Хиляда и един гласа ли?
Преди месеци издателство "Гуторанов и син" представи на българския книжен пазар скандалния роман "Сатанински строфи". Книгата не се превърна в събитие.
До този момент нашите издатели, изплашени може би с основание от смъртната присъда на автора (изпълнена спрямо двама негови преводачи и един издател), внимателно заобикаляха темата за свободата на словото и отказваха да се обвързват с едно от най-големите имена в съвременната англоезична литература, емблематичния за постколониалната проза Салман Рушди. Изключение направи само издателство "Хемус" с излязлата през 1992 г. "Харун и морето от приказки", която обаче е книга за деца и далеч непредставителна за своя автор. Покрай "Сатанински строфи" не бяха издадени както по-ранния "Полунощни деца", обявен за най-добрия роман, печелил наградата "Букър" през последните 25 години1, така и например "Последната въздишка на мавъра"2, който третира темата за изкуството и историята. Появата на "сатанинския" роман на Рушди закъсня с десет години; междувременно липсата на дебат около политическите аспекти на скандала и отсъствието на литературния контекст на книгата лишиха този все пак смел издателски жест от адекватна реакция. Българският читател е в най-добрия случай любопитен, но не и подготвен - наред със стандартния въпрос "И какво е толкоз сатанинското?", съм чувала дори и въпроса: "Ама цялата книга ли е в стихотворна форма?" Докато на втория въпрос може да се отговори еднозначно и едносрично (не!), първият според мен води до следните подвъпроси:
Какво може да направи един постмодерен роман "богохулен"?
С какво едно нелинейно, многогласово и многосюжетно литературно повествование може дотолкова да засегне праволинейните мохамедани, че да предизвика мощна емоционална вълна, пък била тя и вълна на омраза?
Ако романът е "умиращият човек" на съвременната литература, как е възможно неговото издаване да бъде скандално и опасно?
Как едно ерудирано, богато на нюанси и доста трудно четивно произведение може да разяри?
Ако ислямските фундаменталисти четяха Бахтин, те биха отвърнали, че основната ерес на "Сатанински строфи" се крие в полифоничното представяне на една "монологична" догма. Мюсюлманската религия е основана на твърдата вяра в авторството на свещената книга, Корана, която представлява словото на Аллах, предадено чрез гласа на архангел Гавраил на пророка Мохамед на върха на планината. Коранът е монолог, той е абсолютната самоидентичност на думата-заповед. Монотеистичната религия признава един бог, един автор. Да се усъмниш в монолитността на божието слово означава да се усъмниш в монолитността на самия Аллах и по този начин да оспориш същността на Мохамедовото учение, наложило "единия", "единния" на мястото на многото.
Защитавайки творбата си преди и след обявяването на смъртната присъда, Рушди набляга на нейната многозначност, на множествеността на гласовете в нея. Ислямистите не са особено впечатлени от това оправдание - и с право. Тъкмо в диалогичността се крие най-дълбоката обида; основата, фундаментът на техния фундаментализъм е във вярата, че гласът, чут от Мохамед на планината, е един, а словото е божие. Няма по-голяма ерес от допускането за много гласове. Рушди знае това - на десет години протагонистът на "Полунощни деца" бива наказан за богохулство, защото признава на родителите си, че чува гласове, сиреч поставя себе си в ролята на Пророка. Явно пропуснал да си извлече поука от съдбата на собствения си герой, авторът превръща чуването на множество гласове с неясен произход в основен елемент на "Сатанински строфи"3 - един от двамата главни герои е актьор-озвучител, "човекът с хиляда и един гласа", огромен арсенал от тембри и акценти; другият, кинозвезда от филми на религиозна тематика, изиграл безброй богове от всякоя класа, род и занятие, сънува себе си в ролята на своя съименник, архангел Гавраил, точно в момента, в който като майстор-вентрилоквист Мохамед изговаря чрез неговите уста думите, които иска да чуе - "сатанинските" строфи, признаващи архангелски ранг на трите най-почитани богини в предислямска Мека и осигуряващи на Пророка подкрепата на местния владетел. Законният автор на свещените строфи на Корана, Аллах, едноличният собственик на словото, просто липсва. "Съществото", от чието име се води повествованието и чиито заповеди следва Гавраил Фаришта, е амбивалентно - то може да е бог, "комшията отгоре" или дяволът, "комшията отдолу", а строго погледнато, очилата, брадата и плешивеещото му теме подозрително напомнят на самия всемогъщ и всевиждащ в рамките на романа си Рушди. Дал външния си вид на "божеството", писателят заема името си на писаря на Мохамед, Салман Фарси, който решава да промени някои детайли в диктуваните от Пророка строфи, за да провери дали измамата ще бъде забелязана и Аллах ще настоява на своето авторско право; и тъй като скритото му съавторство остава дълго време неразкрито, той губи вярата си. Неговият съименник Рушди е виновен в същия грях - грехът да се усъмниш в единството на Гласа с пълното съзнание, че именно съмнението, а не неверието е обратното на вярата; защото подобно на вярата неверието е монолитно и следователно чисто. Съмнението е метаморфоза, преходно състояние; нимфа с листенца, самовлюбен младеж с жълти венчелистчета, паякообразна тъкачка - също като тях съмняващият се човек е нечист, "паднал".
Съмнението като падение и начало на превъплъщението е отправната точка на "Сатанински строфи" - двамата протагонисти, индийските актьори Гавраил Фаришта и Саладин Чамча, падат от небето към мрачните води на Ламанша и започват постепенната си метаморфоза към, съответно, ангеломорфни и дяволоморфни черти. Ако превращението им беше мигновено, падането/падението би било инверсия на "Божествена комедия" - вместо представянето на рая и ада през очите на един смъртен, щяхме да разполагаме с представянето на човешкия свят през очите на един ангел и един дявол. Рушди обаче се интересува от нечистия процес на метаморфозата, който не случайно е популярен в политеистичните, а не еднобожиите религии. Сподобен - от Аллах? от Дявола? от Автора? - с ореол, Гавраил се измъчва в невярващия Лондон, този мръсен Вилает, разкъсва се между изкушението да приеме "възложената му" мисия и страхът от свръхестественото състояние; съзнанието за него е като за болест. В миговете, когато се самоидентифицира с архангела, той е смазан от мисълта, че не може да предаде посланието си, ако хората не го слушат; че той е в подчинена роля спрямо потомците на Адам. Единственото, което успява да направи, е да предизвика метаморфоза у самия непокорен нему град; да превърне климата на Лондон в тропически, обръщайки отношението между студения колониален център и покорените територии и предизвиквайки, според очакванията на самия Гавраил, засилване на морала, подобряване на личната хигиена, чувственото въображение и религиозния плам. Саладин от своя страна се сдобива с козина, рога, копита и опашка; неговата метаморфоза е подложена на няколко тълкувания - чужденецът, възприеман като нечовек в Англия4, рогоносецът, чиято жена го мами със собствения му приятел и т.н. Първата интерпретация му носи съпричастността на другите емигранти, които се идентифицират с "черния" дявол и започват да носят пластмасови рога, приемайки с гордост обидната представа на ксенофобите за тях; убеден англофил, Саладин Чамча отхвърля тяхното съчувствие, но няма избор, защото неволната метаморфоза е сложила край на способността му по своя воля да променя идентичността си и да се слива с лондонския пейзаж; първо тримата гаврещи се с него полицаи, а после и собствената му съпруга, в която той вижда образеца на английската култура, го възприемат като урод, дявол, достоен обект на насилие или презрение. Потресен от своето превращение, той се колебае между схващанията на Лукреций и Овидий, докато накрая не решава да приеме тезата, че метаморфозата засяга както формата, така и същността, и да упражни несъмнено присъщата на един сатана сила, като в гнева си разтопи със серистия си дъх восъчните статуи на емблематични фигури от потиснати и потиснически раси. Именно този изблик на ярост обръща метаморфозата и му възвръща човешкия вид и способността да преправя гласа си. Именно човешко, а не сатанинско е отмъщението му към Гавраил, който в началото на симетричното им превъплъщение се отрича от него. Саладин използва своите "хиляда и един гласа" за анонимни телефонни обаждания, "уличаващи" в изневяра любимата на Гавраил, Алилуя Коун. Между трийсетте различни гласа, демонстриращи тънко познаване на нейното тяло, най-отровни са безочливите куплети, базирани на детски стихчета - третите по ред "сатанински строфи" в романа, които карат Гавраил да прекъсне "човешката" си нишка и да се превърне в ангела на отмъщението, Азраил.
Повратните моменти в сюжетната линия - метаморфозите на Гавраил и Саладин - неизменно съвпадат със сблъсъци между емигрантите и лондонските власти; всъщност една от доста прозрачните трактовки на метаморфозите в романа е основната за Рушди теза за културната, етническа и езикова хибридност. За разлика от мнозина представители на постколониалната литература той отрича търсенето на "автентична" индийска култура и предпочита да смесва източни и западни елементи. Рушди пише на езика на колонизатора, но привнася в него индийски лексикални и граматични структури, като приветства разпадането на официалния English на множество englishes, такива, каквито се говорят в бившите колонии на Великобритания, и ги утвърждава като литературни езици. Ефектът е един изключително богат и оригинален стил, за съжаление напълно изгубен при тромавия превод на книгата на български език.5 Бихме могли да кажем, че при появата си в България романът е претърпял една незавършила метаморфоза, която до голяма степен го е лишила от неговата литературна многогласовост и го е затворила в рамките на политическия жест. Наистина това явление не е ограничено до българската рецепция, но пък именно десетгодишната дистанция от скандала би могла при по-друго представяне да ни даде по-голяма свобода при прочита и възможност да видим романа не само като пробен камък за свободата на словото, а и като пример за оригинално боравене със същото това слово.

Зорница Димова

1 И носител на литературната награда "Джеймз Тейт Блек."
2 Носител на наградата "Уитбред" за роман на 1995. "Сатанински строфи" има "Уитбред" за най-добър роман.
3 Като с това влиза в задочен диалог и с Гаятри Спивак, която настоява на ясното заявяване на самоличността на говорещия в постколониалната теория.
4 Една от трактовките на превъплъщението в романа е по Едуард Саид - западният човек използва описанието, за да придобие власт над Ориента - аналогично един от пострадалите от "случайна метаморфоза" герои твърди, че англичаните променят емигрантите, като ги описват.
5 При цялото ми уважение към смелостта на преводача да се захване с тази толкова спорна книга и при пълно отчитане на сложността на романа не мога да не отбележа, че слабото познаване дори на стандартния английски и недопустимата небрежност дори спрямо последователността в транскрипцията на имената придават на българското издание на "Сатанински строфи" нечетивност, която липсва в оригинала. Планината, на която Мохамед/Махунд говори с архангел Гавраил, е Cone, тоест "Конус", а не "Кон", както е преведено на български (и членувано "Коня"). It is for appearance only означава "това е само за парлама", а не "това е само за външен вид", както фигурира на страница 31. Capacity for nervous agitation на стр. 180 в никакъв случай не би могло да бъде "обем за нервна възбуда", и т.н. За съжаление примерите са твърде много. Напълно изгубени са игрите на думи, които често са натоварени с важни интертекстуални връзки. Все пак в защита на изданието трябва да се спомене, че в края на книгата поне има обяснителни бележки за част от непознатите на българския читател думи. Още по-добре би било, ако преводачът се бе консултирал с доста изчерпателния разбор на алюзиите в текста, представен в интернет на адрес:
http://www.wsu.edu:8080/(brians/anglophone/satanic_verses/1.html

Салман Рушди. Сатанински строфи.
Превод от английски Асен Георгиев. Превод на стиховете Любен Лачански. Издателство Гуторанов и син. 1999