Най-новата премиера на шуменския Драматично-куклен театър "Васил Друмев" "Една добра жена в една лоша зима" е забележителна с две неща: първо, с поредното доказателство, че българският театър не се е отказал от българската драматургия, а внимателно следи за появата на талантливи текстове; второ, поставената пиеса е своеобразен "прощапалник" на един много добре познат като лирик и критик, но непознат като драматург млад български автор - Пламен Дойнов. Рискът, поет от театралната директорка Рада Спасова и Сдружение "Антракт", обаче се оправдава напълно: "Една добра жена в една лошата зима" е приятно и провокиращо театрално събитие, дело на режисьора Димитър Стоянов Нов и на забележителното присъствие на актрисата от Разградския театър Мария Петрова-Енева.
"Тази пиеса иска да говори за бездните в комуникацията", споделя Пламен Дойнов, и сценографското решение на художничката Елица Георгиева плътно се припокрива с това желание. На сцената наблюдаваме опасана от радиатори стая, пресечена от дебели топлофикационни тръби, отделящи пространството на срещата от това на не-срещата. В един задъхан, призоваващ, копнеещ чуване и съпричастие монолог героинята се опитва да приласкае, да впечатли, да се съприкоснови с бездушието на партньора, демонстративно обърнал гръб както на публиката, така и на общуването. Речта се блъска в стената на мълчанието, пърха безпомощно, напразно дирейки спасителна пролука, за да се измъкне от клетката на безчувствието и студенината. Контакт се осъществява, но отвъд своето пространство; той е с другия, непознатия, нежелания, случайния минувач (Кольо Колев), също търсещ отсрещно същество, което да го изслуша и топло да си побъбри с него. Пиесата е за това как не успяваме да забележим у другия това, което на нас самите ни липсва, как пропускаме да направим за него същото, което нашите близки не искат да направят за нас. В непрекъснатите разминавания/разигравания на (неуспешната) комуникация на повърхността лъсва неумението ни да сме отзивчиви, мили, съответстващи, въпреки че настояваме, воюваме за същото. Самота навсякъде - тази е горчивата равносметка на "Една добра жена в една лоша зима". В непоносимата й лекота се опитваме да я запълним, уплътним, утежним - с фантазии, мечти, виртуалности. Всичко добро, всичко обнадеждаващо, всичко окриляващо в тази пиеса се случва като иреалност, като въображение - първи съпруг, втори съпруг, трети съпруг - всеки от тях грижовен, обласкаващ, внимателен, мил, но, за съжаление, измислен. В лошата реалност добра е единствено иреалността: единствено там парното бумти до откат, а по тръбите се носи горещият въздух не само на физическата, но и на душевната топлота. В обсесията на героинята ТЕЦ-ът се превръща в последното убежище, където изтерзаната, изпръхнала от човешки студ душа може да намери поне за мъничко топлинка, поне трошица отсрещност. Не че е кой знае какво успокоение, но все пак е надежда.
"Една добра жена в една лоша зима" е тъжна, обезкуражаваща пиеса. Димитър Стоянов Нов е усетил добре бликащата от нея тъга и безнадеждност и я е подчертал с ефективен жест: седящият в обърнатия с гръб към нас стол невъзмутимец в крайна сметка се оказва самата героиня, чийто копнеж за топлота среща своята собствена студенина, своята собствена хладност, за да се прекърши и вледени. Без изход: моята лична безчувственост е причина за всеобщата безчувственост. Всички ние сме безпомощни ледени висулки и няма, няма, няма да се намери парно за нашите вовеки
замръзнали души.

Митко Новков