Медии и преход
- пет бележки под линия
Личната история, която Михаил Неделчев е разказал в този сборник студии, е за друг сборник отпреди десетина години със статии на надменни германски ментори ("патрони"), съдържащи напътствия към начеващите български демократи. Сборникът бил съвършено излишен и, слава богу, така и не се състоял, може би защото именно Неделчев достатъчно ясно съобщил на "патроните", че от такъв сборник няма потреба. А нямало потреба заради високомерието на немските експерти към българската среда, заради непознаването на публиката, към която се обръщали, и заради прекомерния общоват академизъм на менторите, бродиран с безхаризматични хватки за доказване на властовата позиция на знаещи.

Почвам с тази бележка не за да търся иронични паралели. Обратно. Сборникът "Медии и преход" е всичко, което е обратното на онзи от историята на Неделчев - важен, полезен и мъдър, но не по начина, по който читателят може да очаква от темите и форума на представените авторства. Българското познание за медиите за първи път така категорично и цялостно ситуира своя начин на говорене към обекта си: с достатъчна дистанция и осмисляне на процесите от последното десетилетие, преодолявайки всякакви злободневни конкретики на популярните медиакритически ескизи, и в същото време без интелектуално менторство и високомерие към медийните реалности, каквито и да ги вижда колективното мислене на авторите. Трите части, наричани от съставителите приближения - Процеси, Фигури и Феномени - обемат в сгъстен вид интелектуалното разследване на станалото в медиите за десетилетието преход. (Освен от всичко друго, то беше пронизано и от схватките на интелектуалеца и журналиста - тема, която и сега минава през няколко от студиите). Признавам, че очаквах авторите, най-доброто от цвета на нашето знание за медиите, да се развихрят, почувствали се на свой терен, и да си върнат за горчивините от всекидневията през годините. Това е, което не е станало и може да е изненада за читателя. Бих нарекъл тези приближения приближаване към предмета чрез отдалечаването от него.
Следващите бележки под линия са лични истории, извикани от разни тези в сборника. Тези разкази имат амбиция да бъдат цитати на съвсем непредставителна и дори хаотична част от ония медийни практики - процеси, фигури и феномени - които колективът е описал чрез инструментариума на научното проникване. Дори в ситуациите, когато не съм склонен да се съглася с някого от авторите, към чиито текстове добавям лични бележки под линия, това се отнася към някакви грапавини на емпириката, привлечена от тях, а не до съжденията им, и в този смисъл бих се радвал, ако цитатите ми не бъдат възприемани като полемично-рецензентски, а като фактически допълнения, защото е добре известно, че зад голямото разбиране на гората винаги се крият конкретни дървета.
"Социалната нужда обаче лесно се превеждаше в пазарно търсене - информацията и свободното публично слово станаха едни от най-печелившите продукти в новата българска пазарна икономика. Дневно продаваните броеве варираха за най-големите вестници "Труд" и "24 часа" между 300 000 и 150 000 (най-големият успех на "24 часа" бяха 350 000 през 1992-1993) за период от 9 години, по-късно вестник "Труд" оглави класацията с още по-огромни тиражи. Пазарният успех на частните вестници обаче се оказа двойствено постижение на демокрацията. Свободни, но в същото време под натиска на пазара, те се изхитриха да продават не толкова информация, а един твърде специфичен продукт - собствения си, меко казано, особен медиен език." (Александър Кьосев)
1. Веднъж, както си бъбрехме за пазара на медиите с И.Н., старша репортерка в ляв вестник и негово политическо острие, споделих с нея, че се тревожа от падналите продажби на изданието й. Тя ми каза, че не е вярно, и се запрепирахме. Казах й, че вдигането на цената не е било обосновано. Не, отвърна тя, не сме поскъпвали. Нищо подобно, с цели 20 на сто, и т.н., и т.н. Докато накрая се изясни недоразумението. Тя говореше за бройки, аз за сантиметри; тя за информация и идеи, аз за реклама. Разбира се, бях прав, защото темата ни беше пазарът и продажбите. Когато става дума за битието на медийния пазар, рядко изследователското око се спира на маркетинга. Но истината е, че всеки пазар се състои от продажби, а те крият закономерности и парадокси, които са безумно вълнуващи за погледа на философ, културолог или медиен експерт. Пазарът на медийната реклама именно в сферата на продажбите, планирането и пласирането на спотовете в една или друга медиа, е кристален културен феномен, при това такъв, в който рефлектират много от явленията на съдържанието и публикационната политика. Особено ако рекламата бъде възприемана като особена еманация на текста.
Няколко реда, написани от Богдан Богданов по близка до тая тема в сборника, подсказват една част от направленията.
"В тази идентификация на случващото се чрез откриване на все повече факти, които позволяват все по-близки обяснения, българските медии нямаха много шансове да се конкурират със световните, както впрочем и българската политика, която винаги се е осъзнавала като функция на чужди решения. Затова медиите и политиката се срещнаха на тесния терен у нас и се вторачиха едни в други. В повечето случаи те се състезаваха за влияние, тъй като от него зависеха доходите на непосредствените участници в "четвъртата" и "останалите три разделени власти". Когато не можеха да бъдат опозиция една на друга, те ставаха такава на самите себе си и излъчваха новини от кухнята. Най-новите новини винаги бяха за победителите." (Димитър Денков)
2. Мисля се за журналист, но рефлексите ми не са такива. Разбрах го ясно, когато на летището редакторка в голям вестник (чакаща полета си) скочи и отиде при един вицепремиер (и той чакаше, но за друг полет), за да го пита някакви неща. После ми каза, че лично за нея най-големият капитал на журналистиката е правото да питаш при всякакви обстоятелства. Аз съм еди-кой си от вестник..., бихте ли ми казали за какво отивате в Америка? Колкото и да се оплакват медиите, истината е, че политиците отговарят - при всякакви обстоятелства. Тази тънкост на диалога между две различни фамилии, живеещи под един покрив, е особеност не само на професионалната идеология (и деонтология) на журналистиката, а и фина част от цялостния баланс на отношенията между медии и власт. Разбира се, че медиите се заразяват от усещането, че не просто хроникират, но и правят ставащото. Същата редакторка ми разказа как метнала 20 журналисти от 20 държави на някакъв семинар. Казала им, че Щефи Граф е в съседното сепаре. Всички скочили да я питат разни неща, независимо че били политически редактори. И независимо че преди няколко часа били гледали същата Щефи да играе тенис на 10 хиляди километра разстояние. Особено когато става въпрос за политическата тематика и за отношенията с властта, това съзнание, че новините стават буквално пред очите ти и едва ли не с твоето съ-участие, е твърде важно обяснение за поведението на медиите.
"Една от характерните особености в развитието на българските медии през 90-те години е липсата на типична качествена всекидневна преса. Пресата в България се реализира пълноценно единствено във формата на таблоида. Този факт често е сочен като една от причините за експанзията на популярното към централни позиции и въобще като съществен недостатък на прехода (Знеполски 1997, Лозанов 1999, Кьосев 1999). Без да е уникална за България, ситуацията има решаващо значение за специфичния характер на самата популярна преса. Всички опити за налагане на подобен тип преса сравнително бързо се провалят: такива са например случаите с началните периоди на вестниците "Стандарт" и "Континент". Липсата на качествена всекидневна преса отчасти се компенсира от сериозни седмични специализирани издания като "Култура" и "Капитал"." (Орлин Спасов)
3. Когато група приятели подготвяхме концепцията на един далечен първоначален вариант на "Континент" (и името му беше друго, после го подарихме на типичен таблоид - "Денят"), разбира се, сънувахме "Интернешънъл Хералд Трибюн". От време на време се отрезвявахме в концептуалните мечти и се отказвахме от страницата "Цивилизация" например, когато някой се провикнеше: и да не забравяме, че читателят ни не е от лондонското сити... Но истински сериозното отрезвяване настъпи, когато си направихме сметката, че проблемът не е във въпросния читател (който впрочем дори на шега не трябва да се подценява). А в качеството на продукта, което е в състояние да му предложи наличния потенциал на отечествената вестникарска мисъл, при това останала - и до днес - в рамките на една опустошена медийна традиция. Уви, качествената преса изисква и определен хоризонт на обществената и научната култура. Може да има риск от втръсване, но най-важната причина да няма качествена преса със значително присъствие е липсата на множественост на легитимни и самостоятелни стопански играчи, които да усещат потребност от реклама в такива издания. Тъй като конюнктурата през цялото десетилетие се характеризираше с преход от криза в криза, такива стопански субекти практически не възникнаха. А именно те издържат качествените вестници, където ги има. Иначе, ако трябва да робуваме на маниерната точност, българският всекидневник "Пари" е типичен представител на качествената преса в европейското й разбиране - успокояване на лийдовете, специализирани приложения, бягство от разговорния стил, досие и бекграунд на новините, изразено интерпретативно начало и дори аксесоари - розова хартия, същата като на ФТ, висока единична цена на продажба и на рекламните площи. Издържа се от реклама - вторият вестник по постъпления от това перо.
"В този смисъл медиите се превърнаха в действителния наследник на тоталитарния режим не в плана на някаква имагинерна тотална власт, а в смисъла на шизоидната разцепеност между глобалността на едно идеологическо послание и локалността на едно конкретно живеене. Точно този double talk се превърна в запазена марка на новите български медии, с което те се оказаха изненадващо за самите тях най-ревностният продължител на абсолютното ритуално двуличие на предишния режим. Така отпадането на лицемерието като всекидневна норма не доведе до живеене в истината. Точно обратното, медиите ревалоризираха стария шизоиден ред, като при това експлицираха като собствено послание онова, което при предишния режим беше устойчив референт на идеологическото красноречие. Така някогашното здравомислие на скромната и регламентирана удоволственост се огласи-допълни от настоящото медиа-послание, а фалшивото общо място на източния елитистки универсализъм се подмени от фалша на западния потребителски глобализъм." (Димитър Камбуров)
4. Приятелят ми Л.Д.-син обича да разказва история от първия си студентски стаж по журналистика, примерно в троянския вестник. Тъй че бележката под линия тук е негова лична история. Пратили го в командировка в някакво забутано село, което дори не било и село или махала, а се водело в регистъра "колиби". Като свършил интервюто с местния чобанин (или кехая), онзи го питал от кой вестник е всъщност. И после пояснил: а, аз не го чета, аз чета само "Мир". Какъв "Мир", той не излиза вече от 40 години, възмутил се току-що положилият изпит по история на българската журналистика Л.Д.-син. Добре де, както там сега му е името, има ли някакво значение. Все същото е.
"...Историята на отношенията между интелектуалците и журналистите е история на един неравностоен конфликт, в който интелектуалците обикновено надделяват, а журналистите поне си запазват удовлетворението, че оцеляват." (Владимир Трендафилов)
5. Последната лична история тук стана на промоцията на сборника, за който иде реч. Един от авторите огласи свой дълголетен спор с вече бившия редактор на "24 часа" Валери Найденов, току-що уволнен. Темата на спора е била близка до конфликта, описан в сборника от Трендафилов. През годините живият паметник на българската журналистика явно беше печелил дебата, най-вероятно от силовата позиция на стохилядния юмрук на вестника. Но развръзката се беше оказала в полза на автора. ВАЦ предпочете да се раздели с демиурга на новата преса. Дали ще се промени характерът й; дали административното решение може да повлияе върху вече възникнали (цяло десетилетие) медийни стереотипи - не зная.

Димитър Найденов


Трябва да разказваме непрекъснато историите си и да ги правим част от голямата история, казва Пол Рикьор, и Михаил Неделчев следва призива му.




Медии и преход
Съставители: Георги Лозанов, Лиляна Деянова, Орлин Спасов

Издава Център за развитие на медиите