Циганска приказка

Родопският драматичен театър и Театър за нови форми "Щрих" показаха в Театъра "Българска армия" "Циганска история" по мотиви от пиесата на Мирослав Клима "Кало Митраш". Истории в театъра се разказват откакто го има, а приказки още повече. Така че едва ли разказването на една циганска приказка на сцената е "нова форма". Но и на всяка цена да се търсят "нови форми" също е досадно. С "Циганска история" режисьорът и продуцентът на представлението Петър Тодоров е добавил "щрих" към отдавна известната, банална и забравяна истина от приказките: омразата е зло по-голямо и нелечимо от болестите. "Щрих"-ът е в определението към "омраза" - "етническата" омраза е зло. В този смисъл спектакълът е "политически коректен". Но не единствено. Той е все пак тук-там забавен благодарение на (не)преднамерената невинност, с която включва циганската история за Кало Митраш в театралната история и митология. Световноизвестната циганска шарения е дисциплинирана стилистично чрез класическата образност на комедия дел'арте и карнавала. Красивата пъстрота на леката, мобилна и леснотрансформираща се сценография на Иван Ставрев и Мая Николова изпълва сцената и обгръща актьорите в палатки, колела на пръчки като хвърчила, бели платна и каруци. А някои от костюмите на Елена Камбурова като стил, силует, цветове и материи могат да накарат особено зрителките да завидят на сценичните циганки.
Приказката за Кало Митраш, пратен да вземе перо от птица от краля на птиците, за да спечели ръката на принцеса Вера и така да я спаси от омразата на баща й към циганите, е разказана съответно с всичките му писъци, крясъци, разправии и хващане за косите - клиширани гестуси на "циганските" взаимоотношения. Разбира се, те са леко иронизирани, особено "сексуалните" - изиграни в смесица от традиционна карнавална символика и препратки към актуални щоу-програми (съдържащи любимия на всички шоу-актьори цигански акцент, лапсуси и песни). Разбира се, че старата циганка Урми (Тони Пашова) "пуши с лула" и разказва, а не пее "чудната песен на любовта". И ако не беше иронията, сцено- и костюмографията, заедно с премереността на някои от актьорите, избягващи лесното имитиране на циганското, иначе клишираните дрипи на представите за циганите като емоционални, свободни, весели и спонтанни (разхвърляни в представлението), биха одосадили безкрайно.
Както и да си представя човек някаква "циганска история", едва ли тя е възможна без музика, песни и танци. Тази също не е изключение от правилото и музиката на Рикард Богард е едно от най-важните нива в спектакъла. Настроението, което тя създава, и историята, която тя "разказва", е на места по-интересна от основната, на която се явява "допълнение".
Адриан Петров (Кало Митраш), Тони Пашова (Урми) и колегите им в този спектакъл спечелват публиката повече за "циганската история", нежели за тяхното настояще. Приказките естествено са винаги по-привлекателни. А и е напълно възможно в друг спектакъл да се престрашат да погледнат не само като дракона Шаркан за пръв път към изкушенията на "първата земя", но и да поостанат на нея.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата