Великденски фестивал
в операта

Четвъртият фестивал се откри с възстановка на балета "Козият рог" от Красимир Кюркчийски - хореограф и режисьор Петър Луканов. Тази творба бе поставена преди 17 години и се игра три-четири сезона, като направи фантастичните за българско творение сто спектакъла. Може би само операта "Луд Гидия" (П. Хаджиев) и оперетата "Българи от старо време (А. Карастоянов) - и двете поставени в 1959 и балетът "Панаир в София" (1969) са се радвали на подобен зрителски успех. И в този смисъл стъпката на ръководството на операта е напълно реалистична. А и този спектакъл е премиерен за почти всички изпълнители, както и за голяма част от оркестъра. Няма го и диригентът Димитър Манолов, който сякаш се опиваше от експресивната природа на музиката и от оркестровите находки на Кюркчийски... И днес, толкова години след премиерата, различният контекст на живота ни изобщо не е променил звученето на творбата. Може би дори тя звучи още по-силно, земно, някак единствено на фона на цялата тази свободна в монотонната си и скучна агресия звукова среда, която ни атакува... Най-същественото е, че не звучи старомодно; напротив, изразността и емоционалната сила на творбата сякаш отстояват параметрите на родната психология и темперамент, които имат какво да "съобщят" още на сегашната публика. В този смисъл днес "Козият рог" придобива за мен вече значението на едно национално послание, което е изключително съществено в днешния етап от живота ни, още повече, че това е балет, който се гледа "на един дъх", независимо от шлагерния, при това трагичен, сюжет.
Колкото до публиката - вече не съм способна да предвиждам нейната реакция. Наличието на празни (наистина не много) места на откриването на фестивал, както и отсъствието на държавни люде, които трябваше да присъстват тази вечер в операта, ме кара да си мисля, че тази държава се е разделила на светове, които не могат и не искат да се пресекат, да се докоснат. Докато властта гледа на културното събитие единствено като на поп-възможност за бързо увеличаване на рейтинга, тя в концертна и оперна зала няма да влезе - знайно е, че там ходят все пак подбрани хора, а не събрани за масово изживяване.
"Дон Карлос" (пост. Пл. Карталов) продължи следващата вечер фестивалното събитие. Спектакълът предложи удоволствието от очакваната среща и началото на "звездния приток", който ни обещава общата програма. Никола Гюзелев бе тук голямото име - все така интересен и многопластов със своя експресивен, леко разголващ се емоционално Филип, с една култура на поведение и звук, която демонстрира равнището на големия певец. До него много плътно стояха тенорът Константин Андреев - в чудесна форма, малко все още подлежащ на култивиране в артистично отношение, сопраното Мария Белчева - емоционална и точна вокално (може би именно в партньорство с артисти като Гюзелев ще се получи и пълният контур на ролята й), Петър Данаилов (Поза) - много чаровно присъствие, но с някои проблеми във вокалната партия, както и Иванка Нинова - чиято Еболи разчита повече на височините и е твърде уязвима в центъра, и Димитър Станчев като великия инквизитор - гласът е придобил необходимия цвят за партията. Един спектакъл, който вървеше в много добър темпоритъм, благодарение на диригента Георги Нотев. Очевидно е, че той вижда задачата си много по-мащабно от един само акомпанимент на сцената. Оркестърът звучи равностойно и ярко в ансамбъл със солистите и отговаря на желанието на диригента да "спои" темброво и динамически инструменталния и вокалния звук, както и да добави малко повече симфоничност в оперната драма - нещо, което лично аз адмирирам, въпреки че то все още понякога създава проблеми на певците, а и на някои от солистите в оркестъра.
Голяма певица и сякаш вечна е Александрина Милчева! Певица, която излъчва щедро своята неповторима чувствена женственост. Като че ли именно тази нейна природа е дарила гласа й с неповторим цвят и качество. А самата Милчева с професионализма си и непрестанното търсене, дори и в най-често изпълнявани арии, е така изненадваща и интересна, че никога не можеш да кажеш: "Знам как предпочита да го пее." Затова никога не отказвам да я слушам. И на концерта си, включен във Великденския фестивал в операта, Милчева бе заложила повече на ариите, с които публиката я знае и обича. Керубино, Орфей, Марфа и Ефросина от първата част сякаш заредиха слушателя с очакването за прочутите френско-италиански образи на Милчева - Шарлота и принцеса де Буийон, Далила, Кармен... Сантуца. Както и Иродиада. Мисля си, че звезди от ранга на Милчева никога не залязват. Дори когато слязат от сцената, гласът им, звученето им остава в оперното и концертно пространство. Звукът Милчева продължава да интригува, да изпълва с трепет, да провокира и багри слуховото преживяване. Възможно ли е да се разкажат, да се изброят нюансите и детайлите, които тя добавя към всяко свое изпълнение? Струва ми се, че и оркестърът на Софийската опера слушаше и музицираше с удоволствие. Диригент на концерта бе Иван Маринов - с него Милчева е работила често и в продължение на десетилетия. Много от съвместните им проекти са увенчани със записи. Затова този концерт бе и една очаквана среща между партньори, които като че ли са уеднаквили и рефлексите си. В голяма част от оркестровите оперни откъси оркестърът се представи като състав със самочувствие и добро професионално равнище. Струва ми се, че именно артисти като Милчева биха могли да култивират у всеки един оркестрант отношение и стремеж към красиво звукопроизводство, което е изключително важно за всеки оркестър.

Екатерина Дочева