Русалка - приказка без край
(Мисли на преводача)*

Уточнението "за първи път на българска сцена", придружаващо пиеса на класик, донякъде задължава, донякъде претендира, но покрай своята самодоволна сензациозност много повече излага на всевъзможни рискове един спектакъл. Защото с "Русалка" - пиесата, която Пушкин започва да пише през 1829 и продължава през 1832 година, завършва единствената по рода си програма за честването на 200-годишнината от рождението му у нас, дело на Театрален колеж "Любен Гройс". Амбицията на тази програма, започната през 1998 г. с постановката "Пир по време на чума" (реж. проф. Елена Баева, хореография Албена Атанасова), бе да допринесе за популяризирането на Пушкиновата драматургия - сравнително непозната страна от неговото творчество. Така "Русалка" се озова в любопитна позиция спрямо своята литературна "недодяланост" - на един незавършен текст се падна задачата да завърши цялостно концептуално начинание. И доколкото подобна игра на започвания и (не)завършеци зареди и зарази творчески целия процес на работа върху спектакъла, тя очевидно се пренася и в настоящия словесен опит, насочен не просто да вербализира отделни мисли за премиерата, но да се "отърве" от темата, финализирайки и "укротявайки" нейното вълнение.
Всъщност, подобен опит още през 1942 година (110 години след Пушкин!) прави Владимир Набоков, "завършвайки", доколкото нещо такова е възможно, в рамките на две страници началото на великия си предшественик. Авторът на "Лолита" тогава е вече в Америка. (Може би наистина трябва да преминеш океан, за да завършиш една "речна" история?) Това не е единственият опит за дописване на Пушкиновата пиеса, но е най-предизвикателният и несъмнено най-талантливият. Подобно становище не задължава, разбира се, той непременно да бъде приет. Далеч по-достоверно е тъкмо обратното: да бъде изцяло отхвърлен. Едно обаче трудно би могло да се отрече: неговото "прикрепяне" към сценичната версия в никакъв случай не компрометира спектакъла, напротив, придава му някаква многопластовост и дори една особена невъзможност. Той е същевременно и метатекст, влизащ във фикционалния дискурс на иначе баналната история, но виртуализиращ я като перспектива и рефлекс на самата нея. И други словесни рефлекси често звучат от сцената, този път написани от самите участници, "подемащи" инициативата от Набоков и инспириращи собственото си "остранностяване" от действието, в което така и остават докрай. По този начин до болка познатите неща, за които се говори в текста (забременяло момиче, изоставено от своя любим, се хвърля в Днепър и седем години по-късно, вече русалка, се опитва да отмъсти**), провокират "нещата, за които не говорим" (подзаглавие на спектакъла). Това придава особен "конфесионален" тон на представлението, търсен безсусловно от режисьорката Елена Баева и изведен в една съблазняваща мистичност, в която се прокрадва полувидимо еротиката на възмездието. (Ангажираността на актьорите към работата им доказва, че позабравената сценична искреност все още може да бъде достойнство и предимство на цялостния резултат.) Възстановяването на нарушеното равновесие идва именно като Откровение, включително и в неговия буквализиран и донякъде травестиран вид - разголването, генериращи в своето контаминиране апокалиптичния страх-и-трепет. Но разголването на плътта е и "преддверие" към разголването на душата чрез по принцип несподелимите интимни тайни.
Театърът на Пушкин е театър "без завеса". В култовата сграда на Мелпомена "скинията" по презумпция е открехната и допуска директно в "действото", избрало за топос "олтара". Всъщност, в спектакъла нещо като завеса има, макар не отпред, а отзад на сцената, което все още не е дъното, тъй като зад нея (по-точно зад него - воала) се ситуира магическата и мистерийна "територия" на реката ("вечните води"). Иначе експресивен елемент от визуалната стратегия на Баева е мрежата, влизаща във функциите на стобор, рибарско срекме, паяжина, сватбена пътека, речна повърхност, която, разлюляна, издава своя дълбочина, а успокоявайки се - пиршествена трапеза, но дупките на плетеницата й са и "пробойните" на човешката уязвимост и, ако щете, на "накъсания" сюжет. Струва ми се, че този най-сценичен Пушкинов текст (подробност, оправдала необходимостта от нов превод) е незавършен не защото "просто така" е хрумнало на автора, а по-право защото той сякаш не може да свърши. Или поне не може да свърши "просто така". В този смисъл хореографията на Мила Искренова успоредява случващото се, като устройва на зрителя ретроспективна "разходка" от времето на джаза (20-30-те години на XX век) през френския шансон (50-60-те години), през естетиката на комедия дел арте, на ужаса (ала Дейвид Линч) до циничната привлекателност на кабарето (шоуто продължава и в наши дни). Но тази ретроспекция, отнесена към времето на стилизирания приказен сюжет, всъщност е негова проспектива, маркираща идеята за същностната неизменност на човешките отношения. Идеята за "класичност" тук се поддържа единствено комай от класическия Пушкинов стих, попадащ в ритмиката на съвременен мелодичен нерв. Дали той ще се самонарече "chanson d'amour" или "love story", и в двата случая жанрово ще подреди основния сюжет, изтъквайки заложената в него универсалност.
И доколкото всичко започнато по необходимост все някога трябва да приключи - особено при непрекъснато сгъстяващото се време за поносимост на един спектакъл, тук на помощ се "явява" озаптяващият лик на Автора (може би Начало?), очертавайки се в извивките на воала като "дух и призрак лек". Така, под неговото откровение, на актьорите не им остава нищо друго, освен да се "оттеглят" плувайки и с многозначително повдигане на рамене (инверсия на финалната ремарка на Набоков, гласяща: "Скриват се. Пушкин повдига рамене."); да потърсят прошка за нещата, които са изговорили и които той не им е предоставил. Така тази "neverending story" намигва на зрителя в едно "neverending sorry" за случилото се, но не и затова, че се е случило. За първи път на българска сцена.

Людмил Димитров

* "Русалка". Нещата, за които не говорим. Спектакъл на абсолвентския клас на Театрален Колеж "Любен Гройс" по А.С.Пушкин, Владимир Набоков и съвременни текстове. Режисьор проф. Елена Баева, хореография и музикално оформление Мила Искренова, сценография и костюми Диляна Първанова. Участват Вилма Стоянова, Даниела Николова, Детелина Асенова, Десислава Цветкова, Димитър Георгиев, Димитър Стефанов, Ева Иванова, Евгени Енчев, Ивет Чуканова, Илона Цветкова, Лиляна Борисова, Любомир Илиев, Нели Макарова, Силвия Терзиева.
** Дали пък тук не е място за реклама на "Aquafresh"?