Общото Диво месо

Преди години творбата на Горан Стефановски (писана през 1979 г.) щеше да бъде определена като много добра антифашистка пиеса. Днес нашият театър избягва такива текстове. Причините са много и различни, някои от тях са, така да се каже, уважителни, някои издават било гузна съвест, било нова конюнктурност.
Разбирате изненадата ми, когато попаднах на премиерата на Пазарджишкия театър. Македонският постановъчен екип, воден от режисьора Люпчо Гьоргиевски, беше решил да постави очевидно класическа вече за драматургията им пиеса при това без никакво желание да се отстранява от патоса й, да преобръща заложеното в нея, да се глуми над собственото си минало.
Всичко това би било немислимо, ако пиесата на Горан Стефановски не беше наистина добра. А като такава тя съдържа в себе си много пластове, които установяват пряк контакт със зрителя и много години след написването й.
Получил се е традиционен, познат, но добре построен разказ за разпадането на едно семейство, за греховете и заблудите, за отговорността на избора, за любовта и корените, за чуждото и нашето, за маркерите на националната и просто човешката идентичност. Най-много ме впечатли автентичното потвърждение на нашата общност: и като история, и като манталитет на хората, и като сходност в реагирането на историческите драми и перипетии, и като търсене на изход от тях, и, представете си, като художествени прийоми при пресъздаването на подобен кръг проблеми. Зачеркнете две-три псувни - и това можеше да е и българска пиеса.
На пръв поглед парадоксално, но именно общото ми даде основание отново да се замисля колко малко се познаваме. И колко много това е несправедливо. Защото ни свързват много повече неща, отколкото ни разделят. Все едно да не познаваш брат си. Елиас Канети в дневниците си пишеше, че в страни, в които семействата имат по едно дете, изчезва понятието братство. Спектакълът на Пазарджишкия театър някак намалява това усещане за самота.

Никола Вандов