворения, и това прави книгата още по-значима в българския културен контекст. Значима не просто като превод, който разширява териториите на българския език, но и като някаква отложена родност, която най-после бива усвоена. В този смисъл "Езикът на поезията" прекрасно си върши работата, в книгата текстовете не само диалогизират помежду си, а взаимно мотивират необходимостта на присъствието си и по тази причина не просто не ми се иска да говоря за липси, но и не виждам как каквито и да е претенции могат да бъдат обосновани. Защото очевидно е, че непреведените ключови текстове на Якобсон било за стихознанието, било за литературознанието трябва да съставят нов негов сборник, подстъпите към който ще бъдат различни.
Прецизността на изданието личи и по рамковата му композиция, чието начало е много добрият уводен текст на Христо Трендафилов, в който той проиграва движенията и идеите на Якобсон, близостите му с различни школи, влиянията, които търпи и които оказва... А финалът на тази композиция са отговорите, които Якобсон дава на Цветан Тодоров, отговори, които удвояват казаното в увода, които прецизират читателските пред-знания, които в крайна сметка внасят елемент на интимност, които опитомяват фигурата на големия филолог. Колкото до текстовете, разположени в тази рамка, те са снабдени с бележки, посочено е кога са публикувани, къде, и най-важното, преведени са чудесно. Филологическият проект на Якобсон (не мога да скрия задоволството си, че част от специализираните текстове са преведени действително от специалисти в дадената област, което ги прави наистина пресътворени, при цялата баналност на това казване) е защитен блестящо чрез възможностите на българския език и чрез адекватните съотнасяния, чрез намерената проводимост от Стоян Атанасов, Анна-Мария Тотоманова, Евгения Трендафилова и Рачо Чавдаров.

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Роман Якобсон. Езикът на поезията. Прев. - колектив, Изд. Захарий Стоянов.
С. 2000