Книги и поуки II
13 февруари 2000. Ако беше жив баща ми, днес щеше да стане на... 104 години, а си отиде само на 58, в последния ден на юни 1954... Вечерта говорихме дълго - бях се върнала от концерт на Ото Либих - "Рапсодия в синьо" на Гершуин. Татко обичаше само предкласиците и класиците... Винаги много деликатен, сега с някаква тъжна нотка в гласа ми процитира нещо, което дълго не можех да определя откъде е:

Он сказал: довольно полнозвучья, -
Ты напрасно Моцарта любил:
Наступает глухота паучья
Здесь провал сильнее наших сил.

Когато почина в полунощ, стенният часовник спря (при смъртта на мама угасна лампата в моята стая и все си припомням тези странни случайности). Години по-късно установих, че тогава татко ми е цитирал от стихотворението "Ламарк" на Манделщам, писано през 1932. Но неговата поезия и в 30-те, и в 40-те, и в 50-те години беше строго забранена. Дори името му не се споменаваше официално - откъде ли е могъл да го знае баща ми и дали не му е било известно и другото, чиито първи двустишия гласят:

Мы живем, под собою не чуя страны,
Наши речи за десять шагов не слышнь,
А где хватит на полразговорца,
Там припомнят кремлевского горца.
Его толстые палцы как черви жирны,
И слова как пудовые гири верны.

Би могъл да ги чуе от един близък - руски емигрант, бивш петроградски издател - Александър Захариевич Куриндин. И той, и очарователната му съпруга Маргариточка Алексеевна често ни изненадваха със своята литературна осведоменост...
В края на тридесетте години аз повече се увличах по английска, американска и френска поезия. Тогава баща ми взе да ми "преподава" руската по неговия маниер, с "паралели", отначало почти весели: "Манделщам и брат ми Кольо са връстници с разлика от 1 месец. Втора разлика - неговият баща бил евреин-талмудист, а нашият разказваше анекдоти за православния поп Тео, неговия дядо... Майката на Манделщам, преподавателка по музика, макар с беден речник, звънко произнасяла руската реч, а нашата майка по македонски доста твърдо удряше на първата сричка... В Петроград Манделщам гледал замръзналия Балтик, а ние, солунчаните, по часове не сме излизали от Егея... Съвсем млад, Манделщам клонял към есерите и тогава баща му го изпратил в Париж, после в Хайделберг слушал два семестъра лекции по философия и романски езици... По същото време нашият Кольо се ориентираше към социалдемократите; преселихме се вече в София, той следвал право... А Манделщам още "поскитал" и когато се прибрал, посещавал "Кулата" на Вячеслав Иванов. Там се запознал с Анна Ахматова - приятелство за цял живот... В 1913 година издал на свои средства "Камък". По това време нашият Кольо пишеше усилено "Компаративна история на литературата от началото на века". В 1914 отпечатаха в "Ново време" студията му "Бай Ганьо - културно-исторически тип"... Когато Манделщам се освободил от военна служба поради проблеми със сърцето, Кольо... отиде на фронта и... (гласът на татко притреперва). У нас не се раждат подобни, но пък "там" още десетки изключителни са отишли в небитието по най-жесток начин... Авторитарната система унищожава не само творците си, не само интелигенцията, но и цели народни маси..."
Така завършваха преди войната лекциите на баща ми, антисталинистът Борис Светлинов - писателят, който след сериозни постижения в психологическата проза, разочарован се оттегли от действителността и се отдаде на преводи, фантастика, стихове за най-малките деца... Макар само за една година и той успя да преживее смъртта на Сталин с въздишка на голямо облекчение. Беше наивен, всички бяхме наивни, като си представяхме, че след Сталин нещата ще тръгнат другояче. А в онази последна нощ, след като ми цитира "наступает глухота певучая" и аз се прибрах, баща ми казал на мама още: "Човек - това звучи гордо" не е от Горки, а от Белински, но все едно - не е вярно..." и мигове след това заспал вечния си сън!
Започнах с рождената му дата, а си спомних предсмъртните мигове... Но днес, след толкова години, пак имаше едно повече от странно съвпадение: тъкмо си мислех как баща ми обожаваше Манделщам, когато Марин Бодаков ми донесе "Спомени" на Надежда Манделщам. Бях чела не толкова части и пасажи от тях, колкото съветски отрицателни критики. Много автори, мили на властта, повече или по-малко даровити в писането, но много завистливи, се бяха почувствали засегнати от прямата книга. (Най-после я имаме на български, но не е жив вече и Борис Мисирков, за да му благодарим за блестящия превод!)
Първото издание на руски е на Ymca-press, 1972-1982, английския предговор на Бродски в 1986 ("Less Than One"). Все се питам - биха ли могли западните читатели да си представят подобна действителност? Едва ли. Преди много години първата книга за лагерите, която прочетох, беше не "Един ден на Иван Денисович" на Солженицин, а "Моето свидетелство" от Анатоли Марченко (Seuil, 1970). Френски приятели ми предложиха "да видя как руснаците могат да си измислят кошмари..." Както извършеното, така и написаното от този докер по професия, беше документално, но жестоките му многократни престои в затворите и лагерите ми се видяха едва ли не наистина някаква зловеща измислица... Във френското издание -поредицата "Combats" - го поставяха до Шаламов, Солженицин, Гинзбург... (Още не се говореше за Платонов.)
Сега, като чета за извънлагерния живот на Манделщам, преселенията от място на място, психическия тормоз, мизерията..., "става безпощадно ясно": Не само в лагерите и затворите, а навред в комунистическата империя властта "в името на човека" е унищожавала, и то не само най-забележителни личности, таланти, гении, но и стотици, и стотици хиляди най-обикновени граждани и дори цели народности...
Накрая на книгата си, след спомените за изживените заедно ужаси, Надежда Манделщам прави само предположения за неговата смърт в транзитния лагер на път за Колима, според различните и едно от друго по-объркани чужди твърдения.
Сред потресната мизерия на битовото съществование, станали неизбежен фон, нейните "Спомени" са свидетелства за невероятната духовна устойчивост, жизнената и творческа енергия на двамата; ясните им и точни отношения с другите, наблюденията на поведението на приятелите и неприятелите, почитателите и завистниците в онзи безправен заобикалящ ги свят...
Цели двадесет години след гибелта на поета (въпреки "скривалищата" тук и там по време на заточенията им), Надежда Манделщам се бояла да оставя "веществени доказателства" на хартия, докато най-сетне започнала да пише, за да остави на света цялостното си свидетелство, съхранявано дотогава главно в паметта й. Накрая на спомените е направила едно най-необикновено завещание, за да запази цялото това наследство от посегателството на авторитарната държава-наследница (нали същата държава, облечена в своята "правна норма", унищожава и творците, и книгите, и архивите, както намери за добре).
В книгата си тя се обръща към Бъдещето и го моли: "завинаги, докато се издават книги и има читатели на тия стихотворения", да предаде правата върху нейното наследство на хората, които ще изброи в специален документ: "Нека те винаги бъдат единадесет души, в памет на единадесетстишията на Манделщам, а на мястото на отпадналите останалите сами да избират заместниците им."
Наистина каква памет има тази крехка жена! И каква забележителна психологическа проницателност! Буквално с по няколко изречения успява да характеризира всеки поотделно, най-точно да определи например "вътрешните емигранти" като Ахматова, която остава завинаги най-близката, да уточни разликата между двамата съпрузи Шкловски (те играят голяма положителна роля в живота на съпрузите Манделщам); да изтъкне особеностите на "антипода" Пастернак, който също се мъчи да им помага... Да вникне в двойствеността на Сурков, в шикалкавенията на "Коля" Тихонов, в облика на Фадеев... Описаните понякога само с по няколко изречения симпатизанти и "куки" не могат да се изброят. Това са колеги, почитатели, хазайки, печатарски работници, съгледвачки като "госпожичката и "безпартийната" Таня, безкористни и всеотдайни жени като учителката Наташа...
От нейната морална сила в изпълнение на дълга не само към любимия човек, гения-мъченик, но и към всички жертви, се развиват нови способности. Надежда Манделщам безпогрешно анализира психологически чувствата и състоянията, определя степените и видовете страх, разбира и описва в детайли прийомите на властта, която купува своите послушници, подкопава доверието на всеки към всеки, разпростира отчуждението, обработва общественото мнение... От манипулациите на властта се поражда неискреност между хората и "двуезичие". А когато осъденият е получил някакво отлагане на присъдата, у симпатизантите веднага се надига подозрителност. Н.М. успява да вникне и да разкрие сложността в отношенията между препатили и непрепатили, в отношенията помежду по-малко и повече препатили...
Удивително точно е нейното разбиране не само на поезията на О.М, но изобщо на възможностите на поезията като най-положително влияние поне върху чувствителността на руския човек. Затова е толкова удивена как на осъдения и унищожен поет му се приписват разсъждения за поезия в условен парнаско-акмеистичен жанр, приписват му се мисли и поучения, които би могъл да изрича само един измислен от съветската критика естет - Манделщам. Приписват му се (например от Всеволод Рождественски!) "и още безброй глупашки разговори"... Дори след като най-сетне в някаква степен е "реабилитиран", започват да говорят за него като за... декадент(!). "Воронежки тетрадки" се публикуват в списание през 1960, а "Стихотворения" - и не зная в какъв подбор - излизат в Ленинградското отделение на "Съветски писател" едва в 1973. Цели 20 години след смъртта на Сталин. И след още десет години, в 1983, според този съветски подбор, у нас се появява "Лирика" в добър превод на Николай Бояджиев (редактор - Блага Димитрова). Минали са вече 30 години от смъртта на Сталин, но нито в подбора, нито в предговора има поне намек за "случилото се" с поета след ноември 1933 заради осемте двустишия за вожда с тлъстите палци... Поне в предговора е могло да се намекне за това, вместо да се говори за "Всестранният подем на съветската страна през 30-те години, новият бит и многообразни явления на съвременността, които изискват и нов подход при поетическата интерпретация"...

Невена Стефанова

P.S. Дано греша, но все във връзка с това ми се струва, че и в 2000 година, преди внушителната по размер "студия" за "Руските литературни мухи" в "Литературен вестник" от 8.02, на читателите, особено на родените след средата на ХХ в. и някак ощетени в знанията си, им е необходимо да научат по-напред поне кой е истинският Манделщам, преди да прочетат "колко силно е повлиян акмеистът Осип Манделщам от елинистическите мотиви от творчеството на "свръхучителя" на тази школа Инокентий Аненски" и как употребява метафорите с мухите и пчелите...

P.P.S. Пропуските са толкова много, че не знам откъде да започна. Но за Струве си струва да се кажат поне още няколко думи. В предговора към книгата за Манделщам (в автопревод на руски), излязла през 1988, обяснява как през 1979 разработвал тезата си в докторска дисертация в парижки университет и за първи път публикувана през 1982 година. Преди това - на руски още през 1968 излязло предисловие към третия том на събраните произведения на Манделщам. Никита Струве подчертава своята творческа връзка с Надежда Манделщам, която до смъртта си не престанала да споделя с него и да му предоставя архивни данни и съвети. "Няма съмнение, че Манделщам е изменил структурата и същностността на руската поезия до такава степен, та почти всички съвременни поети безнадеждно зависят от него", гласи заключението му, преди да премине към обяснителните бележки. И дава богата библиография на чужди и руски автори за поета. В том 3-ти от съчиненията на Анна Ахматова (Imka-Press, 1983) под общата редакция на Г.П.Струве, Н.А.Струве и Б.А.Филипов са публикувани нейни неиздавани дотогава страници - "Воспоминания о Мандельштаме". Заслужава тези пет странички да се преведат изцяло, но аз ще предам само два пасажа:"Манделщам няма учители. Ето над какво си струва да се замислим. Не знам подобен факт в световната литература. Знаем източниците и на Пушкин, и на Блок, но кой може да посочи откъде е достигнала до нас тази божествена хармония, която се нарича стихове на Манделщам" (с.129, а и с.132). "Сега Осип Манделщам е велик поет, признат от целия свят. За него пишат книги, защитават дисертации. Да бъдеш негов приятел е чест, позор е да му бъдеш враг. За мен той не само е велик поет, но и човек, който, научавайки - вероятно от Надя - колко ми е зле във Фонтанния дом, ми каза на прощаване - това беше на Московската гара в Ленинград - "Анушка (а никога в живота не ме беше наричал така), помнете винаги, че моят дом е и ваш". Това би могло да е само пред самата му гибел през 1938." Спомените носят дата 8 юли 1963, Комарово - писани са 3 години, преди да почине. Колкото до синът на Ахматова - Гумильов, вечната жертва, два месеца преди това е бил на "Шпалерна"... Разказвал й после, че по време на следствието му чели показанията на О.М. за него и за нея и че те били безупречни. "Много ли наши съвременници могат да кажат това за себе си", пита се Ахматова.

Н. Ст.