Посткомунистическият
град
В спомените си един немски архитект разказва как му се удава възможност да посети Петербург след Октомврийската революция, където той е работил още преди войната. Отначало не могъл да познае града. След време разбира защо. Сградите са същите, но е изчезнал онзи слой от градския дизайн, който е бил характерен за предишната градска култура - реклами, украсени витрини на магазините, различни табелки пред тях. Тази богата и пъстроцветна градска среда е изчезнала и е заменена с новата комунистическа символика - плакати, лозунги, знамена.
Точно обратното се случи с нашите градове след десети ноември. Изчезнаха лозунгите, плакатите, петолъчките и градското пространство беше завладяно от пъстроцветните реклами, табели, надписи и т.н. Градовете ни, особено градските центрове, се промениха до неузнаваемост, въпреки че сградите са си останали същите. Промяната възвести победата на комерческата култура, която е господстваща в съвременния град.
Други, по-дълбоки промени са свързани с рухването на старото социалистическо градоустройство. По времето на социализма то беше възхвалявано като един от най-съвършените изрази на принципите за рационалност и плановост в подхода към изграждането на новото общество. Градоустройственият план привидно структурираше града върху основата на рационални основания, които трябваше да гарантират хармоничното градско развитие, при което противоречията между различните функции са преодолени. Архитектите често се самозаблуждаваха или оправдаваха своя подход, като твърдяха, че се основават на принципите на Атинската харта.
В действителност зад тази привидна рационалност, която на плана красиво се представяше като една пространствено добре структурирана, премислена и хармонизирана среда, се криеха с нищо необосновани претенции на управляващите, често толкова ирационални, че на практика довеждаха до невиждани парадокси и безумия.
Известно е, че градоустройствените решения често произтичат не толкова от обективните потребности на града, колкото от пристрастията на лицата, вземащи решения. При социалистическото градоустройство това беше правило, тъй като нямаше кой или какво да попречи тези пристрастия да бъдат реализирани. Всяка собственост в града можеше лесно да бъде отчуждена, а инвестициите да бъдат насочени натам, накъдето пожелаят властващите. Комунистическата номенклатура, управляваща градовете, се интересуваше от създаването на градска среда, която да символизира могъществото на строя, неговата вечност, да внушава у поданиците респект и преклонение. Тъкмо тези съображения предопределяха изграждането на многоетажните луксозни сгради на партийните комитети, строежът на паметници и площади, които да материализират в камък властовите претенции на номенклатурата. В същото време се пренебрегваха такива жизненоважни потребности в града като канализация, водоснабдяване, поддържането и усъвършенстването на транспортната инфраструктура.
Искам да разкажа един случай, който може би най-точно илюстрира ирационалността на подхода в градоустройството от тази епоха. Управляващата в Ловеч комунистическа номенклатура решава да преобрази градския център в съответствие със своите виждания. Както му е редът, изработва се нов градоустройствен план и се пристъпва към строителство. За кратко време са сринати централните улици с техните прекрасни къщи от началото на века. Заличен е цял исторически пласт от развитието на Ловеч. На освободеното място изниква многоетажната сграда на партийния комитет и една грозновата и неясна по функции постройка, нещо като огромна мраморна кутия за обуща, замислена като център за партийна просвета.
Най-грандиозният замисъл е да се построи на отсрещния бряг на реката братска могила на загиналите в борбата против фашизма. Една естествена скала е трябвало да бъде превърната в паметник на партизанин, а към него да се стига по един мост, който да свързва обновения по партийните критерии център с мястото за преклонение на признателното гражданство.
Построяват моста. Също грамаден, толкова широк, че по него могат да се разминат два танка, постлан с многоцветна мозайка, отстрани с внушителни чугунени перила. Издълбаването на скалата обаче се е оказало непосилна задача и паметникът остава нереализиран. И в резултат, градът се сдобива с уникат, достоен за рекордите на Гинес. Един луксозен и огромен мост, който опира в скала и фактически не води наникъде. Мисля си, че този мост в действителност стана символ на перспективността на строя.
С подобни примери за абсолтно ирационални градоустройствени решения може да се похвали всеки наш град. Ние, варненци, си имаме "котлована", който зее като огромна рана в центъра на града.
Ще мине дълго време, докато посткомунистическите ни градове преодолеят последствията от подобни решения. Най-сериозните проблеми, които са ни завещани, все пак не са куриозите, а цялостните градоустройствени решения, вече реализираната цялостна градска структура. Изграждането на огромните комплекси от многоетажни жилищни блокове - градовете спални - и поемането на всички останали градски функции от станалите малки като глава на карфица в сравнение с комплексите исторически градски центрове, за дълги години напред ще предопределя проблемите на нашите градове.
Най-видният е този с транспорта. Тъй като отпаднаха предишните трудности при закупуването на автомобил, колите в градовете ни се увеличиха многократно. В нито един от нашите по-големи градове транспортната инфраструктура не е в състояние да поеме нарасналия трафик. Задръстванията и нередовният транспорт са вече ежедневие. Транспортните проблеми на свой ред пораждат редица отрицателни икономически, екологически и психологически следствия.
Най-сериозните проблеми обаче са свързани с жилищните комплекси. Въпреки че бяха проектирани в тях да се развият необходимите обслужващи дейности, включително и тези на културата, това не стана.
Благодарение на частната инициатива в комплексите навлязоха редица търговски обекти, но това е единственото подобрение. При това повечето от тези обекти са малки, помещенията им са преправяни, повечето от тях са с ниско качество на интериора, липсва достатъчно площ, включително и складова, нямат удобни транспортни връзки и заедно с положителния момент, че вкарват услугите в комплексите, те същевременно създават нови неудобства за живеещите. В комплексите не възникнаха и няма да възникнат истински градски центрове с разнообразни функции. Те бяха замислени и построени така, че от тях не може да се направи нищо друго, освен да си останат това, което бяха - огромни спални. Като място за живеене те не само че не стават по-привлекателни, но с бързи темпове западат до положението на многоетажни гета. Най-страшният проблем е свързан с краткия проектен живот на панелите. В близко бъдеще ще възниква въпросът за тяхното събаряне или укрепване, което при липса на средства и у населението, и у държавата, може да доведе до непредвидими социални последствия. За бързото стареене на този жилищен фонд спомага фактът, че никой не полага грижи за общите части от сградите поради липса на пари и неспособност на живеещите да се самоорганизират в решаването на общи задачи.
И докато циклопските строежи от епохата на централизираното планиране, проектиране и зониране бавно се рушат, в града започна една невероятна строителна дейност, неконтролирана от никого. Започна преобразуването на приземните етажи и появата на множество магазини, кафенета, барчета, което придаде онази пъстрота на града, напълно отсъствала при социализма. Започна строежът на множество кооперации, които обаче никнат на неочаквани места - в празни пространства, останали някъде между сградите, на мястото на съборени стари къщи и/или на преди запустели градини. Социалистическото градоустройство беше разточително по отношение на пространството. Новите предприемачи използват това разточителство, за да запълват всяка пролука, всяко неусвоено кътче на града. Същевременно в престижни местности извън градовете започнаха да се оформят "събърбите" на новите богаташи, застроени с претенциозни къщи - символи на техния бърз просперитет. Във Варна например новобогаташите усвоиха територията от града до "Златни пясъци".
Въпреки че никой не е отменял старите градоустройствени и строителни правила и норми, никой не ги спазва. Никой вече не се интересува от зониране и функционално осмисляне на териториите, въпреки че шепа специалисти продължават да се занимават с това. Настъпи ерата на незаконното строителство, тъй като старото законодателство не можеше да обхване тази разностранна, многопосочна и стихийна строителна активност. Градът започна да се изгражда на принципа на кораловия риф. Социалистическото градоустройство, което (поне теоретически) тръгва от общи принципи, за да конкретизира територията на града, беше мъртво.
И изведнъж нещо от миналото оживя. Политическата власт, която през изминалите години напълно беше загърбила проблемите на градоустройството, отново пожела да влезе в ролята на главния проектант и да материализира волята си в градоустройствени решения. И естествено се насочи към центъра на столицата. И отново, както в миналото, архитектите бяха използвани, за да облекат прищевките на управляващите в градоустройствени проекти и да ги мотивират с някакви общи принципи и виждания за развитието на градовете. След един безсмислен градоустройствен конкурс, който поразително напомняше конкурсите от миналото, тъй като всичко бе предварително решено в кабинетите на властта, започна преустройството на центъра.
Завръщането на градоустройството от социалистически тип тържествено бе оповестено със серията от взривове, срутили мавзолея.
Искам да бъда разбран правилно. Не се включвам със закъснение в спора за съдбата на мавзолея, за архитектурната стойност на сградата и т.н. Още повече, че не става въпрос само за една постройка, а за цялостно ново решение на централната градска част. Това, което ме вълнува, е завръщането на една градоустройствена практика, характерна за недалечното ни минало.
Градовете са твърде сложни изкуствено-естествени системи. Без някакво планиране и проектиране те не могат да бъдат ефективно управлявани и изграждани. Социалистическото градоустройство със своята утопичност и претенции да редуцира многообразната структура на града от няколко общи принципи (зад които се криеха субективните прищевки на управляващите), се оказа най-непригодният инструмент за управление и изграждане на средата. В цивилизования свят отдавна съществува науката урбанистика, която се ангажира в постоянни и разнообразни изследвания на града и изгражда научни теории за градското развитие. Там вземането на решения в управлението и изграждането на градовете отдавна се опира на постиженията и изводите на урбанистиката.
За изминалите десет години се нароиха университети и специалности, но никой не посмя и да помисли за специалност "урбанистика". Защото у нас тя не е нужна на никого. Тя, разбира се, не е нужна на полукриминалния строителен предприемач, но се оказа, че не е потребна и на управляващите, които би трябвало да работят за благото на цялото общество и следователно да мотивират решенията си върху основата на проучвания, разкриващи какви са обществените потребности в града.
Ще ми отвърнете, че за да има урбанистика, трябва да има гражданско общество, което да е осъзнало общите си интереси и цели в града, а такова у нас няма и няма. Да, така е. Но нещата са взаимосвързани. Урбанистиката покрай всичко останало е и един от инструментите, който помага на обществото да осъзнае интересите си. Със своите проучвания тя разкрива проблемите, противоречията, тенденциите и възможните пътища за развитието на града. А това не е по силите нито на отделните граждани, нито на отделния политик, колкото и гениален да е той.
И като че ли всичко отново опира до политиката. Ше насърчава ли тя научни направления и управленски практики, които стимулират формирането на гражданско общество, или ще изравя от мухъла на миналото социалистическото градоустройство, което третира града като инфраструктури, структури, функции и като всичко друго, но не и като място, където живеят мислещи хора.
Урбанистика и градско планиране от западен тип в страната ни скоро няма да има. И си мисля, че е по-добре да оставим градовете ни да се развиват стихийно, отколкото да им налагаме усмирителните ризи на градоустройствени планове от социалистически тип. Защото колкото и противоречив, опасен, хаотичен и труден за живеене да е постсоциалистическият град, той все пак е нещо живо и развиващо се в сравнение с казармената рационалност на социалистическите градове.

Иван Ефтимов


Текстът е прочетен на международния семинар по урбанистика "Постсоциалистическият град", провел се във Варна в края на 1999 г., организиран от "Отворено общество" и Варненския свободен университет.