Лицедеят от Бруклин
Когато съдбата пожелае да направи някого известен, тя му дава щедро от всичко - талант, възможности, интересна биография. Или поне така изглежда на пръв поглед, ако се опитаме да проследим лъкатушенията на творческия и житейски път на някоя от големите личности в изкуството. Обикновено около тях се създават популярни митове, обслужващи наивни представи и нагласи.
Ала Пачино (23. 04. 1940) е идеален пример за въможните клишета и баналности, които се тиражират за повечето актьори от подобен ранг: задължително трудно детство в социалните низини на обществото, мъчително придвижване към истинското призвание, неочакван подарък от съдбата и възходящо развитие, слава, пари...


Сякаш орисниците на Джеймс Алфред Пачино са се трудили над сценарий за сапунена опера. Бъдещата звезда се ражда в офис, където майка му работи за прехрана на семейството. Той расте без родители: бащата напуска дома още преди да се е родил, а майката умира, когато Джеймс е в началните класове. Въпреки че се увлича по театъра, Джеймс Алфред расте на улицата и се формира според нейните сурови закони. Стихията на дребната престъпност го завлича и той се озовава зад решетките. Оттам излиза с намерението никога вече да не престъпва закона. Работи каквото попадне, но все пак събира нужните средства, за да постъпи в мечтания курс по драматично изкуство. И тук орисниците правят поредния щедър подарък за бъдещите биографи на Ал Пачино - след няколко месеца борба с италианския си акцент (фамилията му се преселва в Щатите от Сицилия), с липсата на каквато и да е култура и знания, той е изхвърлен като "професионално непригоден". Каква ирония само има в тази лаконична, но категорична формулировка! С подобни заключения Ал Пачино ще се сблъсква още няколко пъти в амбицията си да влезе в актьорската професия. Но той е закърмен с типичен южяшки инат, благодарение на който винаги успява да изплува над ситуациите...
Казват, че несгодите и житейските препятствия калявали волята. Ако това е вярно, сигурно Ал Пачино ще да е бил наистина свръхчовек още в младостта си. Той не изневерява на мечтата си и пак опитва да попадне в театрална школа - този път в знаменитото "Актърс студио". За да изпита отново горчилката от неуспеха: отхвърлян е на три поредни приема. Междувременно обикаля напразно всевъзможни театрални агенти. Навсякъде вратите пред него са затворени. Изглежда завинаги, защото младежът от Бруклин започва да осъзнава химеричността на мечтите си и да търси причините за провала в себе си. Той е доста невзрачен, дори незабележим. Типично "лице в тълпата", при това обладан от отчаянието, пристрастяващ се към алкохола. Но сценарият на орисниците следва своята абсурдно-наивна логика. В живота му се появява жена и, както става в добрите стари мелодрами, тя изправя младежа на крака, вдъхва му вяра и увереност в силите, подготвя го професионално (защото е актриса, разбира се!) и ето го - Ал Пачино е приет в "Актърс студио".
Прелистени са сякаш лошите страници от биографията, за да се отвори нова - бялата, върху която Ал Пачино ще изписва с красив почерк победите и завоеванията. Енергията, с която се заема да твори актьорската си съдба, е действително завладяваща. Той се впуска в авантюра, чийто залог не е просто професионалният успех. В "Актърс студио" Ал Пачино се изправя пред строгостта на високите професионални критерии, сблъсква се с правила и принципи, които му помагат да шлифова онази съкровена дарба, която носи в себе си и която се нуждае от подходящото възпитаване в подходящия момент, ако перифразираме популярната максима. Затова той упорито се захваща с трупането не само на тъй необходимия му професионален опит, но и с овладяването и систематизирането на знания, които обществото определя като обща култура. Тъкмо това го извежда до съкровищата на духа, откъдето Ал Пачино ще сверява собствените си устремления, ще търси подкрепа и увереност в работата си като актьор. Защото в "Актърс студио" вярват не толкова в "божията искра" на слугите на Мелпомена, колкото в тяхната способност да анализират човешките характери и поведение, без което е невъзможна професията на лицедея.
В тази архаична дума има много истина за природата на сценичното творчество, защото тя свързва труда на актьора с въздействието върху публиката чрез лицето, чрез образите, които създава. Разбира се, едва ли някой от създателите на "Актърс студио", да не говорим за многобройните ученици и следовници е чувал някога старославянската дума, но тъкмо там, в Ню Йорк години наред се създават и възпитават лицедеи в най-високия смисъл на това понятие. И Ал Пачино без съмнение е един от най-ярките лицедеи, шлифовали своя талант в годините на учение в студията на Ли Страсбърг.
Ал Пачино (актьорът вече е избрал своето артистично име, оставяйки тромавото Джеймс Алфред на биографите) се готви сериозно за кариера на театралната сцена, отхвърляйки каквато и да е мисъл за киното. Пък и няма "подходяща" външност за филмова звезда. Лицето и фигурата му не отговарят на тогавашните стандартни образци за екранен герой. Затова пък сцената не издига в култ външните данни на актьора, а търси онова неуловимо обаяние на превъплъщението, което е в основата на театралната магия. Пък и Ал Пачино е вкусил от сладката отрова на сценичното лицедейство из театрите на Бродуей, където бързо се домогва до централни роли. Нещо повече: за изпълнението си в спектакъла "Носи ли тигърът вратовръзка?" печели през 1969 наградата "Тони". Бродуей е признал Ал Пачино. Затова киното стои някъде встрани от амбициите му и дари малката, епизодична поява във филма "Аз, Наталия" (1969) не го въодушевява кой знае колко. Просто една от поредните задачи, от която припечелва прилична сума, но нищо повече...
И отново в съдбата му се намесва жена, същата онази Джил Клейбърг, благодарение на която се озовава в "Актърс студио". Тя не само убеждава Ал Пачино, че киното дава повече шансове на актьора, но успява да му издейства главна роля във филма на Джери Шацбърг "Паника в Нийдъл парк" (1971). В тази тъй характерна за времето си история из всекидневието на наркоманите Ал Пачино е изправен пред сериозно предизвикателство: да влезе в кожата на зависим от дрогата младеж, чийто свят започва и завършва с доставянето на поредната доза наркотик. Уроците от "Актърс студио" не са били нахалост - Ал Пачино предприема "самостоятелно проучване" на своя герой. Той се внедрява сред наркоманите на Ню Йорк и цели два месеца живее в тази среда, изучавайки привичките и бита на аутсайдерите. Стига се дотам, че полицията започва да го следи, а наркоманите го подозират, че е полицейски информатор. По-важното е, че Ал Пачино постига нещо твърде съществено - усещането за пределна достоверност на образа. На екрана зрителят вижда "истински" наркоман, чието поведение не буди съмнение в житейското му правдоподобие. Наистина, филмът на Джери Шацбърг не става зрителски шлагер, но затова пък критиката открива лицедея Ал Пачино, неговия специфичен маниер на изграждане на образа - лаконичен, пестелив, психологически верен. А в киното "да те забележат" означава твърде много - това е трамплин към истинското признание, към успеха... И те не закъсняват. Дори идват по-бързо, отколкото вероятно и сам Ал Пачино е мечтал.
1972. В Холивуд се подготвя екранизация на нашумелия роман на Марио Пузо "Кръстникът". Определен е екипът, който ще снима филма, но все още се търсят изпълнители за централните роли. Писателят, привлечен от театралните изяви на Ал Пачино, го предлага на Копола за ролята на Майкъл Корлеоне. Още при първата им среща режисьорът възприема кандидатурата с въодушевление. Остава само да се пребори с продуцентите от "Парамаунт", които настояват тази роля да бъде дадена на Джак Никълсън или на Дъстин Хофман - изгряващите звезди на американското кино. Очевидно единственият, който поема риск с поканата към Ал Пачино, е Франсиз Форд Копола. С неистова енергия той защитава режисьорското си виждане и така изстрелва Ал Пачино към високите орбити на филмовото майсторство.
Майкъл Корлеоне е етапно постижение на актьора. Опирайки се на собствения си житейски опит, Ал Пачино гради с вдъхновение невероятно привлекателен, много сложен образ. Той преминава и през трите части на епичната сага, постепенно превръщайки се в център на авторовите внушения и обобщения. Ал Пачино със завидно професионално майсторство създава персонаж в развитие, който осмисля филмовата трилогия - деградацията на личността в условията на масова престъпност, корупция и инфлация на обществените ценности. Темата за мафията е разположена на повърхността на творбата, но по същество трилогията "Кръстникът" разглежда пороците на цяла социална система от отношения и нагласи, която води след себе си уродливите прояви на насилие от всякакъв род. Затова и образът на меланхоличния Майкъл, който не само наследява властта в престъпния синдикат, но съумява да я превърне в средство за лично влияние в обществото в много по-голяма степен от баща си, е принципно важно постижение на филма. Човешките измерения на събитията, личната драма на героя, душевният прелом, нравствената метаморфоза - всичко това изгражда художествената мощ на творбата. Част от нея е яркото присъствие на актьора, съумял да съгради сложната картина на невероятна житейска съдба, развила се в погрешна посока.
Ал Пачино шеметно налага своя стил на изпълнение в киното. Той притежава характерна достоверност на екранното присъствие, която му позволява "да живее" широка амплитуда от емоции, без да изпада в състояние на крайна екзалтация или пък да експлоатира естествената нагласа на зрителя "да поема" всяка нотка сантименталност. Актьорът е удивително сдържан и точен в рисунъка на всяка своя роля. Независимо дали тя е така релефно изградена още на равнището на драматургията, както е в трилогията на Копола и Пузо, или е привлекателна с възможността да се доизгражда в процеса на снимки, да се импровизира "по зададена тема", както е в "Плашилото" на Джери Шацбърг (1973). И в най-новия си филм "Вътрешен човек" (1999, реж. Майкъл Ман) Ал Пачино разширява галерията от образи на сложни и неоднозначни личности, поддържана с истинско майсторство вече три десетилетия. В неговото изпълнение зрителите съпреживяват драмата на телевизионния продуцент, въвлечен в трудна ситуация, която категорично изисква лична позиция. Решението, от което зависи и съдбата на друг човек, не идва нито лесно, нито бързо. Актьорът е в стихията си, когато трябва да предаде завладяващото напрежение в изстрадването на всички "за" и "против".
За Ал Пачино е недостатъчно да се каже, че е майстор на превъплъщенията. Макар актьорът да е поднасял неведнъж изненади с решения, разбиващи предварителни очаквания ("Фатален партньор", 1980, реж. Уйлям Фридкин или "Усещане за жена", 1992, реж. Мартин Брест). Природата на неговия голям талант го тласка непрекъснато към своеобразно състезание със самия себе си. Той лицедейства, търсейки сякаш границите на собствените си възможности. Затова и ролите му са толкова впечатляващо убедителни, цялостни и неподражаеми. Опитвам се да открия във филмографията му поне един пример за чисто формално, рутинно присъствие - нещо обичайно при повечето звезди, изкушавани за участие било с пари, било със слава. Наистина, има несполучливи и дори слаби филми, но дори в тях ("Революция", 1985, "Боби Дийрфилм", 1977) Ал Пачино си е Ал Пачино. Актьорът е на висотата на таланта си, защото неговата пословична самовзискателност едва ли би му позволила самоповтаряне, щампи или ефектни клишета. Затова зрителите помнят ролите му и се възхищават на умението му да бъде неизбежно убедителен.
Ал Пачино неведнъж е споделял с журналисти, че голямата му любов е театърът. Може да звучи парадоксално, но ако внимателно анализираме творческия път на актьора в киното, ще отбележим не особено голяма продуктивност - 25 роли за близо 30-годишна кариера, а и дълги паузи между филмите. Очевиден е перфекционизмът му в избора на драматургичен материал, който поради спецификата на филмопроизводството, невинаги е на необходимото равнище. Тогава идва сцената, където театралната драматургия предлага далеч по-сериозни възможности за избор и изява.
Но пък именно на киното Ал Пачино дължи феноменалната си популярност. Седем пъти номиниран за "Оскар", той получава заветната статуетка от осмия опит - друг куриоз в биографията на актьора. Иначе той рядко е бил на мушката на жълтата преса, а личният му живот така и не се превърна в булевардно четиво за пубертети.
Респектиращо сериозен и вглъбен в творчеството си, Ал Пачино дръзна да отправи предизвикателство и към сакралната институция на режисурата. Преди четири години той постави амбициозния филм "В търсене на Ричард (българското заглавие е "Аз, кралят!"), в който почитателите на Ал Пачино видяха другата страна на таланта му. Това е своеобразен филм-анализ на Шекспир, обяснение в любов към великия драматург, но и режисьорски експеримент, открехващ пред широката аудитория пътищата към един от най-сложните и драматични образи от Шекспировото наследство - крал Ричард. Ал Пачино трескаво пресъздава процеса на търсене на този образ, преминаването през различни интерпретации, изследователската работа върху текста, постигането на съкровени дълбочини и откровения. Изненадващо зрял като режисура, филмът е важен щрих в биографията на актьора. Може би той е узрял и за постановката на филмов спектакъл от мащабите на "Кръстникът" или "Серпико"?
Можем само да гадаем, но няма да е изненада за милионите почитатели на Ал Пачино. В съзнанието на две поколения зрители той ще остане като Майкъл Корлеоне или сержант Серпико, като Лайън или Тони Монтана... А изразителните му очи ще продължат да се вглеждат напрегнато в търсене на истината.

Александър Грозев




Ал Пачино
на 60