Посмъртно за Кант

"Кант", списанието на новите хуманитарни факултети, иска да бъде себично, самонадеяно, саморазбиращо се, но няма енергия да удържи такава претенция. Изданието на Нов български университет с главен редактор Венцислав Арнаудов вменява на избраните от него автори позицията на ексцентричен клуб "Пикуик", тръгнал на приключения. Но хуманитаристкото варварство е кокетно симулирано и "Кант" буквализира фарсовите ситуации, до които може да доведе интелектуалната подмяна в хуманитарната област. Повечето от публикуваните текстове не настояват на излъчваното от тях послание - те държат единствено на своите баснословни и целно херметични стилистики. А патологичният академизъм в "Кант" е предизвикан от провинциалния снобизъм на много български автори. Списанието не притежава отчетлив образ на читателите си и е склонно да не общува с никого. Комуникативната непълноценност на публикуваните работи бива компенсирана със свръхвизия. Компенсацията в случая е равнозначна на взаимно задръстване на визуална и печатна култура. "Кант" е дръзка и доморасла типографска акция в страна, където културата на видимото и шрифта са бедни. Списанието уж обявява за своя публика новите хуманитарни факултети, а видът му у нас е четивен единствено за скейтъри и клабъри, за новата вълна млади хора, при които визуалната култура е подбила напълно ролята на печатната. Чрез текстовете в "Кант" тази аудитория не може да бъде привлечена в полето на хуманитаристиката. Самите те биват маргинализирани от нея.
Случаят "Кант" е непродуктивен опит за среща на високата с популярната култура, в която последната чрез разиграни картинки трябва да обезщети духовната нищета на представени за актуална теория текстове. В началото на 90-те години в Щатите Дейвид Карсън прави сп. "Рейгън", дало повод на Луис Блекуел да напише книгите със симптоматични заглавия "Краят на типографията" и "Краят на печата". Визуалната култура на Карсън разложи печатния текст до значеща нечетливост и промени внушението на MTV. "Кант" предлага графичния опит на "Рейгън" и изданието на МТV "Бла-бла-бла" на университетска публика, която никога не е чувала за тях и обяснимо е скандализирана.
Зад неясната самоличност на "Кант" и под корицата с фотография на Мусолини, освен произведения на Петер Шулц, Рой Харис, Ангел Дж. Ангелов, Вероника Азарова, Димитър Камбуров, Йордан Ефтимов, Вяра Тихова, Ани Илков и Боян Трантев, е сложена бомба със закъснител. Точно текстът на Богдан Богданов, а не справящата се с него визия, показва несъстоятелността на мнозинството текстове, обяснявайки колко трудно едно твърдение се извежда в стил... Защото изтласкваното желание на списание "Кант" да се подвизава чрез масовата култура го хвърля безвъзвратно в капана на самодостатъчния затворен език. И във висините на кича.

Марин Бодаков