Призив към папата
Когато възрастните хора от моето семейство, евреи-изгнаници от Източна Европа, минават покрай църква, извръщат лица. Някои от тях окаменяват при вида на разпятие или звъна на камбани. Като малък задавах много въпроси за Исус, но получавах малко отговори, изречени неохотно. Лелите ми реагираха по един и същ начин, ако разговорът опреше до Исус или секса: защо не сменим темата? Веднъж, бях 8 - 9-годишен, се прибрах от училище и заявих на баба, че Исус всъщност е бил евреин. Мислех си, че тя просто ще отрече и ще си замълчи, но баба рече: "По-добре да не беше. От хиляди години обвиняват всеки евреин за бедите, които Исус така усърдно сам си е навлякъл.".
Израснах със смесени чувства за "тях" и "нас", като накрая открих, че съм по-скоро на страната на неудачниците, Исус и евреите, отколкото на страната на моите лели и Църквата. След много години ми се случи да пътувам в едно купе втора класа на някакъв френски влак заедно с две католически монахини. Уплътнихме времето си със сладки приказки за туй-онуй, докато не излезе наяве, че съм от Йерусалим. Като им казах, се спогледаха тревожно. После едната рече неловко: "В днешно време Йерусалим е пълен с евреи, нали?". Отвърнах, че аз самият съм евреин. Възцари се гробна тишина. След малко по-младата от двете се обади: "Та Той е бил тъй обичен, как са могли евреите да Му сторят зло?". В думите й имаше толкова мъка, че ми се прииска да се оправдая, че вината не е моя и че часът, който съм си записал при зъболекаря в същия този петък, е нещо съвършено случайно. Ненадейно, може би за пръв път в живота си, аз, евреинът, роден в Израел, схванах смисъла на думите, които лелите и баба ми никога не изрекоха гласно пред мен.
Независимо от всичко, колкото повече четях за Исус, толкова повече се съгласявах поне в едно с думите на монахинята. Той наистина е бил обичен. И ако името Му е повод за огорчение у някои членове на моето семейство, както и у милиони евреи, то се дължи на Неговите следовници, не на Него. Дължи се преди всичко на Католическата Църква, която две хилядолетия клейми евреите като убийци на Бога. Цели поколения от вярващи християни са имали повод да се боят и отвращават от евреите: народът, който е в състояние да убие един Бог, трябва да е на стъпало по-долу или по-горе от човешкото.
Но моят Исус не е нито по-долу, нито по-горе. Той е изцяло човек. Към Назарет и Витлеем, към морето в Галилея и към Йерусалим, папа Йоан Павел II върви по стъпките на един от най-автентичните евреи, които са съществували някога. Често го наричам Раби Исус. Някои мои приятели евреи, както и някои мои приятели християни, се смущават от тази титла пред името Му. Но първите Му ученици са го наричали точно така: "раби", дума, която на еврейски не значи "отец", "вестител" или "светец", а просто "учител".
Той наистина бил учител, инакомислещ еврейски учител, обзет от идеята да върне юдаизма към първичната му чистота, или да го подготви за неизбежните му последствия. И, разбира се, нямал нищо общо с християнството: проповядвал и беседвал с хората в много синагоги, но никога през живота си не би могъл да стъпи в църква, да се прекръсти или да коленичи пред разпятие, икона или религиозно изображение. Според съвременната терминология, Исус живял като евреин-реформатор и умрял като евреин-нонконформист.
Често се питам как би се почувствал Раби Исус в някоя катедрала или пред така познатите ни демонстрации на католическо могъщество. Питам се какво щеше да си помисли безизкусният, насмешлив и беден млад поет от Галилея, ако можеше да срещне тези дни в родния си град Христовия Наместник и пищната му свита, обградени от хиляди въоръжени еврейски войници. Дали Исус щеше да пристъпи като гостенин, или да се покаже грижовен стопанин? Дали щеше да стане част от ликуващата тълпа? Да коленичи? Как щеше да откликне на посещението на Папата в Галилея - като моите лели и баба ми, или като двете френски монахини?
Въпреки че християните го наричат "Спасител", за мен той остава просто Йешу, Исус, синът на Мириам и Йозеф, съвършено прав по отношение на сковаността и лицемерието на организираната религия например, или на всеобщата необходимост от съчувствие, но - както изглежда - съвършено неправ, що се отнася до всемирната и всепрощаваща любов. Любовта е рядко срещано добро и когато обеме цялото човечество, губи тежест. Човек е в състояние да обича десетина свои себеподобни, навярно дори двадесетина, но ако вземе да тръби, че обича целия Трети свят, или бедните изобщо, или незрящите като такива, неговата любов почти се обезценява. Нещо повече: тя лесно може да се изроди в омраза и непоносимост, когато не е споделена. Други еврейски мъдреци бяха по-скромни от Исус, когато проповядваха справедливост, доброта и милосърдие вместо всеобятна любов.
От хиляди години евреите се радват на въпросната християнска любов. Постоянно им се повтаря, че трябва да се променят. Да обикнат Исус. И тъй като невинаги им се удава да го направят, испански Инквизитори, християни-погромаджии и всякакви други антисемити се притичват на помощ по пътя към тази любов. "Покръстването на евреите" в речника на Църквата вече е своего рода синоним на Второто Пришествие и спасението человеческо. С инатливото непризнаване на Исус и с отказа от обръщане в правата вяра, евреите си навличат вината за забавянето на Страшния съд и за продължаването на мъките под слънцето. Затова тяхното място е на кръста.
Естествено, подобно обобщение на еврейско-католическите отношения далеч не изчерпва въпроса. В тях е имало и лоши, и още по-лоши моменти. Двадесети век отбеляза най-ниската точка на тези отношения, поне от Инквизицията насам. Тя бе, когато папа Пий XII не заклейми еднозначно геноцида на евреите от страна на нацистите и се въздържа да призове паството си към състрадание и подкрепа за преследваните.
Папа Павел VI пристигна в Светите Земи на 15 януари 1964. На следващия ден влезе в Израел откъм западния бряг на река Йордан и остана няколко часа в Светите Места, без изобщо да произнесе името "Израел". Предпазливо избягна да произнесе и думата "евреи", като при нужда казваше "синове Аврамови". Даде ясно да се разбере, че е дошъл на поклонение, а не на официална визита. Завърши престоя си с отслужване на литургия от Сионската планина, но съзнателно пропусна Яд Вашем, израелския храм-паметник на Холокоста, както и всяко друго значимо от национална или религиозна гледна точка еврейско място. В прощалната си реч, малко преди да отпътува от страната, чието име не пожела да назове, Павел VI възхвали своя наставник, папа Пий XII, и се опита да оправдае мълчанието му по време на Холокоста. След завръщането си във Ватикана изпрати протоколна телеграма, адресирана до "Президента Шазар, Тел Авив", като така избягна не само споменаването на Израел, но и на неговата столица Йерусалим. И добави оскърбление към вече нанесената вреда.
В по-ново време, през 60-те години, за Ватикана Израел беше една не-държава, народът му - не-народ, а правителството му - не-институция. Досущ като френските монахини, папа Павел VI явно бе сащисан от обстоятелството, че "в днешни дни Йерусалим е пълен с евреи". Поведението на този иначе отворен за промените Папа затвърди у повечето евреи болезненото и горчиво усещане, че са изключени от семейството на народите.
Много неща се промениха от онова безплодно посещение на Божи Гроб насам. Преди него папа Йоан XXIII вече бе предприел една важна стъпка към сдобряването на католическата Църква с еврейския народ, като бе освободил евреите от отговорност за смъртта на Исус и така бе помогнал на самите тях да слязат от кръста - или поне да се избавят от някой и друг гвоздей. След това се наложи (постепенно и много неуверено) опитът за еврейско-католически диалог, който полека-лека принуди католическата Църква да формулира скорошните официални извинения заради своята роля в историческия тормоз над евреите. Папа Йоан Павел II е в основата на ред инициативи, целящи примиряването на двете страни, най-важната от които - признаването от Ватикана на държавата Израел и установяването на редовни дипломатически отношения помежду им.
Единствената ми жива леля, вече много възрастна, не е напълно удовлетворена. Струва й се, че извиненията не са достатъчни, че католическата Църква и изобщо християнският свят трябва тепърва да се осъзнаят и искрено да се самокритикуват. Според нея, най-малкото, което могат да направят християните в този момент, е да застанат на страната на евреите в спора с арабите. Леля вярва, че докато неразбирателството ни с арабите е временно и ще бъде забравено след поделянето на земите, еврейско-християнският конфликт има някои теологически, непонятни аспекти, нерешими чрез дипломатически преговори. Арабите ни обвиняват единствено в завземане на техните земи, не и в предателство спрямо техния Бог. А що се отнася до посещението на папа Йоан Павел II, леля веднъж промърмори, сякаш сама на себе си: "Може би е по-добре, че е поляк. И аз съм дошла от Полша. Значи и двамата знаем истината за това, което католиците причиниха на евреите. Ще бъде добре Арафат да научи тази истина от него".
Всъщност леля би искала от Папата нещо повече, отколкото самият Исус би могъл да даде: море от безусловна любов, която - както й се струва - християните дължат на Израел като цяло и на всеки евреин в частност. Би искала Папата и останалите християни да се радват на пълния с евреи Йерусалим. След всичко, сторено за хиляди години от Църквата на евреите, няма достатъчно добро възмездие за леля - освен може би един Папа-ционист.
Арабите, от своя страна, дърпат Папата към себе си. Очакват Църквата и цялото й паство да застанат на техните позиции. Множество арабски публикации често описват евреите като врагове както на християнството, така и на Исляма: те са народът, отблъснал твърдоглаво и християнския Спасител, и ислямския Пророк. Нежелани в Европа и изпъдени от европейските нации, тези евреи сега се натрапват на мюсюлманите от Средния Изток. Истината е, че някои от най-грозните ислямски изявления срещу евреите са взети дословно от неизчерпаемия, натрупан през вековете християнски антисемитски арсенал.
Макар и по различен начин, както евреите, така и арабите са били третирани несправедливо от християнска Европа. Ние, евреите, бяхме подложени на дискриминация, преследвания, а накрая - и на геноцид. Арабите трябваше да изстрадат кръвопролитните кръстоносни походи през средните векове, а също империализма, колониализма и експлоатацията в съвремието. Поне част от арабо-израелската трагедия се дължи на факта, че евреи и араби не могат да се погледнат в очите: едните виждат у другите живото отражение на някогашния си общ мъчител. Хората вярват, че между жертвите на насилие цари солидарност. В действителност по-възможно е те да станат смъртни врагове. Угнетените от един и същи потисник, синовете на един и същи жесток родител често виждат един в друг не собствения си огледален образ, а спомена за общия враг.
За моите лели палестинците бяха просто преродени казаци и нацисти, надъхани с омраза към евреите. Аналогично, много палестинци и много други араби не успяват да ни възприемат като това, което всъщност сме: шепа травмирани, едва оцелели изгнаници. За тях ние представляваме наследниците на високомерните и властолюбиви европейци, които продължават да колонизират и тормозят арабите, да им крадат земите и природните богатства.
Няма да е лошо, ако папа Йоан Павел превърне в нещо повече от нов хаджилък своето пътуване из Светите Земи от държавната територия на Израел, към тази, която скоро ще стане държавна територия на Палестина. Би било чудесно, ако това пътешествие протече под знака на емоционалната среща с два народа - израелските евреи и палестинските араби - дълбоко ранени не само (и не основно) едни от други, но най-вече от християнска Европа. И може би най-важното послание на Папата в този случай трябва да бъде отправено не толкова към евреите или мюсюлманите, колкото към християните. След разрушителната намеса на християнска Европа в съдбините на Средния Изток, на нея се пада моралният дълг да подкрепи всячески и двете страни в мирния процес там, вместо да застава ту зад едните, ту зад другите, поучително размахвайки показалец като старомоден даскал към непослушния си ученик. Вече не е нужно да се изразяват предпочитания или-или, сега е възможно да се предпочете мирът, като се прояви симпатия и към евреите, и към арабите. Папата вероятно е в състояние да заздрави онази страна от трудните арабо-еврейски отношения, отворена като раздразнена язва и наследена от контакта с християните, без непременно да дава или иска прошка, а по-скоро като осигури емоционална опора и на двете страни.
Несъгласията по повод Светите Места очевидно не са истинската причина за арабо-израелския конфликт, но остават минирано поле - от най-опасните. Евреите и арабите продължават да си оспорват правото над някои от местностите и папата ще допусне голяма грешка, ако се изстъпи като трети претендент, от името на Църквата или цялото християнство. Убеден съм, че единственият вариант за снижаване на напрежението по този въпрос е да се преустановят пренията относно предполагаемите собственост и превъзходство и се даде възможност на всички вярващи, където и да се намират, да изповядват своята религия.
Когато бях дете, моята баба, мъдра жена, ми обясняваше простичко разликата между евреин и християнин. "Виж сега - започваше баба, - християните вярват, че Месията вече е идвал веднъж и някой ден пак ще се върне; евреите смятат, че Месията тепърва трябва да дойде. На това се дължат омразата и кръвопролитията".
"Но защо не изчакат да видят какво ще стане? - се питаше после баба. - Ако Месията дойде и каже: "Здравейте, радвам се да ви срещна отново", тогава евреите ще признаят, че не са били прави. Ако ли пък дойде и каже: "Приятно ми е да се запознаем!", християнският свят ще се извини на евреите. Докато това не стане, защо да не живеем в мир и спокойствие и да оставим и другите да живеят така?".
"Прости им - рекъл Раби Исус, - защото те не знаят какво вършат". Хубаво - съгласен съм с християнската философия на прошката, но не и с частта, в която се казва "не знаят". Дори и да си простим взаимно за многото несправедливости в миналото, не би трябвало да го правим от нравствена инфантилност или етическо скудоумие. Всички сме пределно наясно какво вършим, когато причиняваме болка, унижение, обида, защото все някой път и на нас ни се е случило нещо лошо.
Баба беше стигнала до този извод и, поне що се отнася до Светите Места, повод за толкова ожесточение, мисля, че единствената реалистична гледна точка е нейната. Но би ли могъл и Папата да я признае? Евреите и мюсюлманите ще успеят ли някога да се смирят? Всъщност, ще оцелеем ли без това?
Амос Оз

Превод Нева Мицева-Берарди


Текстът на Амос Оз е публикуван на 18 март 2000 година във в. "Кориере делла сера", т.е. малко преди да започне посещението на папа Йоан-Павел II в Израел. Поместваме го тук заради очертаните от автора конфликтни отношения между различните религии, а и заради някои проблеми на съвременната цивилизация, които едва ли могат да намерят решение с едно, пък било то и папско посещение.
К