Виталността
на провинцията
Николай Панайотов, Новите ухажори, 1991
Диана Попова: Говори се, че си от малкото български художници, направили "пробив" в един световен център на изкуството, какъвто е Париж. Как стана той?
Николай Панайотов: Пробивът започна от София, ако трябва да бъда точен. Винаги има "la petite histoire", която в случая беше много проста. През 1990 година имах голяма изложба на "Шипка" 6, за която бях чакал четири години. Накрая тя се откри точно когато съобщиха за провала на СДС на изборите. Целият град беше блокиран, хората бяха на друга вълна и на никой не му беше до живопис. Но тогава със сигурност един човек разгледа изложбата. И той се оказа бизнесмен, галерист, колекционер и френски аристократ. Сменяше си самолета в София, имал само два часа и попаднал на моята изложба. Той се възползва от моята икономическа ситуация за момента и купи... две стени от изложбата. По-късно вече втората случайност беше, че жена ми получи стипендия да започне докторат в Париж и аз отидох да я придружа - като куфар. Защото не знаех нито френски, нито... Тръгвайки, навих останалата част от изложбата на руло и с влака потеглихме за Франция. На сръбско-българската граница митничарите се усъмниха в моите документи - те бяха подозрително редовни - и ме изхвърлиха на полето. Така се оказахме в тревата с рулото и една пишеща машина. Явно българските митничари смятаха, че изнасям българското изкуство от времето на Людмила Живкова (беше се създал митът за световната ултраценност на българското изкуство и затова то не трябва да напуска страната).
Впоследствие това се оказа митническа грешка. На другия ден със същото руло продължих, после то бе развито в Париж и от същия онзи колекционер бе лансирано там. През 1991 г. направих първата си изложба. От този момент фактически започна втората малка история - същият колекционер ми нае ателие в Монпарнас, където работих и му се отплащах с картини. После бях забелязан и от други галерии в Париж, Брюксел и т.н. Сега вече сме в рутинния етап, когато нещата вървят от само себе си.
Диана Попова: С други думи живееш от картините си.
Николай Панайотов: Да, и в България беше така. Тук правех и стенописи, но там - не. Но това не е толкова важно...
Диана Попова: Защо?
Николай Панайотов: Защото мисля, че творчеството на един автор може да не е чак толкова комерсиално, но той да е добър автор.
Диана Попова: Ти мислиш ли себе си за комерсиален автор (не влагам в това отрицателен смисъл)?
Николай Панайотов: Не, мен комерсиалната страна не ме тревожи. Аз правя това, което ми харесва, и това, което смятам, че вярно отразява моята лична история, творчески нагони, моите художнически нужди да се изразявам с изкуство... А това, че то се продава, идва като нещо допълнително, като по-добра случка, защото мога да се храня от удоволствието си. В известен смисъл и от страданието си, защото не винаги е удоволствие...
Весела Христова-Радоева: По една статистика, публикувана в края на 80-те години, само 1% от художниците в САЩ живеят от изкуството си, във Франция - 6. А в България тогава бяха 90. Сега, разбира се, вече не е така...
Николай Панайотов: Виж, пазарът е много интересно нещо. Аз вярвам на "здравия усет" на публиката. От собствен опит знам, че работи, в които съм бил 100% аз, когато съм бил максимално ясен, са се купували. И обратното, работи, в които не съм бил много уверен, когато някакви "придатъци" отвън са се вливали в моите неща - са си оставали в ателието. Вярвам в инстинкта на публиката.
Весела Христова-Радоева: Откога не са ти купували картини в България?
Николай Панайотов: От няколко години има и българи, които купуват. По време на отсъствието ми през годините Раймонда Мудова (галерия "Ата-рай" и "АТА" център за съвременно изкуство) продаваше, но също главно на чужденци. Но в България нещата са различни, аз медийно не съм се лансирал. Просто предпочитам тук да се затворя... Пък и трябва да завъртиш някакво ала Яхнаджиев хорце, за да продаваш в България. При което всъщност пластичният резултат е последна грижа. Много преди него е чалгата - един вид шоу, което, предполагам, е по вкуса на българския новобогаташо-новоколекционер.
Диана Попова: Казваш, че не си вътре в нашата ситуация, а очевидно си. Какво все пак те мотивира да правиш изложби в България?
Николай Панайотов: Точно това ме мотивира, че в България чувствам определени липси - например на пазар, на публика, на улегнала артистична среда (има такава, но тя не е улегнала). И това създава свобода да направиш нещо частно твое, неангажирано. Даже понякога завиждам на моите колеги в България за наличието на тази свобода - "провинцията" ти дава своеобразна неангажираност и ти можеш да направиш нещо маргинално в най-добрия смисъл - когато си откъснат от задълженията на центъра. Идвам тук точно за да се мотивирам, бягайки от центъра. Навремето повтарях на студентите си - гледайте какво става в Париж, Ню Йорк и т.н. Сега бих им казал - гледайте тук какво става, в себе си, защото може би тук ще се появи нещо свежо, нещо различно, нещо истинско.
Весела Христова-Радоева: Изглежда винаги си недоволен от мястото, в което си.
Николай Панайотов: Да, това е въпрос на личен характер и лична драма. За съжаление, аз в известен смисъл вярвам в етническата биологична принадлежност. На мен ще ми бъде неудобно да правя неща като Уорхол например, или да бъда френски минималист. Аз имам някаква балканска история, която непрекъснато ме тревожи - дали това, което правя, съм наистина аз и дали то е вярно. Нещо, което може би е странно на фона на силния елемент на менте в нашата култура...
Диана Попова: Балканската ли имаш предвид?
Николай Панайотов: Да.
Весела Христова-Радоева: Чалгата?
Николай Панайотов: Чалгата я имам за нещо вярно. Примерно дъщеря ми смята, че чалгата е една посока за направата на нещо интересно. Във Франция например има "рай" - това е музика със северноафрикански мелодии, ориенталски тип музика. Но тя се прави професионално от френски композитори на базата на абсорбиране и култивиране на един примитивен продукт. Защо например да не се култивира в България чалгата? Защото в България генерално сме нихилисти... Затова аз заобиквам България, напускайки я и гледайки я отдалеч. Много неща преоценямам. Живеейки тук, ние се срамуваме от ориенталските черти в нашата култура. А ориенталността е специфика, нещо ценно. Трябва да се стремим да влезем и с ориенталската си специфика в Европа - Европа обича различността. Ние трябва да сме различни и верни на себе си, а не да се обезличим.
Диана Попова: Добре, а можем ли да култивираме тогава явленията тип Яхнаджиев?
Николай Панайотов: Не, некадърността не може да се култивира, агресивността, която върви с нея, е непоправима. Аз не съм против него персонално... Това е въпрос на култура от двете страни - на този, който я гледа, и този, който я прави. Това, което ми е интересно в България, е, че тук се събира по особен начин замърсена еклектика. От една страна, имаш противоречиви втори култури (винаги сме били провинция), в които аз намирам нещо много витално. И ако днес човек има сензори, от това могат да се раждат интересни неща - в пластичното изкуство, в музиката и литературата.
Весела Христова-Радоева: Значи нашият гений е да превръщаме културите в субкултури?
Николай Панайотов: Не, аз мисля, че трябва да се възползваме от това, че нямаме ясна култура, като от своеобразна свобода... Аз генерално обичам еклектиката, архаичните неща; там, където нещата започват да се херметизират около една централна линия, на мен не ми е интересно.
Диана Попова: Може би е така, но у нас хората не успяват да намерят своеобразието, а несъзнателно търсят генералната линия.
Весела Христова-Радоева: Исторически го разбирам това много добре, защото поне през последните 120-130 години винаги българската интелигенция и българските политици са страдали от това, че нямат собствена линия, която да бъде призната за водеща от другите...
Николай Панайотов: Да, те винаги са търсили по-големия брат - бил той турчин, руснак, германец, а сега американец. Това е и в изкуството. Това е драмата на нашата идентичност. Аз никъде другаде не съм чувал като у нас толкова често да се казва: "Ние, българите". Не съм чувал "ние, американците", "ние, французите" и т.н. Това е нашата неизяснена вина, слабостта на нашата идентичност. От една страна, винаги търсим голям брат, и чувствайки вината, че не можем без него, непрекъснато спрягаме "ние, българите".
Диана Попова: Преведено на езика на изкуството, това "ние, българите" обикновено продължава с фразата "не сме по-лоши от другите". Като че ли в изкуството важат такива понятия.
Николай Панайотов: Такива класации в топлисти са чиста митология и самозалъгване. Аз съм забелязал, че когато си дойда от чужбина, винаги се засуква въпросът за нашите успехи зад граница. Т.е. ние генерално сме много можещи, интелигентни и талантливи, но това все се изразява зад граница. Това е един мит, който си изграждаме. Зад граница обаче има и много пропаднали съдби, които не се споменават. Българските са толкова, колкото са и сръбските, турските и т.н. У нас се казва, "ако не беше...". Мисля, че това се зароди в нашето общество още от времето на Людмила Живкова, когато "умни" наши колеги създадоха един мит за българската неотразимост в чужбина, просто за да стабилизират мястото си тук. От друга страна, властта, също тук, на място, си направи добра реклама чрез тях.
Диана Попова: Ти хубаво ми напомняш - същите тези хора сега говорят, че живеем "в бездуховно време". Интересно на базата на какво сравняват?
Николай Панайотов: Явно за тях базата не е била духовност, а власт и пари. Когато чуя някой да ми говори за "духовност", веднага разбирам, че става дума за кесията му.
Весела Христова-Радоева: Да де, тия програми за всестранно развити личности все бяха чуждестранни и изведнъж за компенсация имаше и Майстора. Наред с Леонардо, Рьорих... Диана Попова: Ето, всички помним това време. Помня също работата ти на изложбата "Край на цитата" в СУ по бузлуджанските фрески.
Николай Панайотов: Това беше работа на Кирил Чолаков по моя идея. Във фреските лицата от централната зала бяха заместени от портрети на Мерилин Монро.
Диана Попова: А казваше, че не можеш да имаш нищо общо с Уорхол...
Весела Христова-Радоева: Той затова е използвал свой студент.
Николай Панайотов: Тогава имаше един перестроечен ентусиазъм, който за съжаление по-късно заглъхна.
Диана Попова: Защо за съжаление. Това не е ли естествено?
Николай Панайотов: Сигурно е естествено, течеше сигурно някаква революция, след което авторите се професионализираха. Примерно известно време добре се продаваше посткомунистическата тема, сега и това стана безинтересно на всички. Краят на 80-те беше интересен период у нас...
Диана Попова: Но и преди това с гордост се показваха "абстрактните" ни картини на затънали в соцреализъм руснаци. И те много ни завиждаха.
Николай Панайотов: Имаше възможност да се прави нещо а ла Гутузо, такива неща. В България социалистическият реализъм има своеобразна формална освободеност, която го правеше според мен още по-кичозен. Тази кичозност бе различна от другите социалистически реализми и след време може наистина да бъде оценена. Те затова и колегите тук живееха с чувството за известна свобода, тъй като можеха да "кубизират" главата на копачката. Но тъй или иначе трябваше да правят копачки...
Диана Попова: И отново, струва ми се, тази специфика не бе осъзната и съответно използвана...
Николай Панайотов: Аз по принцип съм консерватор. Мисля, че в културата не трябва да се пипат вече създадени неща; нека времето ги размества, както то си реши. Ние не знаем с какво ще вдъхновим авторите примерно след стотина години.
Весела Христова-Радоева: На Христо Стефанов му останала една торба със златен смалт, след като направи мозайките на Бузлуджа. И преди две години този смалт до последното парче му влиза в работа, когато декорира параклиса зад дома, в който живее.
Диана Попова: Поучителна история за смяната на стойностите и времената. Това имах предвид, като казах "да използваме". Не че ние ще си позволим да разместваме, но поне можем да оценяваме и използваме по друг начин. Но обикновено все искаме да започнем "на чисто".
Николай Панайотов: Това е част от варварщината на това място. Винаги започваме отначало. Не само в изкуството. При най-малкото разместване решаваме, че сега започваме отначало. Това е нашата драма тук - в началото на Европа и в края на Азия...

1 март 2000


Диана Попова
и Весела Христова-Радоева разговарят
с Николай Панайотов