Сталкерството
като социологически проблем

Сталкер е един от шедьоврите на света. Той е може би едно от най-далечните места, докъдето човешкият дух е достигал в развитието си; съпоставим е с такива неща, като музиката на Рахманинов, като Достоевски и т.н. Това, разбира се, е филм за вярата. За вярата и за страха.
Ако говорим за това какво се разказва във филма, то основното е следното: човекът се страхува да повярва, просто не може. На нашата цивилизация, на нашия човек - продукт на Европа - не е дадена вярата. И колкото и страшни неща да преодоляваме, достигаме до едно място, където уж сме преодолели всичко и... Лоши сме, затова ни е страх... Аз за това няма да говоря, това е само една възможна интерпретация на филма, възможни са още хиляди, разбира се. Аз искам да говоря само за интелектуалната страна на въпроса.
Филмът представлява според мен и интелектуален шедьовър. В него е реализирано, може да се каже, едно цяло изследване (в най-хубавия смисъл на думата) на неща, които науката не е способна да изучава. Или поне не може да изследва толкова дълбоко, или поне не сме виждали досега, че може да изследва. Причината, разбира се, е, че нормалната наука въобще не е чувствителна към такава проблематика. Науката, както знаете, решава глабовлъсканици, тя в крайна сметка е просто разделение на труда между хора, които имат за цел да увеличат знанието си.
Отново подчертавам - абстрахирам се изцяло от всякакви художествени, многопластови и много по-трудни, много по-дълбоки, отколкото аз мога да видя, неща в този филм. Говоря само за интелектуалната страна на въпроса.
Кой е предметът на изследване на този филм? Какво изследва Тарковски, за какво разказва? Разказва, очевидно, за Зоната. Разказва, по-директно казано, за отвъдното. Предмет на тази история е трансценденцията, отвъдността. Отвъдното, взето не по начин, по който го преживява потопеният в света човек, а от специфична гледна точка, позволяваща наблюдение "отвън". По принцип да се наблюдава отвъдното е интелектуално страшно трудно, тъй като отвъдността в това се и състои - тя не е дадена, тя не е тук, тя не подлежи на наблюдение. Тарковски е построил такава гледна точка, от която отвъдността става видима като за страничен наблюдател. Аз искам да ви покажа какво казва той за тази отвъдност.
Разбира се, тя самата, отвъдността, не може да се види; може да се види как човек живее в тази отвъдност, как се потапя в нея и това е нейната реалност. Не се ангажирам с мнение по въпроса има ли бог, това е индивидуален въпрос. Но отвъдността е реалност в смисъл, че тя е част от социалната организация. Няма нито една социална организация в историята на човечеството, която да не предполага някаква отвъдност. Тази отвъдност е решаващо важна за социалната организация. Може да се каже, че най-дълбока, "последна" същност на всеки вид социален ред е неговата отвъдност. Разбира се, ничие индивидуално самосъзнание не съдържа тези връзки, никой не си казва: "Да, това е отвъдността и затова трябва да има еди-какъв си ред". Но тази отвъдност фактически конструира реда (1). И обратното - от всеки вид ред може да бъде изведена неговата отвъдност; колкото видове социален ред, толкова видове отвъдности има. Може да предположим, че те се съотнасят и въпросът е как те се съотнасят. Който е слушал моя курс лекции миналата и по-миналата година, знае една основна моя теза, която просто напомням: отвъдността, която може да се яви под формата на утопия, мит или други подобни систематизации, е "онтология" на властта. Тя е начин властта да мисли "немислимото" и да обосновава действията си в критични ситуации, в ситуации, в които тя не знае какво да прави, защото е невъзможно да повтаря неща, правени до преди малко. Когато кой да е вид власт изпадне в същинска криза и не е в състояние да извърши следващата крачка по механизма "etc...", тогава единствената онтология, единственият свят, където е указано какво да се прави, е отвъдният свят. Така постъпва всеки възможен родител, всеки възможен лекар, учител или политик, изобщо всички видове власти в криза прибягват до отвъдното като до извор. (Понякога те направо подчертават самия този факт. Понякога го крият. Все едно.)
Връщам се на филма. Този филм може би шокира, той е много труден, изключително труден, просто трябва човек няколко пъти да го гледа. Филмът е построен върху структурата на руската вълшебна приказка. Почти по Проп. Имаме герой, който напуска дома си; имаме и изключително важната фигура на трикстера, на този, който се обръща - с единия крак е в отвъдното, с другия е тук. Това в приказките е Баба Яга, която стои на границата между отвъдното и тукашното и е водител на човека в отвъдното. Тази Баба Яга притежава амбивалентни свойства, може да се превръща в нещо, а после в обратното. Или пък това може да е сивият вълк, който се претъркаля презглава и става човек, или нещо друго. Изобщо този предмет-посредник въвежда живия човек в отвъдността, дава указания как да следва правилата в тази отвъдност, посочва пътя към набелязаната цел, помага му и да се върне обратно. Значи по това филмът прилича на структурата на руска вълшебна приказка и на много други магически приказки. Една от причините филмът да е така скучен на моменти, да е труден, е, че в него всъщност почти не е употребен нито един над-детски сюжет. Нито един от атрибутите на по-развитото съзнание не е употребен. Употребени са само най-простите средства и затова един неизкушен човек би реагирал точно по начина, по който хора без музикален опит реагират на музиката на Рахманинов - вижда им се какофония, скучно. Пак казвам - във филма е разказана най-тривиалната възможна история - героят (в случая са двама) - писател и учен, навлизат в отвъдното. Сталкерът е техният водач. Това са условията на задачата. Оттук насетне можем да започнем да четем разкритията на Тарковски.
Първи прост пласт във филма е Сталкерът, анализиран като водач в отвъдността. Във връзка с подобна теза всъщност такива реални водачи в отвъдността са и Рахманинов, и Моцарт, Булгаков и Пикасо, следвайки които човек попада там, където няма правила. Където не действа нито едно от нещата, които знаеш как действа. Геният (2), казват, мисли немислимото. Отвъдността всъщност, въпреки че на пръв поглед звучи по друг начин, е отегчителна, опасна, жестока. Собствено казано, ако там нещо действа като правило, ако xнещо е повтаряща се закономерност, то тя не е спрямо някакъв ред, а обратното: ред с "още една" отвъдност. Тя изключва всякаква повторяемост, тя е уникална във всеки свой пункт. Впрочем, на това ще се спра след малко.
Какъв е мотивът на Сталкера? Това е първи пласт. Във филма много ясно се виждат трите отговора на това питане.
1. Прави го за пари.
Тази гледна точка бързо се разобличава. Става ясно, че той не може да се обрече на такова гадно съществуване за пари, още повече се вижда, че семейството му живее ужасно, т.е. парите не са никакъв отговор в този смисъл. Става ясно, че това е слаба гледна точка и стигаме до втора:
2. Прави го за власт.
Ако си спомняте, Писателят в един момент му го каза - ти тук седиш и разполагаш с нашите души. В този случай Сталкерът започва да се привижда като същество, което самоцелно властва. Това също е гледище, защото се оказва, че той е в страдаща позиция и по никакъв начин не се ползва от тази власт, а точно обратното - оказва се зависим от тях. И това във филма е прекрасно показано. Значи първата хипотеза, че Моцарт е написал 40-та симфония за някакви пари, се сменя с идеята, че Моцарт изпитва огромно удоволствие от гледката как всички мълчаливо седят и слушат това, което той е написал. Тази хипотеза обаче също отпада, защото той всъщност безумно се вълнува дали те ще чуят музиката или не; страда ужасно, изпада в отчаяние, ако публиката нищо не чува или не чува това, което той иска тя да чуе. Във филма това също е представено - двамата герои не искат да влязат в стаята. И Сталкер се оказва тежко зависим не от това как те двамата се държат с него, а как се държат със Зоната.
И тук идва третата хипотеза, където обикновено за всички възможни сталкери спира всекидневното съзнание: той е изрод (3).
В шедьовъра, който гледахме, тези три гледни точки на обикновеното съзнание върху Сталкера, на съзнанието на човека, на който не му трябва отвъдността, са добре разпластени и добре предадени. Разбира се, те са критикувани, те са в кавички, защото не са истина. Или, по-точно казано, те са фази на разгръщане на определена гледна точка. Има обаче много по-интересни, много по-важни.
За да стигнем до тези интересни и важни гледни точки, трябва да зададем един много прост въпрос, който Писателят зададе на този човек. "Защо ти не влезеш в стаята?" Защо трябва да се водят там други хора, като самият Сталкер може да го направи. Прехвърлете сега това питане върху други сталкери. Примерно, питате Рахманинов: "Защо ти пишеш музика, вместо да се изтегнеш в креслото и да си я слушаш?" Сталкерът се мъчи през цялото време, наистина през цялото, чисто физически дори - трудно му е, студено, опасно, просто е в предсмъртна ситуация през цялото време. Защо той всъщност не ползва стаята. Защо Моцарт трябва да положи такова усилие, което го убива на четиридесетгодишна възраст или нещо близко до това, а не седне просто да си слуша музиката в главата? Къде е проблемът? Стигаме до една гледна точка, която ми се струва първият важен елемент в анализа на този тип хора, които трябва да свързват отвъдността с реалността, да свържат другия свят с този. Отговорът, както го чувам аз, е следният: новото не може да не бъде съобщено, то няма да възникне, но не в смисъл, че няма да се "знае", а по същество - съобщаването му е условие на производство. Зона няма да има, ако не водиш някого по нея. Тарковски впрочем отговоря на това - когато не сме тука, не се знае как изглежда всичко, него го няма, то става, когато ние сме тук (4). Ако Сталкерът не води никого по тази Зона, той няма да може да ходи по Зоната. Абсурдът на граничното същество, на сталкера, се състои в това, че неговата отвъдност, в която той на пръв поглед обективно съществува, няма да възникне, ако той не води хората по нея. Оказва се, че Баба Яга не може да ходи из отвъдното сама по себе си, тя просто ще си стои в къщичката на кокоши крака. За да ходи, трябва да има кого да води. Това е специфичен вид маргиналност на тези същества. За да може този да се окаже в позицията "сталкер", не е достатъчно това, че той може да мисли някакви отвъдностни смисли, той трябва да ги съобщава, да ги дава на някого като условие на съществуването си, като условие за възможност. И още по-лошо - онзи някой трябва да ги взима. И понеже този ги взима не в пълна степен, сталкерът фактически страда втори път. Страданието на сталкера един път е причинено от самата Зона - на него му е страшно трудно да се движи по нея. И второ, за него е от решаващо значение другите да го слушат, да навлизат в Зоната. И колкото по-навътре, толкова по-важно е това.
Сталкерът в субективна форма е това, което в обективна форма е Зоната. Но! Тя има определени свойства, съвършено различни от тукашното, естествено. Кое е главното там, какво казва Тарковски? Тя не може да бъде разбрана (5), тъй като нищо там не се повтаря. Човек може само де е там, тя не подлежи на разбиране, на рефлексия. Това е десетократно подчертано в самия филм.
Достигаме до най-важното нещо, до най-трудния пункт според мен. Решението, което дава Тарковски, се състои в това, че в Зоната няма опосредстване от никакъв характер. В Зоната ние сме непосредствени. Това доближава концепцията на Тарковски (по-скоро тази интерпретация на концепцията му, която ние в момента създаваме) до един от най-дълбоките проблеми на християнската цивилизация изобщо. Или до онова противоречие, върху което се крепи цялата наша култура в последните две хиляди години. Под наша имам предвид този голям ареал, част от който сме и ние. При нас духът, свързан с тяло, е противоречие, защото за да бъде той, трябва да бъде не-той. Иначе казано: За да бъде непосредствен, той трябва да се опосредства. За да стане той самият, той трябва да се превръща в своята противоположност. Значи, има дух и тяло. И за да се окаже духът такъв, той трябва да мине през своята пряка противоположност, тоест да се окаже потънал в материята. Най-простият начин да се илюстрира това е европейското познание. Значи, познавайки този стол, моята духовност се превръща в своето не, напълно се отдава на стола и чак "после" се завръща в себе си. Аз съм познал стола или каквото и да било друго, с това съм реализирал своята духовност.
Но в отвъдното вие нямате тъкмо това. Хората там първо не знаят причината на своето действие, нито знаят неговото следствие. Отвъдността при Тарковски има това изключително важно свойство - духът там е при себе си пряко, без усилие, непосредствено. В свят, в който няма нито една причинно-следствена връзка и не е обосновано нищо, духът е при себе си. Затова, ако забелязахте в хода на филма, те почти се разпадат, по-точно те се разпадат в степента, в която техният дух не е основание на самия себе си. Те са отишли там с много прост замисъл. Ученият е отишъл там да разруши Зоната, носи бомба (след малко ще говоря защо), а писателят е отишъл там за вдъхновение. Попадайки там, те губят това като мотив и се оказва, че просто се движат ... Нито едно от техните действия не е обусловено и не води до нещо следващо. Логиката на тяхното поведение изцяло съвпада с "логиката" на Зоната, тоест само Зоната ги движи, като всъщност това движение е единствена нейна "реалност". Замисъл на техните действия няма, така е устроена отвъдността - там няма нищо опосредено.
И тук достигаме до следващото нещо. Аз не съвсем вярвам в това, което сега ще ви кажа, но искам да покажа как Тарковски решава този казус. Отвъдността, в която човек се потапя, не оставя никакви връзки от реалността. Няма никаква рационалност. Кое се оказва реално? Кое е единствената реалност, която те заварват и с която неизменно се съобразяват. Тарковски в пряк текст говори за това. Ако си спомняте момента, в който Писателят застана на прага, мисли и накрая реши да не го прекрачва; тогава той в пряк текст говори за един друг човек, наречен Дикобраз. Този Дикобраз е същество, влязло в Зоната с цели. Той лично е ползвал стаята и после се е самоубил - това е важна нишка. Какво е станало? Той - по-рано - е убил брат си, човека, чието стихотворение прочетоха (впрочем стихотворението на бащата на Тарковски, Арсени Тарковски), и сетне отишъл да моли за неговия живот във въпросната стая. И не е получил никакъв брат, а получил пари, защото всъщност е искал пари, казва Писателят. Онази единствена реалност, която заварваме в отвъдността, която твори тази отвъдност, са желанията. Волята, същинската, истинската, а не въобразената, не конвенционалната воля. Значи единствената възможна реалност на отвъдното са същинските волеви импулси.
Следователно по Тарковски нещата изглеждат така: има тук, има оттатък. И това оттатък е обект на нашата вяра и съответно обект на нашия страх. Начинът, по който отвъдността присъства тук, са дълбоките желания на човека. За да докажа, че Тарковски мисли точно това, ви връщам към последната сцена на филма. Той показва, че желанието на детето на Сталкера се превръща в непосредствено действие. Помните, звучеше Бетховен и то местеше с поглед предметите. Желанията се сбъдват тук. Момиченцето съедини отвъдността с реалността. Съединената с отвъдността реалност дава в случая способността да местиш предмети.
Ако помислите, това по същество е християнската формула. "Ако имахте вяра колкото едно синапено зърно, щяхте да можете да местите планини." Това е същата мисъл. Всъщност казано, тази линия на Исус Христос върви през цялото време във филма.
Ние обаче следим интелектуалната конструкция и се мъчим да разсъждаваме за самата отвъдност. Затова излизаме от гледната точка на Тарковски и започваме да гледаме Зоната, все едно е някакъв предмет. Първото особено нещо на тази Зона, на тази отвъдност, е това, че нейната структура (и това във филма е прекрасно показано) е зададена по линията на опозицията свято - най-свято (6). Това е странна, много интересна опозиция. Вие я имате почти във всички човешки творения, посветени на сакралността. Цялото пространство на църквата е свято, но има едно най-свято място в средата, което е противопоставено на самото свято. Значи имаме формулата сакрално - свръх-сакрално. Зоната има център, това е фундаментално важно. Тя притежава пункт на излизане от нея, нещо като изход към "тукашното", мястото на сбъдване на желанията. Това е пунктът, в който тя е съединена с реалността. Отвъдността, значи, не е нещо, зад което се простира несвършващо никъде поле, а по-скоро е кръг с център. Така изглежда човешката отвъдност или поне нашата, европейската. Центърът на този кръг е най-сакрален, най-отвъден, но, по един естествен диалектически парадокс, точно този център е пунктът на съединение с реалността. Така е направена тя. Ние не се намираме в положение, в което нашият свят е заобиколен с някаква безкрайна отвъдност. Обратно, нашите отвъдности, именно онези, които определят живота ни, са едни купчини и в средата на тези купчини стои един най-важен предмет. И достигайки този най-важен предмет, ние взаимодействаме с реалното. Така, вероятно, са устроени всички възможни отвъдности.
Самата стая има център и този център е противопоставен на нея самата в два смисъла - той е най-тя и той е не-тя. Защото оттам ти се съединяваш с реалното. И вероятно всички възможни отвъдности, следователно всяка утопия, всеки мит, притежават тази важна характеристика. Преминавам към описание на трите пози, които Тарковски описва като възможни за европейския дух спрямо отвъдното. Това са тези трима души, героите на филма. Писателят е отишъл там за цел; целта му е проблемът. Ученият е отишъл там с предварителна цел и прилагането на средството именно е неговият проблем. Значи Тарковски изследва отвъдното чрез опозицията цел-средство.
По принцип отвъдност има, защото ние сме краен дух. Отвъдността е факт, защото човек е смъртен. Нашият дух не може да обитава света без тяло. Това обуславя факта, че, от една страна, ние сме свободни същества, които могат за секунда да пренесът мисълта си от звездата Вега до малкото насекомо в ъгъла на стаята. Светът е съвършено подвластен на духа ни. От друга страна обаче, духът ни е краен, той по фатален и печален начин зависи от нещо много малко в този свят. Това е базовото противоречие, поради което изобщо има отвъдност. Понятието за отвъдно идва от това определение за духа. Аз имам дух, имам и тяло и това непоносимо противоречие за нашата култура е крайната причина. Ние, християнската цивилизация, имаме в дъното си това противоречие. То се трансформира до купища по-слаби. Начинът да се справим с едно противоречие от този тип е като го отслабваме. (Знаете, описаното от Леви-Строс отслабване при някои племена на противоречието живот-смърт; от него се преминава примерно към противопоставянето земеделие-лов, после хищник-тревопасно и след верига от отслабвания на опозиции се достига до вълшебен предмет, който удържа в себе си двете противоречиви свойства, например койот, сова, друг трикстер).
Значи ние стигаме до един предмет, който носи двете противоположни свойства, успява да ги съвмести, успява да реши противоречието, и този предмет се оказва централен за културата. Значи при нашето противоречие дух - тяло, което е непоносимо, ние оттук непрекъснато върви към неговото отслабване, докато намерим такъв магически предмет, който да го разреши. Посредник. Той, разбира се, възниква по стихийни механизми.
В конкретната схема противоречието се разпада до опозицията цел - средство. Двете са изследвани поотделно. Да започнем с Писателя - това е човек изключително надарен, съвършено отчаян, останал без нито едно ценно нещо в света. И всъщност затова останал без цел. Това е едно морално същество, с изключително изтънчен вкус, и много смело. Той няма комплекси и предразсъдъци. Той просто е престанал да обича себе си. А това е така, защото няма пред себе си цел. Той се мъчи да я намери. И на прага на стаята установява, че всъщност нищо освен себе си няма да намери. И не посмява да прекрачи, защото не се обича. Тук Тарковски показва нещо изключително важно, показва целия трагизъм - той е обречен в крайна сметка поради това, че не обича нищо в себе си, последното е пък, защото няма нищо, което да смята за повече от себе си (7). Ужасен от това, писателят не се осмелява да прекрачи прага. Трябва да обичаш отвъдното, да поискаш самото него, както е направил Сталкерът, за да получиш цялост, казва Тарковски, другото е отчаяние.
Да разгледаме Учения. Важно е, че той отрича необходимостта от отвъдното. И историята на пребиваването му в Зоната е история на отказ от тази идея и също докарването му до пълна нищета. Простото практично намерение да сложи бомба и да се отдалечи на нужното разстояние, докато тя гръмне, в хода на действието се разпада. Но се разпада по силата на факта, че това е само средство. И, собствено казано, никаква цел зад това средство не стои. Ако си спомняте, Писателят в един момент му казва: "Ти всъщност перманентно бягаш от възможността да осъзнаеш къде си." Този няма връзка със Зоната. Той се отнася с отвъдното като с реалност, воюва с бога. Разглежда Зоната като едно от реалните неща и тя му пречи. Тази борба става безнадеждна, в момента, в който той разбира, че зоната се носи от "посетителите" й.
Стигаме до последното. До позицията към Зоната на самия Сталкер. За разлика от онези двамата, той не търси цели и не употребява средства. Той подхожда към отвъдното по собствената му мяра. Всъщност го твори. Защото отвъдното, Зоната, е под негово управление. Той ходи, хвърля разни гайки... Тя излиза от ръцете му, от главата му. Той се мъчи през цялото време, страда, и я прави, прави, прави... И не знае защо. Но води хората там. Изпитва самоцелно огромно наслаждение от това, че води там тези хора и всеки път изпада в ужасно отчаяние от резултата. Колкото по-успешен е в правенето на зоната, толкова по-страшно нещо му се случва, когато се завърне. Той пак и пак се убеждава, че те "нищо не са разбрали". Спомняте си тази сцена на отчаяние вкъщи, с жена му. (Но те - видяхме - няма и какво да разберат; без тях Зоната не съществува. Просто няма обект за разбиране.)
Все пак съществува някакво нещо в социалния свят, където се пребивава, за да се завърнеш и донесеш новия смисъл. Пребиваването на самата граница е пребиваване в отвъдното, защото то там започва. Хората, които произвеждат ново, просто гледат и после се връщат. Отвъдното е единственият възможен извор на новото в християнския дух.
Последното изречение описва начина, по който нашата цивилизация се опитва да осъзнае и подреди отвъдността.

Андрей Райчев

1. Самосъзнанието за "отвъдност" съществува във формата на систематизации, рефлексии. Но това е вторично.
2. Геният е най-честата форма, в която хората са склонни да забелязват сталкери.
3. Което е самообосноваващо се гледище.
4. Отвъдността е вид заедност, по-пряко казано. За илюстрация тук служи фактът, че повечето сталкери имат огромни лични трудности при тривиалната артикулация на смисли, т.е. при тривиалните форми на заедност.
5. Раз-биране, т.е. раз-глобяване.
6. Опозиция, изследвана от Лосев, Дюркейм, Касирер.
7. Няма над-индивидуална реалност, на която да се подчинява. А, следователно, няма необходимост, която да осъзнае. Това той - правилно - изживява като вид несвобода и страда.




Текстът на Андрей Райчев е лекция, изнесена в Пловдивския университет в края на 1999 г. Той е съвместна публикация на вестника и сп. "Критика и хуманизъм".
Чрез него предварително представяме на нашите читатели брой 6 на списанието - "Класическа и некласическа рационалност", посветен на 70-годишнината от рождението на Мераб Мамардашвили. (Броят е спонсориран от Фондация "Отворено общество".)