Кончаловски
между мемоаристиката
и булевардето
Андрей Кончаловски в Кан
Наскоро Тони Блеър посети Русия. Все още в битността си на и.д. президент, но със самочувствието на бъдещ титуляр, Владимир Путин посрещна английския премиер и съпругата му Чери в своя Петербург. Заедно отидоха на опера в Мариинския театър - "Война и мир" от Прокофиев, поставена от Андрей Кончаловски. Носят се слухове, че предстои възстановяването на Императорския театър, а за негов художествен директор се спряга именно по-големият брат на Никита Михалков, който от години живее между Русия и света. Какво пък, подходяща кандидатура - графският потомък Кончаловски е известен с високата си музикална култура, с отколешната си страст към Рахманинов, с оперни постановки в "Ла скала". Освен всичко друго.

Миналата пролет в Москва се коментираха предимно две културни събития: филмът "Сибирският бръснар" на Никита Михалков и автобиографичната дилогия на Андрей Кончаловски "Низкие истины" и "Возвышающий обман", чиито заглавия са вдъхновени от Пушкинов стих ("Тьмы низких истин нам дороже нас возвышающий обман").
Общата цена на дебелите, щедро илюстровани книги с твърди корици бе горе-долу колкото билет за "Сибирският бръснар".
Блокбастерът на Михалков вече е гледан в България от хиляди, включително и от публиката на "София Мюзик & Филм Фест", завършил наскоро. Бестселърите на Кончаловски са прочетени от малцина - веднъж ги мярнах на сергия по площад "Славейков", но ми обясниха, че са получили две-три бройки; в бр. 3 и 4 от 1999 на списание "Факел" публикуваха атрактивни глави в превод на Росица Бърдарска, но без авторски права.
Водена от неизтребимата си любов към Михалков, която дори "Сибирският бръснар" не успя да претрепе (вж. бр. 34 от 1999), поглъщам алчно всичко, свързано с фамилията му. Така че мълниеносно купих и книгите на брат му от московския Дом на киното. Още повече, досега съм се срещала само с него - през 1995 Кончаловски дойде в София с филма си "Кокошчица Ряба", чевръсто извади от пантите цяла врата в Националния филмов център, изпи доста чай и даде за тогавашното предаване на БНТ "Наблюдател" едно от най-мъдрите и бляскави интервюта, показвани изобщо по наша телевизия. Роден на 20 август 1937, тогава режисьорът на "Момче и гълъб", "Първият учител", "Ася Клячина", "Дворянско гнездо", "Вуйчо Ваньо", "Романс за влюбени", "Сибириада", "Любовниците на Мария", "Влакът беглец", "Хоумър и Еди", "Дует за солист", "Срамежливи хора", "Танго и Кеш", "Близък кръг" и "Одисея" бе самото очарование. Изглеждаше хибрид от плейбой и патриций.
Писателската дарба на Андрей Михалков-Кончаловски, който откакто замина за Америка, изтри бащината си фамилия и я повери изцяло на по-малкия си брат, е позната още от 60-те. Тогава заедно с Андрей Тарковски пишат сценариите на "Валяк и цигулка", "Иваново детство" (името на Кончаловски отсъства от титрите) и "Андрей Рубльов". Властта забранява "Ася Клячина" на Кончаловски и "Рубльов" на Тарковски. След време двамата неразделни приятели поемат по разни пътища и стигат до непримирима вражда. Много по-късно, в края на 80-те, след изгнаническата кончина на Тарковски, Кончаловски публикува в руската преса покъртителното есе "Сънувам Андрей".
Книгите са изключително любопитни. Особено първата. Поглъщат се като криминале, особено втората. В тях има всичко необходимо за утоляване на здравото и нездравото любопитство - дворянски дух в дядовото му имение Бугри, младежки екстази в огромния апартамент на улица "Горки", признания за конформизъм от времето на застоя, приключения на съветски режисьор в Холивуд, любовни истории с едни от най-лелеяните жени в Москва, Париж или Малибу... Между спомените за живи и безсмъртни хора и произведения - възгледите на интелектуалеца Кончаловски за спецификата на руската история, култура, политика...
И цялата тази олелия от гласове, сюжети, природа, филми, секс, деца, съмнения, награди, сънища, хубавици, неуспехи, подвизи, е конструирана като полифония на неутешимия руски комплекс "аз и другите". Кончаловски обаче го стилизира като нарцистична самоирония. Той (както и брат му Никита) много се обича - от гена до бръчките в огледалото. И без да си чел книгите, знаеш, че има защо. Но четеш ли ги, връхлита те неутолим егоцентризъм - до смях. Направо да му завиди човек, когато чете спомените за атмосферата у знаменитата фамилия Кончаловски (майка му Наталия е внучка на Суриков и дъщеря на Пьотър Кончаловски, отказал да рисува Сталин и изгонил от къщата си Маяковски). Кончаловски пише: "Детството ми премина сред най-различни, изключителни, ярки хора; сред редки "дореволюционни" ухания и удивителни разговори - за Тициан, за Веронезе. Живеех на остров, отдалечен от съветския свят". Израснал в майчината си среда, Кончаловски излива и на хартия лудата си любов към Наталия Петровна - просветена, авантюристична, общителна, ласкава и енергична, тя всъщност е неговият гуру. Светинята му. "През 1927-ма избягала в Америка. С чужд мъж. Пътували през Владивосток и Япония до Сан Франциско. Тогава можело да се разведеш по пощата. Докато стигнали Владивосток, той вече получил телеграмата с развода. На парахода се оженили: в Америка тя влязла като съпруга на красивия господин Алексей Алексеевич Богданов. Той бил потомствен търговец, възпитан в "английски" дух... В Америка обаче се развели и се завърнали в Русия поотделно. Него веднага го арестували и разстреляли. Ако мама не се била развела през 1932, през 1933 я очаквала същата участ. Бракът й с баща ми е доста странен. Мама току-що се е върнала от Америка, свободно говори английски и френски, наоколо й гъмжи от поклонници. За разлика от баща ми, тя е доста образована, с широк кръг приятели, страхотни хора! Когато се оженили, той бил на 23, а тя - на 33."
По-сложно е отношението на Кончаловски към баща му Сергей Михалков, авторът на куп детски книжки и на съветския химн. "Мама имаше безброй приятели. Всички я обожаваха, общуването с нея им даваше много. Татко не можеше така да се раздава. Той беше продукт на времето. Родил се е в дворянско семейство, след революцията не останало нищо от едновремешното богатство. Рано се наложило баща ми сам да си изкарва хляба... Разказвал ми е, че Александър Сурков не го обичал много-много, защото родителите му били някога крепостни на Михалкови". От "Низкие истины" става ясно, че, увлечен от важните обществени дела, той е пренебрегвал децата си, но пък им е осигурил охолен живот - братята Михалкови открай време са плейбои, при това, за разлика от повечето представители на руския бомонд, са талантливи, дейни и красиви. И поради това - ненавиждани до ден-днешен. Според признанията на Кончаловски, сърдечният контакт баща-син се създал едва наскоро. Между другото, от книгите става ясно, че самият автор, създал и куп деца, също не е най-отрадният баща...
Пред ужаса в спомените на Надежда Манделщам, мемоарите на Кончаловски, макар и ситуирани в по-късна епоха, биха могли да прозвучат цинично. Но не е съвсем така. Когато разказва за московската бохема на 60-те, сякаш влизам във филма "Заставата на Илич" на Марлен Хуциев, където впрочем и самият Кончаловски се мярва. Водката "кончаловка" и първите алкохолни подвизи; мъчителното студентство в консерваторията и славните години във ВГИК при Михаил Ром; безкрайните купони на "Горки" с Тарковски, Шпаликов, Овчинников, Урбански; идеологическите безчинства с филми и личности и необузданият порив към различност се наслагват в димно-трескава атмосфера на артистичния соцлабиринт. Някои от фактите са известни, други - не. Може и да са измислици. Но Кончаловски ги пресъздава с бляскав усет за ритъм и настроение. Като интелектуален екшън.
Изиграл Системата чрез брак с французойка, но неспособен да надвие Суетата, авторът разказва за първите си впечатления от Запада и сприятеляването с него чрез метафорите на културния шок, достъпни само за прочутия съветски режисьор - от водката за продан във Венеция, през канските вълнения с Копола, Форман, Лив Улман, Настася Кински..., та до холивудските митарства: Шърли Маклейн, рекламата, Марлон Брандо, продуцентите...
Независимо от изхвърлянията и повторенията, особено във втората книга, независимо дали става дума за любовници или за проекти, Кончаловски съумява да придърпва изкъсо читателския интерес - философски разсъждения за религията и творчеството, за евреите и парите размиват жълтостта на споделените еротични подвизи. Симпатичен или не, Кончаловски е единственият засега руски режисьор, успял, макар и епидермално, да се имплантира в системата на Холивуд. Е, стига до презряната "Кенън" на Голан и Глобус, където снима "Любовниците на Мария", "Влакът беглец"..., а после те си фалират компанията и се връщат в Израел. (Между другото, това е същият онзи Глобус, кандидат за нашата "Бояна филм"). Кончаловски се докосва и до "Уорнър брадърс", до Силвестър Сталоун и до жестоката творчествомелачка в "Танго и Кеш" - чрез теглилата си с безскрупулния продуцент Джон Питърс, който не само съсипва филма и прогонва режисьора, но премята и компанията...
Заредена с динамита на суетата, откровеността на Кончаловски често избухва в ексхибиционизъм. Не така стоят нещата обаче, когато отвори дума за Големите в киното и влиянието им върху него: Куросава и Вайда, Фелини и Бунюел, Бергман и Бресон... За него те са територия на сакралното. Те са аршинът, с който мери и най-модните филмови автори. "Когато гледаш филм на Куентин Тарантино, виждаш, че режисьорът не е разтърсен от ставащото, а се облизва. Бунюел, както и Бергман, самият страда, откривайки бездната."
Особено любопитни са страниците, посветени на брат му Никита. "В живота ми първо той играеше ролята на верен слуга, оръженосец, по-малък брат. Винаги се отнасях към него от позицията на бруталната сила. Подире ми ходеше добро момче, зяпнало ме в устата... После момчето засне филм. Браво, виж ти! Снизходителността на по-големия брат дълго живя у мен... Удивлението се появи, когато видях как той работи с общите планове. Никита започна да се превръща в режисьор със свой възглед за киното. Майстор. Започнах да усещам несъответствие между това, което става, и моята оценка за него. Започна да се прокрадва ревност, доста силно чувство. Понякога ми се явява повтарящ се сън. Виждаме се на снимки на Никитин филм. Удивителна сценография. Безкрайно красиви костюми. И безупречни отношения. Толкова е хубаво всичко наоколо, че аз със завист си мисля: "Всичко му е наред! Колко е красиво! Забележително осветление! Колко са му предани всички! Пак всичко във филма му е по-добре, отколкото при мен!" Събуждам се с недобро усещане: "Защо така!". Комплексът "Никита" владее Кончаловски по-силно дори от егоцентризма. Струва ми се, че той се дължи най-вече на разминаването между неговия рационализъм и Михалковия артистизъм. Повечето от филмите на Кончаловски изглеждат сякаш създадени между другото - липсва им страстта, присъща на Никита, пък било и в "Сибирският бръснар". И сега, прочела два пъти дилогията, продължавам да се питам - той вярва ли си истински като филмов автор?...
Комплексът "Тарковски" е другият препъникамък в иначе успешната и шарена реализация на Кончаловски. Десетки страници и в двете книги са посветени на общото им младежко живеене, писане, спорене, надпреварване, подценяване... С пледоарен хъс и внимателно разравяне на спомените авторът настоятелно обяснява своята версия за техния разрив, акцентирайки върху отвъдчовешката целеустременост, ревност, суетност на Тарковски. Не пропуска и покъртителното му месианство. "Колкото и странно да е, сънувам Андрей по-често от всеки друг. Разговарям с него насън, дори сме летели из апартамента. Аз самият съм изумен. Родната си майка не сънувам толкова често. Вероятно нещо, свързано с него, преминава през целия ми живот. Чувствам, че конфликтът, който ни раздели, продължава до ден-днешен... Навярно Андрей стигна, по думите на Шкловски, до онази зашеметяваща свобода, на мен неотредена." И България е спомената, макар и мимоходом. Във "Возвышающий обман" Кончаловски пише с топлота за Ванга, светла й памет - идвал тук специално заради нея, преди да вземе решение за отвъдокеанската авантюра. А като влязъл, тя директно го попитала: "Защо Америка?". И по някакъв начин предопределила пътя му.
В спомените на Кончаловски открих дребна фактологична грешка - твърди, че бил жури в Кан през 1979, а през 1980 "Сибириада" получил Голямата специална награда на журито в съревнование с "Тенекиеният барабан" на Фолкер Шльондорф и "Апокалипсис сега" на Копола. Това се случи през 1979! А на следващата година "Златна палма" бе поделена между "Кагемуша - сянката на воина" на Куросава и "Ах, този джаз!" на Боб Фос. В България "Сибириада" пристигна през октомври '79, вече окичен с наградата. Нищо чудно и другаде датите да не съвпадат - да му мислят биографите.
Това е бял кахър на фона на тщеславно разгърнатите сексуални сюжети от хотели, апартаменти и снимачни площадки - Кончаловски се изобразява като неустрашим филмов Казанова, на когото и наскоро отишлият си Роже Вадим би могъл да завиди. И в натрапчиво афишираната полигамност прозира съизмерване с Никита, който пък прекалява с демонстрациите на своята патриархална моногамност. А може би Кончаловски се опитва да гони бащината си виталност?...
Както са заредени с антихоливудски патос, "Низкие истины" и "Возвышающий обман" радушно приемат канона на американския бестселър - пикантен разказ, звездни персонажи, лъскави интериори и екстериори, жива пряка реч... Независимо от вдъхновените равносметки, остроумни фиксации или мисловни висини, книгите на Кончаловски са на ръба между мемоаристиката и булевардето. В хода на болезнените истини и ефектните манипулации, покрай архаизмите, жаргона и американизмите, дилогията се превръща в бестселър на автентично руското митоманство. Във всички случаи книгите на Кончаловски са по-атрактивни от филмите му. И далеч по-искрени. Колкото и спорни да са тезите в тях, те са уникален документ - житейски, кинематографичен, обществен...
Кой ли от едновремешните/днешни създатели на българското кино би дръзнал да си припомня - писмовно или виртуално - морални вини, властови унижения, еротични закачки... Да развърже възела на комплексите и да продължи на чисто. В мъничката ни страна още по-мъничкото ни елитно кинообщество, макар и разпарчедосано, все още се изживява като голямо семейство със своите строго охранявани тайни и лъжи. Но пък кой ли у нас се интересува от български филми и спомени... Засега най-добре да се издадат книгите на космополитния Кончаловски.

Геновева Димитрова


Низкие истины, Возвышающий обман, изд. Совершенно секретно, Москва.
1998, 1999.