Теменужни погледи

Всеки е гледал реклами, в които двама влюбени тичат един към друг по брега на морето. Или внезапно осъзнават, че първият поглед ще се окаже така фатален, та се нуждаят от подкрепваща глътка кока-кола. Тази или бодра, или сълзлива рекламна баналност, ако все пак не е отмила всяко чувство за мярка, постига почти винаги желания сантиментален ефект (или прагматичното "по - добре кока-кола!", и пак върши работа).
В подобен стил, например, е направен един от клиповете на Камелия Тодорова, в който не просто неин фен, а вцепенено влюбен изискан мъж я чака в една лимузина, докато навън, естествено, вали дъжд. Тя излиза. Той я посреща и едва не заридава от благоговение. Продължава да вали и докато те са в колата, тя пее, макар и не като в прочутия филм, под дъжда, а зад кадър, а той я гледа ли, гледа влюбено. В клипа Той е Николай Сотиров. В представлението "Теменужена пролет" на Боряна Сечанова (театър "Пантданс"), пак Николай Сотиров е Той. И в "тази пролет" той по същия банално-теменужен начин в леко скулптурна вдървеност се е загледал в Нина (Диана Герова). И в "тази пролет", в един от миговете, когато тя случайно в Париж, отново би трябвало да се мерне в живота му като видение, а всъщност доста буквално му се изпречва на сцената пред втренчения поглед, та в този миг, естествено, също вали дъжд и те се крият щастливи под чадъра. В представлението, обаче, никой не пее под дъжда (освен може би сърцата им!), даже и "зад кадър". Чува се само премерено драматичната музика на Румен Тосков. А Той пак като в онзи клип я гледа ли, гледа - в статуарната вцепененост на манекен от модно ревю. И тъй като все пак това е сцена и камери няма, сантименталността във взаимоотношенията се превръща просто в твърде потискащо дълго траеща баналност. Накратко, Набоковата "Пролет във Фиалта" се е превърнала в буквално-банална любовна история на сцената.
Съществува винаги опасност при поставянето на Набоков телата да погълнат, огрубят и снизят неговата уникална, пределно-изящно-разточителна езикова високост и сюжетът да се превърне в мелодрама. Но в представлението "Теменужена пролет" той дори не се е преобърнал в мелодрама. Защото мелодрамата се нуждае от харизматични и силно хипнотични актьори с чиста, чувствена и ефектна жестова партитура, играещи без всякакъв патос и поза. А на сцената пред нас актьорите (и особено Сотиров) са предимно и постоянно в патос и поза. Така, за жалост, Набоковият сюжет става просто банално-сантиментален. Интересната и в някои епизоди (във влака, в зрителната зала и др.) ефектно-драматична хореография на Боряна Сечанова остава върху сцената - "изписана" от актьорите, просто като хорео-графика - без театрална среда. Като пластически чист разказ - без драматургична или драматична среда, без по-сложни сценични образи и актьорска игра, които да въведат събитията-срещи в контекст от променящи се взаимоотношения. В този смисъл, жестът нито е, нито представя нещо повече от самия себе си, за да се превърне в театрален жест. А и четеният "зад кадър" текст, който изрича мислите на персонажите или ни въвежда в "срещите", още повече усилва жестовата еднозначност. Накратко, първите срещи с "танцовия театър" у нас са все още плахи и сантиментални като в онези познати на всички реклами. Дано поне следващите се окажат вълнуващи. Е, поне толкова, та да имаме нужда от подкрепваща глътка кока-кола.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата