Притчи с ябълка

"Изядената ябълка" на Митко Новков е книга, която още със заглавието си имплицитно се самоопределя като книга за познанието, и по-точно - за случващото се след като познанието е сполетяло човека. Но и за невъзможността това познание да бъде мотивирано, че и понесено. Оттук и пристрастеността на книгата към формата на коана, на фрагмента, към вгледаността й в притчовостта, алегоричността, лапидарността и преходите към мълчанието. Иначе казано, тя се полага едновременно и в западната, и в източната традиция. В западната, доколкото "Изядената ябълка" очевидно обича и Ницще, и Кафка, и театъра на абсурда... И в източната, доколкото заявява себе си като вгледана и в зен-будистката философия и литература. Тази раздвоеност обаче в книгата на Новков е някак притъпена, приглушена, защото тук някак се слепват двете традиции и се превръщат в една, в която доминираща е идеята за абсурдността, алогичността, парадоксалността на света и невъзможността те да бъдат обговорени, обяснени. И за спокойствието, с което тази даденост би следвало да се приема. Спокойствие, което, макар и измамно, го има и у Кафка, и в източните коани, тъй като дали словоохотливо ще се трупат детайли, зад които зейва абсурдността на един свят, или просто парадоксите ще се съобщават, е все едно и също. И в двата случая зад спокойствието се разкрива невъзможността на езика да се пребори с нещата, да ги наименува по адекватен начин. И примирението от този факт. Може би и затова "Изядената ябълка" много спокойно и дори педантично не толкова представя, колкото разказва своята абсурдистка история. Историята на господаря и слугата/ите, историята на управителя и неговите приближени, историята на всяка власт, историята на тоталитарната власт и... Тук всеки е свободен да добавя и добавя, защото притчовостта на "Изядената ябълка" ни дарява със свободата да я натоварваме с каквито значения си пожелаем...
Казвам, че книгата на Митко Новков обича двоякостите, приплъзванията, множествеността... Така е и с двойката, с която работи цялата книга, двойката господар-слуга. Разбира се, тя отпраща към Хегел и към всички проекции и прочити, които е получила след него, но в същото време тя поема в себе си и източната идея за учителството. Така фигурата на управителя се оказва фигурата на отсъстващия, или по-скоро - на подменения учител. На учителя, който претендира да е мъдрец, но не е, който учи, но учи на неща, които принизяват, които нямат нищо общо с познанието, а с ползата; които са напълно монологични и отричат така важното за източния учител вслушване в гласовете на природата. Така вместо на толерантност, този учител учи на подчинение. И с това напълно компрометира самата идея за учителството, което предполага не пасивност и подчинение у другите, а активност, напрежение, съучастие...
И най-сетне, "Изядената ябълка" е и книга, която някак снема другото писане на самия Митко Новков, снема неговите публицистични и философски търсения, и го прави умело. Книгата му с миниатюри не банализира нещата, тя просто с друг език, следвайки други закони иносказателно говори за правилата, които движат управлението, за разтегливостта и релативизма на понятията и убежденията, особено когато те са подплатени с власт, за манията на всеки управляващ, казано с думите на книгата - да пътува колкото се може по-дълго към Итака, за да удължи времето на своето управление, и т.н., и т.н. И още - разказва и за манталитета на приближените, за властта, с която те - благодарение на своето поведение - допълнително даряват на управителя. И всичко това книгата прави с един език, който е максимално овладян и който владее игрите на нюансите. Един език, който не толкова се опитва да тълкува, а както стана дума, по-скоро желае да каже нещата са такива и такива, въпросът е да ни се открият, да го знаем.


Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Митко Новков. Изядената ябълка. Издателско ателие Аб, С. 1999