Орозовяването

На 3 април националната телевизия показа в продължение на една минута ужасяващи кадри с рязане на глава на руски войник от чеченци. Избухна скандал. Общественото негодувание, както обикновено, се използва за разчистване на сметки - в Канал 1... и с Канал 1.
По-важно обаче ми се струва да отбележим, че за втори път, след прословутото обявяване на авария в Козлодуйската атомна централа от Кукувците през 1993 г., общественото мнение се изправя пред въпроса за отношението си към медиата и към истинността на нейните съобщения.
Всъщност и в двата казуса става дума за формата - не за съдържанието, с чието изкривяване всички тихо, безропотно и единодушно сме се примирили.
В Козлодуйския случай се отнасяше за размиване на границите между новина и художествена измислица. Паниката в обществото бе предизвикана от умишленото немаркиране на художествената измислица като такава. Тогава нагледно стана ясна необходимостта на зрителя от ясни разграничения между различните телевизионни форми и жанрове - новини, реклама и т.н. Стриктното структуриране, присъщо на всички нива на съвременната ни цивилизация, постанови Козлодуйският казус, не може да не съществува и в съвременната медиа.
В Чеченския случай въпросът е не за границите на съобщението, а за формата на самото съобщение. В този смисъл дебатът тук би трябвало да е доста по-сериозен - зад грижите за човечността и благопристойността на формата на съобщението прозират опасностите от неговото деформиране или скриване; прозират капаните на манипулирането ни.
Според идеалите на съвременната журналистика минутата кърваво насилие, която изгледахме, не би трябвало да се показва, а да се разказва. Ако се показва - то в омекотен вариант, т.е. материалът да е предварително обработен така, че части от картината да са неясни. Ако се показва изцяло - то в коментарни предавания, и то в късните часове, със специална маркировка. Това са защитните мерки, които цивилизацията ни е изработила, за да спести на обикновения човек част от действителността, която би могла да го травмира, т.е. да му причини зло.
Трябва ли обаче да се крие истината, ако тя травмира?
Орозовеното й поднасяне (захаросването на формата й) не променя ли нейни съдържателни елементи?
И - в крайна сметка - разбирана по този начин, грижата за благоприличието не представя ли на съвременния зрител (практически на всеки гражданин на нашата цивилизация) един несъответен на реалността, твърде хуманен и оптимистичен образ на света, в който живеем?
Това са въпроси, които не могат да не бъдат поставени в подобни случаи.
Те обаче нямат отговори. Съвременният човек предпочита да живее по-спокойно, ограден от света.
Пример? Българинът. Оскотяващ в ежедневието си, но запазил все още в себе си някакви цивилизационни навици, той не иска да гледа случилото се около него и по света така, както се е случило.
Той би предпочел някой кукувец да обяви в едни квазиреални новини, че в Швейцария има глад за български левове.

Христо Буцев



















Орозовяването,
Христо Буцев
В средните векове,
Антони Георгиев
Казусът
Телевизионното обезглавяване
,
Георги Лозанов
Криворазбрана журналистика,
Митко Новков