В средните векове

Българите много се обиждат, когато някой им напомни, че нашите сегашни земи някога са били Византия, но усещането за средновековност миналата седмица се засили до степен, при която всяко едно усещане (възмущение, лоялност към някакви идеи и/или професионални стандарти, амбиция, инстинкт за самосъхранение, добър вкус, и пр.) започва да се превръща в пародия на самото себе си. Византийците са били царе на подменянето на дебата (оттук и терминът "византийщина"). Административното ръководство на българската телевизия, булевардната преса и неестествено голямото количество публично изказали се хора, разбиращи от медии, бяха съвсем в такт с практиката на Източната римска империя, чиято историческа сянка често е държана (не съвсем без основание) за отговорна за сегашния неуспех на държавите в тази част на Европа. Впрочем, в това няма нищо учудващо, дори без да се забърква Византия. В годините на т. нар. демокрация "подменяне" се превърна в една от ключовите думи на обществото. Подменяха се вотове. Подменяше се доверие. Подменяха се снимки на слънцето с по-стари снимки на слънцето. Подменяха се пристрастия. Подменяха се стойности, идеологии, недвижимо имущество, хора.
Решението на Милена Милотинова да пусне по въздуха в наричаното с красивата българска дума прайм тайм кадрите с рязането на човешка глава възмути - изконно - населението, което съвсем разбираемо не иска да гледа подобна диващина на екраните на телевизорите си независимо от факта, че такава диващина някъде по света може би се случва. Таблоидните вестници се сетиха за гражданската си съвест (в техния случай тя се идентифицира с настроенията на купуващите ги) и я размахаха като нажежен ръжен. Те поискаха да се режат глави; по ханкрумовски да бъде раздадено възмездие с монетата на онзи, който е извършил престъплението. Те извършиха едно грандиозно подменяне на дебата, като го превърнаха от дискусия в желание за мъст. На Милена Милотинова, казаха те, трябва да се отсече дясната ръка, а на нейните шефове от горе до долу трябва да бъдат отнети сравнително добрите за стандартите на тази държава заплати.
Никъде в така заформилия се подменен дебат не се чуха съществените въпроси, които са свързани не толкова с това "кой е виновен," а със същността на показаното, с начина, по който то е показано, с начина, по който то е изработено, и с целите на разпространяването му. По този начин тълкуващите направиха новина от новината, вместо да анализират самата новина. Цикълът на подменянето се затвори.
Но независимо от по фокуснически ловкото словоизлияние, целящо да подмени образите на отрязаната глава с отрязаната глава на Милена Милотинова, основното в това медийно събитие си остава неговото авторство, неговата достоверност и неговата комуникативна стойност. Милена Милотинова е казала по телевизията, че целите на излъченото са чисто пропагандни: тяхното предназначение е да накарат представителите в Съвета на Европа да не суспендират членството на Русия в тази организация заради масовото нарушаване на човешките права в Чечения (което, разбира се, не е извинение за самата Милотинова, че е пуснала кадрите без редакция). Напълно естествено е да се допусне, че за постигането на тази цел тези, които са поръчали филма, са поискали от авторите му, които са го произвели, да го направят максимално въздействащ, графичен. Рязането на глава с руса коса и сини очи в едър план и с подходящ звук - предполага се - постига такъв ефект.
Преди по-малко от два месеца руснаците разпространиха на Запад друг филм, не толкова жесток, който показваше размяната на колегата от радио "Свобода" Андрей Бабицки на някакъв мост срещу някакви военнопленници. Бабицки бе отвлечен от руските служби, бе държан в неизвестност близо месец и върху него бе оказван чудовищен натиск за това, че той бе предавал новини за Чечения от "другата" страна на бойната линия. Във филма, показващ неговата размяна, се явяваха учудващо светли, руси и със сини очи чеченци, облечени в смущаващо бутафорни униформи. Достоверността на филма не бе проверена от най-малко два източника, но той си беше новина до момента, до който не се оказа, че е просто постановка, сценка, чиято цел бе да се представи Бабицки като шпионин, претендиращ да е журналист. В исторически момент, в който един бивш служител на КГБ става вторият по могъщество човек на планетата отчасти поради имиджа, изградил си в Чечения, малцината разбиращи от медии хора би трябвало да предполагат, че въпросният човек е чел известната сентенция на Ленин, според която "от всички изкуства за нас най-важно е киното." Голямата истина (добавя Ленин, свободно парафразирайки Библията) се състои от много малки истинки, всяка една от които поотделно може и да не е съвсем истинска. В името на "Голямата истина" (да се докаже, че чеченската нация е нация от престъпници, диваци и бандити за разлика от руснаците, които са високо цивилизовани и с широка душа) е допустимо да се използват множество по-малки истинки, част от които може да са и бутафорийки, производство на Мосфилм.
За голяма жалост разбиращите от медии в България очевидно са забравили Ленин. Но не са забравили Византия.
Милена Милотинова е един пратеник, който носи послание. Тя не си измисля послания, тя просто ги предава. В средните векове на пратеника, който е носил лоша новина, са му отрязвали главата. Че не сме в средните векове, бихме решили, ако погледнем към дрехите, който носим? Но ако погледнем към отношенията в телевизията, едва ли ще достигнем до същия извод.


Антони Георгиев,
Копенхаген, Дания.



















Орозовяването,
Христо Буцев
В средните векове,
Антони Георгиев
Казусът
Телевизионното обезглавяване
,
Георги Лозанов
Криворазбрана журналистика,
Митко Новков