Човекът да говори
чрез пианото
Когато преди около три години идеята за български международен фестивал за съвременна клавирна музика се заражда сред неколцина от членовете на Дружеството за нова музика в България, тя изглежда едва ли не утопично-шеговита. Като "Вечерен пасианс" (да си спомним ефектната едноименна творба на украинката Кармела Цепколенко) започна "ppIANISSIMO '98", за да завърши с не по-малко ефектната "Токата на Задушница" от Димитър Христов. Уви, поминалните поводи, свързани с Новата музика у нас и с Дружеството, още тогава пареха, в още по-голяма степен - и днес. Сред нас вече не са Георги Тутев, Добри Палиев, Иван Спасов, Димитър Манолов, Симеон Пиронков.
Междувременно фестивалът се конституира като самостоятелна едноименна фондация, която е днешният му реален организатор.
"Душата" на "ppIANISSIMO", проф. Стела Димитрова-Майсторова, писа в предисловието към първата (1998 г.) фестивална програма: "ppIANISSIMO "тръгна". За мен лично под знака на три ключови думи - съвременност, клавир, младост." Едва ли може да се намери по-лаконична и точна програмна характеристика на облика на "ppIANISSIMO". Независимо от всякакви възможни уговорки, тя бе меродавно въплътена през 1998 и 1999 г. Достатъчно е да си спомним Четвърта соната и "Пианистични отблясъци" на Лазар Николов, "Solo per KlaviStella" на Константин Илиев, вдъхновено изпълнено от самата Стела (Димитрова-Майсторова), пиесите на Васил Казанджиев, Иван Спасов, Йордан Дафов, "Шоп-данс" и "Четири молитви" на Юлия Ценова, Багатели на Драгомир Йосифов, пиесите на неговите колеги Любомир Денев, Петър Петров, Владимир Джамбазов, Георги Арнаудов, Красимир Тасков, Велислав Заимов. В съзнанието ни все още отзвучава звуковият свят на Янис Ксенакис, Викинтас Балтакас, Урош Ройко, Володимир Рунчак, Тристан Мюрей, Юрий Каспаров, Джоел Фейгин, Доналд Харис, Андреа Чера, на интересния рецитал (с отличната изпълнителка Лили Бояджиева) от творби на Самюъл Барбър. Събитие стана преоткриването на "Киносюита" от Димитър Ненов (написана през 1924-25 г., уникална и от днешна гледна точка за българските композиционни традиции като стилистика и драматургия) в талантливото изпълнение на Марио Ангелов. И т.н., и т.н. Събитие бе самото "експониране" на две-три десетки надарени млади пианисти, предимно студенти от Държавната музикална академия "Панчо Владигеров", които с неподправен ентусиазъм градяха фестивалните всекидневия.
Тазгодишното трето "ppIANISSIMO" също поднесе немалко приятни изненади. Първата най-обща, но и най-важна констатация - подчертано високото професионално равнище на участниците. Сред тях несъмнено се открояваха неколцина утвърдени вече наши пианисти - Красимир Гатев, Анжела Тошева, Даниела Андонова, Велислава Георгиева, Ростислав Йовчев, дуетът Стела Димитрова - Димо Димов, Ася Дончева - Александър Василенко, Лиляна Гетова - Галина Апостолова (в сътрудничество с македонската перкусионистка Моица Седеу), Димитър Цанев - Красимир Тасков.
Характерната вътрешна вглъбеност и безупречен професионализъм на Красимир Гатев (значително "дообогатил" непретенциозния цикъл на Ада Джентиле "Gli studietti di Betty Boop") и на Анжела Тошева се съпоставяха с пластичното, балансирано звукоизвличане (обусловено от естеството на пиесата) на Даниела Андонова, с ефектния (както винаги) виртуозитет на Ася Дончева и Александър Василенко, на Лиляна Гетова и Галина Апостолова. Чудесна бе изявата на Велислава Георгиева в трудната и интересна пиеса на Александър Мюленбах.
Приятни изненади имаше и сред най-младите, сред студентите на Стела Димитрова-Майсторова и на нейните колеги Милена Моллова, Атанас Куртев, Димо Димов, Даниела Андонова, Теодора Несторова и Красимир Тасков. Без ни най-малко да претендирам за изчерпателност, ще спомена имената на Мария Салабашева, Пламена Дончева, Диана Филипова, Катя Костова-Братованова, Ина Селвелиева, Боян Коларов, Весела Вуйчева и др. Заедно с Руслан Павлов, Елена и Даниела Грозеви, Кристина Сандулова, Златка Златкова, Деспина Апостолу, Цветелина Начева и др., които се проявиха по-цялостно и самостоятелно на предишните два фестивала, те се очертават като реални талантливи продължители на професионалния български пианизъм.
Изпълнителско откритие бе абитуриентката от Пловдивското музикално училище Стела Тименова, която превъзходно изпълни четиричастната сюита "Гротески" на Ивелин Димитров. Три солови рецитала, твърде различни като програма и натюрел, привлякоха всеобщо внимание. С пианистичното изкуство на Мария Принц (дъщеря на големия български композитор, диригент, публицист-изследовател и педагог Константин Илиев) нашата публика се запозна през м. януари т.г. Още тогава, а и в сегашната й проява силно впечатление направи нейната уравновесена и изискано шлифована изпълнителска култура, равностойно автентична в стилово отношение както тогава при Моцарт, така и сега при интерпретацията на съвременна музика. Професионално безкомпромисен музикант, Мария Принц великолепно "защити" представените от нея творби на Константин Илиев, Васил Казанджиев, Лазар Николов и Алфред Принц и ни подтиква да се надяваме на нови скорошни срещи с нейното изкуство.
Името на Антони Дончев едва ли се нуждае от специално представяне. Бих добавил: името Антони Дончев - това е марката Антони Дончев. Ако имаше "интрига", тя бе в наглед неочакваното ситуиране на утвърдения джазмен в "ppIANISSIMO"-контекст, сред едно също елитарно, но все пак значително по-различно звуково поле. И ако все пак тази интрига бързо се "разсея", заслугата бе както на любопитното произведение на Джонатан Крамер, така преди всичко на завладяващия (и технически, и стилово-композиционно, особено в собствените импровизации) пианизъм на Антони.
Холандецът Кес Виеринга за първи път гостува пред българска публика. Открои респектиращо овладян пианистичен апарат, поставен в услуга на изпълнителски облик, предразположен сякаш повече към лирична сантименталност, към своего рода артистична салонност. Това впечатление за недостатъчно присъствие на интерпретаторска характеристичност и индивидуалност може би бе подсилено от спецификата на изсвирената от него програма. Две дуа с разгърнати самостоятелни изяви също привлякоха слушателското внимание. Анелия и Вагелис Портокалис (Гърция) са български възпитаници, усвоили най-добри черти на вече почти вековните наши клавирни традиции. Професионално точни и подкупващо талантливи, те правят значими стъпки по дългия път на голямото изкуство.
Великолепният рецитал на Стефка Перифанова (Швейцария) - Магдалена Лисак (Полша) "взриви" последната фестивална вечер. Стилната програма бе рамкирана от ефектните Токата оп. 2 (1955) на 22-годишния тогава Хенрик Миколай Горецки и Три пиеси за две пиана на Дьорд Лигети. За последните около две десетилетия пловдивчанката Перифанова устремно превзема най-високи професионални върхове. Днешното й зряло музициране щастливо се допълва от младежки предизвикателния виртуозитет на Магдалена Лисак. Ако продължи съвместната си дейност, това дуо има изключителни шансове в международен мащаб.
Обикновено отделните музикални епохи посвоему трансформират, посвоему се стремят технически да преодолеят естествената звучност на пианото. Европейският авангард след Втората световна война в това отношение бе носител на много и крайни експерименти, сред които имаше и подчертано самоцелни. Композиторите третираха по нов начин не само и не толкова например тембъра, регистровия обем, педализацията и други подобни клавирни специфики, но често генерално изменяха и своето отношение към начините за възпроизвеждане на собствената им (клавирна) музика.
Позволявам си да отбележа всичко това, защото "ppIANISSIMO", подобно на редица други фестивали, в еднаква степен е панорама на съвременно изпълнителско изкуство и на композиторско творчество. В днешните наши условия "ppIANISSIMO" - не само като история на своето зараждане, но и като функциониране - допълва и разнообразява онази картина на съвременната музика, която вече от седем години се експонира от първия по рода си у нас Международен фестивал на съвременна музика "Musica Nova - Sofia". Изтъкнатата по-горе тенденция на променено отношение към клавира осезаемо присъстваше на тазгодишното "ppIANISSIMO", привнасяйки интересни и занимателни "багри".
Провокативен бе още първият концерт с наслов "От една до N ръце". Концерт-шоу, концерт-забава, в чийто жанров контекст със свежи идеи се откроиха произведенията на Димитър Христов, Петър Петров, Александър Мюленбах, Румен Бальозов, на Паоло Ферари и Виторио Заго. "Нощна музика" на Мюленбах например бе своеобразен пост-нео-романтичен отглас на голямата австро-германска традиция от началото на века. Докато пиесата на Димитър Христов "Няма нищо иронично" за 7 леви ръце на едно пиано впечатли не само с "пърформансното" си оформяне, но и със своята темброво-сонорно-линеарна драматургия, с деликатната си, своеобразно импресивна (и не иронична!) звукова структура.
Подобен, но и индивидуално твърде различен подход бе присъщ на Милен Панайотов в "Quasi una...". Подкупващо привлекателна бе богатата звукова фантазия на автора, изискано "подплатена" с поставангардистични похвати.
Произведения като вече споменатите (а към тях могат да се добавят и творбите на Любомир Денев, Анастасиос Василиадис, Лука Белкастро, Акира Миоши, Виктор Чучков, Алфред Принц, Христос Самарас, Велислав Заимов, Арканжел Кастийо-Оливари, Юрг Витенбах - при всичката разлика помежду им) за пореден път свидетелстват, че т. нар. постмодернизъм (все още актуален, поне за нашите български реалии) е преди всичко състояние на духа, твърде разнолико в конкретните си реализации.
Това намери оригинално потвърждение и при двамата литовски гости - композиторът Антанас Кучинскас и музикологът Томас Зибуркус. В не най-обичайното им амплоа на пианисти те ни запознаха с музика на трима техни съвременни автори. Безспорен център се оказа "Grandpiano" за 4 ръце на самия Кучинскас. Като антитеза на Димитър-Христовата пиеса, бих я озаглавил "Има нещо много иронично"; същевременно - сякаш и много тъжно-сериозно, с неочакваната финална саксия с цвете върху капака на рояла. "Canon aenigmaticus" на Ритус Мазулис остави по-неярки впечатления, но двете минималистично-пърформансни пиеси на Видмантас Бартулис бяха ярък финал на наглед фрагментарното, но съдържателно запознанство със съвременната литовска музика.
Значително по-бледи като творческа инвенция се оказаха опусите на тримата холандски автори, представени от Кес Виеринга. Сред тях относително повече се откроиха 4 прелюдии на Енрике Раксах и Токата на Якоб Тер Велдхьойс.
Ако ме попитат кое от прозвучалите произведения ми е направило особено силно впечатление, бих отговорил без колебание - "Езотерични вариации (без тема)" на Васил Казанджиев. И веднага бих поставил редом "Движения за пиано в жълто и оранжево" на Лазар Николов. "Езотерични вариации" за мен са сред най-значимото в творчеството на Казанджиев през последните години - и като замисъл, и като мащаб, и като реализация. "Жълто-оранжевите" движения на Лазар Николов наистина ослепяват (както пише авторът в анотацията към своето произведение) с блестяща бравурност; но тя, от своя страна, е само външната рамка на оригиналната и винаги впечатляваща Лазаровска инвенция и фантазия. Програмата на Мария Принц изобщо бе стилна - започна с цикъла от 5 пиеси "Страници от албум" (1972) на Константин Илиев (не е ли по български парадоксално, че за тази енергична, красива музика авторът преди години скромно отбелязва: "... писани са "на коляно" и не струват нищо") и завърши с оригиналната "Фантазия на тема от валса "На хубавия син Дунав" от Йохан Щраус" от нейния съпруг Алфред Принц.
Въобще българското клавирно творчество бе застъпено разнообразно и твърде широко. С езика на цифрите - 12 от общо 44 автори; откъм съдържателност, независимо и вън от модна конюнктурност, то респектираше. Редом с Далапикола, Горецки, Лигети бяха Илиев, Николов, Казанджиев. Редом например с Кучинскас, Белкастро, Витенбах, Бартулис, Миоши или Мюленбах бяха Христов, Панайотов, Бальозов, Чучков, Денев, Петров, Заимов, Тасков. Разбира се, тези съпоставки са условни, но те открояват - въпреки евентуалните уговорки - основния извод: нашите композитори и чрез клавирното си творчество отдавна са се "вградили" в съвременния европейски музикален процес.
Преди повече от половин век изключителният музикант, архитект и мислител Димитър Ненов пише: "Като говорим за инструмента, винаги ще мислим, че е продължението на човешката ръка и че те ще образуват едно цяло - пианото-ръка, противовес на автора-артист (може и в едно лице); и че всичкото трябва да образува едно - реализацията-изразяване на един индивид, на един човек, една личност... Изявяването на личността, на човешкото е важно и то трябва да държи превес. Крайна цел - не пианото да говори, а артистът, човекът да говори чрез пианото".
"ppIANISSIMO '2000" убедително превъплъти този своеобразен завет. Преодолявайки големи всекидневни организационни, финансови, творчески затруднения. Благодарение на несекващата енергия и инициативност на проф. Стела Димитрова-Майсторова, подпомогната от още неколцина ентусиасти, сред които не мога да не спомена доц. Димитър Цанев. Фестивалът приключи с Три пиеси за две пиана на Дьорд Лигети. В структурата им (ако си позволя закачливо-метафорична интерпретация) би могло да се чуе/види "езотерична" символика, присъща за стиловия облик на фестивала и сякаш подсказваща предстоящите му пътища: "Паметник" (на "ppIANISSIMO"), "Автопортрет" (на "ppIANISSIMO", макар че според Лигети и Шопен е там), "В нежно, плавно движение" (към "ppIANISSIMO '2001").
На добър час!

Лъчезар Каранлъков


ppIANISSIMO '2000 -
4 дни (23 - 26 март),
6 концерта,
44 автора, 44 изпълнителя...
Цифровото съвпадение очевидно е случайно. Напълно реално обаче премина третото фестивално издание.