Образи от 21 век

Документалната камера е срещу нас - всеки ден, всеки миг. Ние гледаме към новия век, тя гледа нас. А ние сме образите от 21 век! Някои търсят пряка метафора в това великолепно намерено название на Солунския документален фестивал, най-младият със световно покритие на селекцията си - през март се състоя второто му издание. Подобни форуми са твърде обемни като възможности и спектър на осъществяването им. В тях ние се самооткриваме в оживялата динамика на безспирните 24 квадрата и виждаме себе си в логиката на времето и събитията. Ала винаги с изострено любопитство искаме да погледнем отвъд външната видимост, в неочаквания разрез на фактите и явленията, към аналитичната плоскост на иначе банализираната текуща информация. Играта, която ни предостяват авторите-документалисти, е двойно по-сладка, защото през обектива на тяхната камера ние съпоставяме собствената си оптика с онази от филма им и така преоткриваме истините сами за себе си.
Мозайката на солунската програма е пъстра и твърде любопитна. Дори само артистичните названия на отделните секции примамват: "Погледи към света", "Истории за разказване", "Портрети: човешки пътувания", "Записи на паметта", "Нощни часове" или конкретната тематична подборка "Циганите: живот без граници". Филмите от тези пакети в крайна сметка очертават една оправдано претендираща за универсалност парабола в широкия диапазон от нажежените социални и политически проблеми на съвремието до тънко нюансираните драми на индивидуалното съзнание.
"Погледите към света" са безбройни и различни, но винаги е интересно да чуеш, например, мъдрата мисъл на писател като Солженицин, "разкрит" пред камерата от режисьора Александър Сокуров. Във филма му "Възел" те двамата, като антични философи-парапатетици се разхождат в смълчаната тишина на подмосковския лес, а думите на писателя неусетно маркират в зрителското съзнание всички важни теми и идеи на прага между двете хилядолетия. За такава доза неочаквана следобедна мъдрост човек е понякога дори неподготвен, но драгоценният шанс на запечатаното писателско слово и лице остават и за идните поколения. Крис Маркер - друго голямо име на документалното кино, е намерил повод за подобно респектиращо и достойно представяне на своя покоен колега Андрей Тарковски. Илюстративният материал от филмите на Андрей Арсениевич допълнително подсилват и бездруго плътния му интелектуален силует, в който се преплитат житейски съждения, естетически находки и философски позрения. Но не само и не обезателно изключителната личност или ярката творческа индивидуалност са повод и възможност за подобни обобщения. Понякога вглеждането в нестандартния или даже екзотичен персонаж при наличието на умно филтриращ авторски поглед също съдържа потенциал за изграждане на проницателни човешки и нравствени категории. "Лалех и Ладан" е филм от Иран със сензационен на пръв поглед сюжет - своеобразен "групов портрет" на две сиамски близначки. Ала зад любопитството на факта камерата е открила и експонирала достатъчно ярко същностната тема на филма - (не)възможната свобода на личността и индивидуалния избор, куп психологически и юридически въпроси на това странно "съжителство" или за щастието...
Същото онова малко човешко щастие, което така трогателно търсят "нестандартните Ladyboys" от цял пакет филми за транссексуални индивиди и гей-общности. Вярно е, че подобни филми се гледат "на първо четене" преди всичко с любопитство, но дори само количественото им присъствие в програмата вече подсказва сериозно желание за вникване в същността на проблемите им.
На другия полюс в спектъра от "образите на 21 век" са големите социални и политически драми, които времето стоварва върху човешката общност, но те обезателно рефлектират върху индивида и неговата малка лична психологическа вселена. Затова 14 години след Чернобил австрийският филм "Припят", повече от две десетилетия след виетнамската война американският "Съобщаваме Ви с прискърбие..." или върху още горещите въглени на Косово в "Сълзите на Косово", горят и парят незабравените болки от катастрофичния кошмар, които винаги натрапват заклинанието "Никога вече", ала уви, се повтарят след време някъде другаде. Всеки филм стряска отново зрителското съзнание, хуманистичните им обобщения са категорични и безспорни, а повторяемостта на подобни трагедии някъде по планетата отеква като гръмовен укор към късопаметното човечество.
А то крачи и препуска към бъдещето с изкусителното желание да се отскубне от миналото, да загърби пожълтелите стари снимки и да съзре час по-скоро новите образи на 21 век. Ще успее ли да изпревари времето и
себе си...

Божидар Манов