Езикът на погледа

Казаха ми, и така е, Островитяни на Теодор Радевски, е дебютна книга. Но на мен въпреки това ми е трудно да повярвам. Защото нищо в нея не издава колебанията на езика, опитващ се да узаконява правото си да назовава така, сякаш му е за първи път. Напротив, разказите в тази не малка по обем книга демонстрират един език, който отлично се владее и който владее възприемащите го; който е усвоил всички регистри на гласа и се чувства уютно, каквото и да му се наложи да именува. Не знам дали това е постигнато чрез упражнения по стил или е просто плод на това, което преди да се изхаби и демодира тази дума, се наричаше талант. Но в едно съм сигурна, тази слученост на езика в книгата с неговото умение да налага причудливи асоциации, да заиграва с клишетата, с идеологическото, да иронизира и напряга границите и възможностите на гласа е до голяма степен резултат на нагласата, с която е подходено към писането. И тази нагласа, вероятно за никого не е тайна това, е кинематографична. Както киното изчиства всеки кадър и както всяка сцена си е самодостатъчна, независимо че монтажната техника изисква наслагване, слепване, навързване, така и тук думите тежат и сами за себе си и благодарение на връзките помежду си.
Казвам, че думите тежат сами по себе си, защото книгата на Теодор Радевски работи с многопластовостта, със символиката, думите някак се обелват и от тях изскачат все нови и нови значения. Което от своя страна води и до основния ефект на цялата книга - Островитяни разбулва не просто истини, тя разбулва неща. Тя ви казва, това не е камък, не е дърво, не е кораб, това е идея, съществуване, живот... Защото - допуска този образ на битието - човек може би се ражда само за да огласи нещата, за да ги назове съобразно тяхната вътрешна мелодия... Да ги изкаже така, както самите неща вътре в себе си никога не са мислили за своето битие. Или, изречено с думите на книгата - важно е нахлуването в скритите в сянка, занемарени кьошета в света, изпълнени с вещи и хора, които никой не забелязва...
И така, кинематографичното при Теодор Радевски е философия, поглед. То е умение спокойно да наблюдаваш и регистрираш, да изграждаш, както би казал Барт, един маршрут от предмети, които са като различните спирки, в които окото остава да си почине, но кинематографичното е и способността чрез незначителното да се явяват оригиналното, обърнатите перспективи и гледни точки, които оформят света по модела на калейдоскопа. Кинематографичното, с други думи, култивира способността да виждаш и запаметяваш нещата не в тяхната делничност и обикновеност, а в умението да ги учудняваш, да ги пресътворяваш.
Но кинематографичното е и движение, път. Защото то динамизира света и разчленявайки го кадър по кадър, епизод по епизод, успява да отхвърли ненужното и да осигури едно разнообразие на картини и преживявания. Неслучайно в книгата има толкова много реалии, а и имена на личности, които - вкарвайки елемента на достоверното - още повече сублимират метафориката на пътя. И успяват да случат диалога между свое и чуждо, между родността и другостта, който пронизва всички разкази. Като под чуждо нямам предвид просто споменатите реалии, но имам предвид другостта като начин на мислене и живот, като избор на емигрантско битие, като разцепеност, която сполетява аза в много от историите и той се оказва разпаднат на най-различни роли и присъствия.
И най-сетне, кинематографичното е белязало и самата направа на книгата - майсторските диалози и монолози, изчистените образи, редукцията на пропорции, перспективи и цветове, способността да се разказват и показват историите. Историите на един аз, който е всъщност трима, който е своето минало, своето настояще и своето бъдеще, или - дете, зрял мъж и старец едновременно, който почти като герой от театъра на абсурда стои пред неразрешените битийни въпроси и знае, че отговорите няма да дойдат. Но знае и друго, че по-важна от отговорите е свободата да можеш да питаш.

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Теодор Радевски.
Островитяни. ИК Масси.
Будапеща. 1999