Дебати по Родно и дясно

Книгата на Иван Еленков "Родно и дясно", появила се по книжарниците още през 1998, продължава да занимава съзнанието на част от интелектуалната ни общност, специализирана в интердисциплинарни прочити. Тя беше поводът за четенето, организирано от Катедрата по културология на СУ, на което с експозета участваха Ивайло Знеполски, Александър Кьосев, Ивайло Дичев, Райна Гаврилова и самият автор Иван Еленков. Темата на книгата е несъстоялият се десен проект в България между двете световни войни; интерпретациите й обаче (а всъщност и първата й глава) разширяват историческия отрязък от следосвобожденска България до най-ново време, а дясното в повечето случаи приравняват с либерализма.
Две са основните линии, по които книгата на Иван Еленков получава най-много овации - от една страна, нейната интердисциплинарност ("Многопластовият анализ" е рядко наблюдаван в социалните ни науки - доц. Райна Гаврилова), от друга - "новото проблемно поле", която тя отваря. Според проф. Ивайло Знеполски днешната ни историография може да се похвали с интересни прочити, но тяхната цел е по-скоро "адаптиране на историческото съзнание" за нуждите на образованието, без да предлагат теми и факти, невъзможни за обсъждане преди. Често се изпада до "безкритично преиздаване" на стари, на забранени или на низвергнати преди текстове.
Новата и голяма тема, по която според мнението на проф. Знеполски у нас досега не е имало научен дебат и която е в центъра на изследването на Иван Еленков, е темата за модернизацията на българското общество. Тук е необходима една уговорка - никой от участниците не визираше стопанската модернизация, изграждането на пътища, комуникации, индустрия и т.н., а модернизацията като културен феномен, като осмисляне на ролята на индивида и личната му инициатива. Макар взаимообвързаността на едното с другото да не беше подмината. Доц. Гаврилова изрично спомена липсата у нас на индустриално общество, т.е. липсата на среда, в която да възникнат субектите на икономическия либерализъм. При 80 % селско население преди 9.IX. (по приблизителни данни) според доц. Гаврилова у нас всъщност е липсвало и разбиране за понятието "общество". В тази теза се вписва и цитираният от Иван Еленков вопъл на д-р Кръстев, че в България няма публичност. Всъщност участниците, всеки със своите аргументи, бяха единни в мнението си за несъстоялата се (културна) модернизация у нас. "Нашата култура няма понятие за либерализъм", казва доц. Гаврилова, имайки предвид цялата следосвобожденска епоха - от дебатите по Търновската констутиция до десетилетията на комунизма включително. По време на комунизма с колективизацията и миграционните процеси от селото към града се стига само до атомизиране на обществото, не и до сформиране на поведенческите модели на индивидуализма. Казано с думите на Иван Еленков, "българската модерност не стига до гаранции за индивидуалното". В тази връзка той приведе факти, доказващи, че стопанското общество у нас се чувства по-добре под закрилата на държавата. Оттук и изводът, че още от миналия век българската държава е била източникът на модерността.
В подобен дебат рядко се пропуска ролята на религията и станалата вече класическа теза на Вебер за модернизиращата роля на протестанството. Както и класическото му противопоставяне на православието, което, според Иван Еленков, не става "източник за преобразувателна инициатива". Авторът на "Родно и дясно" вижда църквата ни обвързана не с религиозния универсализъм (процес, протекъл на Запад), а по-скоро с възникването на етническо самосъзнание в предосвобожденската епоха. Етническото, според него, е изиграло основна роля в сформирането на българското понятие за либерализъм - в него "базисен код е означаването на човека чрез етническото му име".
Паралелно на идеята за демократичност, схващана според Иван Еленков като "всеобща приравненост" преди Освобождението, и българският либерализъм след 1879 г. "в същността си е народностна идеология". Това са някои от факторите, довели дотам дълго време "етичните граници на действие да бъдат фиксирани от традиционни общностни норми".
На място прозвуча въпросът, поставен от доц. Александър Кьосев: "Модернизацията непременно в публичността ли протича?" Както и въпросите на Ивайло Знеполски: "Какво е модерност и кой има право да я изговаря?" Проблемът за модерността, според него, е проблем на маргиналните културни слоеве. "Базовият човек", който живее у нас сред роднинските връзки, не принадлежи към тези слоеве, следователно той не е и проводник на модерността. Ефектен беше примерът с Карл Маркс, подбран от професора - понятието "класова борба", измислено от един "маргинален интелектуалец", обърква света за повече от столетие напред. Забележките на проф. Знеполски към автора на "Родно и дясно" бяха свързани с изясняването на понятията "модерно" и "модерност" и адаптирането им към българската действителност - нещо, което на него му липсва в книгата. Под по-различна форма същото заяви и Александър Кьосев: "Иска ми се обектът на изследване да бъде по-строго формулиран."
Ивайло Дичев нарече изследването на Иван Еленков "естетизиращ поглед към историята, който изпуска детайли от действителността, но създава нов свят". И формулира понятието "родно" като "неизразените в репрезентации културни практики на дадено място". Той илюстрира историческия процес като свързване на родното с идеологиите на епохата и последвалите от това катаклизми, породени от разминаването на "иконите", на образците с местните културни практики.
Не малко проблеми създават и понятията "ляво" и "дясно", минали през толкова колизии, върху което обърна внимание проф. Знеполски с основателния въпрос кое е антимодерното и спъващо развитието между войните - лявото или дясното. И дали лявото не може да има също модернизиращ ефект, макар и по странични пътища.
Картината се усложни още повече, когато дискусията се пренесе в естетическото. А това е основна линия в книгата на Иван Еленков, засягаща "индивидуализма на Пенчо Славейков", както и "десния" смисъл на "родното" у маргинални интелектуалци като Спиридон Казанджиев, Найден Шейтанов и Янко Янев. Как се определя политическият стил на дадена поетика, е въпросът, сълно вълнуващ Алексанъдр Кьосев, който след всичко казано започна да се съмнява дали един Фурнаджиев например може да бъде наречен ляв поет.
В докладите на участниците не беше пропуснато обобщеното понятие интелигенция, поместено в силно противоречивата ситуация, характерна за българската интелигенция. Веднъж от доц. Гаврилова, която заяви, че българската интелигенция се е сблъсквала с модерността по време на следването си в Западна Европа, но винаги е запазвала ясното съзнание за това, откъде произлиза; и втори път в твърдението на проф. Знеполски, че в България, т.е. в страна, където интелигенцията никога не е била особено силна, все пак е имало силен обществен дебат чак до края на 30-те години.
Въпросът за антимодернизиращия ефект (в културологичен план) на епохата на комунизма течеше през докладите като червена нишка, за да завърши с песимистичните думи на проф. Знеполски, че "ние сме хора-продукти на тази деструкция на културната модерност". А оттук следват много интерпретации на днешните ни поведенчески модели, както и поредното доказателство, колко важно е обсъждането на подобни текстове за нашето самоосъзнаване.

Ирина Илиева