Прав е онзи,
който е искрен

Традиционно, конвенционално, реалистично и неоромантично, преведено на театрален език, вече звучи като "демодирано". Определения, които се отнасят към едно и също представление. Става дума за гастрола на Бургаския театър с "Вуйчо Ваньо" от Чехов. Режисурата на Леонид Хейфец неочаквано срещна българската публика по друг начин с настръхналите от неумолимо преекспониране Чехови герои. Визията - не обсебваща, а обелваща съдържанието на пиесата до ядката на самата й същност, плътно прилепена към оригиналния текст - изненада мнозина именно с това, че... не ги изненада. И това е естествено. Постановката не е от онези режисьорски еквилибристики "за сметка" на Чехов (понякога талантливи), които шокират. Защото не това е целта й. Въпреки че да се прави не колажен, не авторски, не имагинерно действителен, а чисто литературен театър, в настоящия момент е занимание по-скоро самотно, отколкото атрактивно, абстрактно или метежно.
Интерпретацията на "Вуйчо Ваньо" от Леонид Хейфец на практика осъществява замисъла на писателя - (траги)комедия. В случая го доказва директно намекващото двусмислено поведение на Елена Андреева (Бойка Велкова) и избиващите в откровен, но симпатичен инфантилизъм "от скука", заиграванията със себе си, с околните и с цялата невъзможност на ситуацията от страна на Войницки (Йосиф Сърчаджиев). Сравнени с експлозивния живак на неговата игра, опитите на Астров (Ивайло Герасков) да умиротвори в буйно и печално красноречие неудовлетвореността си от битуването в застиналата картина на общото битие на места изглеждат досадно безутешни, приведени и унили.
В контекста на саморазрастващата се "безнадеждна надеждност" по нов, различен от познатите версии начин се вписва и не съвсем безхитростното поведение на Елена Андреевна. Тук мигновено идва сравнението между "жестокия" Чехов на Стоян Камбарев ("Три сестри" в театър "София") и "тихия" Чехов на Хейфец. Вероятно вродената приспособимост на Бойка Велкова да влиза в невидимите нюанси на болезнената чеховска психология й помага да надрасне, надскочи и надживее стръвното безверие, инжектирано в постановката на Камбарев (където играе Олга). Тук нейната героиня е изведена на преден план. Тя натрапва усещането за самота, за ужас от скуката, за копнеж по безразсъдна любов и нормално човешко щастие с "наивни" жестове и движения, явяващи се призивно ясен котрапункт на това, което всъщност не казва, но мисли. Тази втора линия овеществява страстите, мислите, копнежите и желанието й и засилва трагическата обреченост, постоянно излъчвана от традиционно нещастните персонажи на Астров и Войницки.
"Ако искаш да не ти стига времето, не прави нищо" (Чехов). Обаче работата е там, че когато Соня (Невена Цанева), Астров, Войницки, а заедно с тях и останалите, окончателно заразени с бацила на "нищонеправенето" осъзнаят безумието или болестната безполезност на съществуването си, времето изведнъж се свива като юмрук. То става някаква непроменяема, постоянна и наказателна величина.
"Аз трябва нещо да работя, да работя, да работя..." - повтаря не заклинателно, а направо панически (като автоинтервенция) Йосиф Сърчаджиев малко преди края на четвърто действие. Отблъскващото присъствие на брутално самонадеяния, с вид на съвременен мафиот Серебряков (Артюн Минасян), се явява преди всичко контраст на усещащите като фатална своята безполезност герои в пиесата. Соня (Невена Цанева) също разкъсва традиционната си "драматургична" обвивка на полудете. Тук тя вече е изградена като цялостна личност, затова финалният й монолог, слагащ не точка, а многоточие в края на представлението, звучи някак си по-естествено. Виждаме я изправена като прокълната самодива в дълбочинен мизансцен, над седналия на стол, едновременно смеещ се и ридаещ Войницки. Финалът изглежда като откършен, при все че раздялата се е случила. Серебряков и Елена Андреевна вече ги няма, но споменът за тяхното присъствие витае неистово... Нека да е традиционно, "сковано", антиводевилно, немодерно, реалистично и сантиментално, но да прилича, поне малко, на Чехов. Защото, както е казал писателят, "прав е онзи, който е искрен".

Патриция Николова