Поетът на моя живот

Ще го наричам Валери не защото искам да изтъкна нашата близост, а за негово собствено удобство. Не познавам друг човек толкова чужда на каквато и да е официалност и на всичко онова, което се събира в понятието "маниер". Ако искате да го притесните, подберете няколко високопарни фрази или просто го обкръжете със салонна любезност. Веднага ще усетите, че настроението му помръква и нещо неудобно застава помежду ви. Това не е проява на съзнателно търсена скромност, а израз на една вътрешна деликатност, която не знае да се преструва. Дори когато говори, в гласа му се усеща неувереност, сякаш се смущава от чуждото ухо и внимава да не го огорчи. Ето защо първите контакти с поета са едно изпитание за всеки, свикнал на гръмки думи или лекомислени задявки. За разлика от мнозина, чието самочувствие тича пред тях, той е прекалено естествен и добронамерен, за да буди и най-мъничко съмнение. Затова всичко у него излъчва не само мекота и финес, но и доверие, което сближава.
Разбира се, пословичната скромност и стеснителност на Валери не изчерпват същността му. Зад тях се крие темперамент, чиято енергия често изненадва със своя ренесансов отблясък. Този човек умее не само да твори поезия, но и да живее. Клетките му са пълни с фантазия и смях, с неподправено любопитство, което често превръща живота в игра, а играта в живот. Спомнете си "Палечко", "Ювенес дум сумус", пиесите и филмите му, последните му приказки и вие ще устетите колко жадна е душата му за нещо необикновено или непозволено. Всичко у него е просмукано от нежна, но заразяваща виталност, чиято ирония и мъдрост не лишават чувството от силни токове. В този смисъл поетът е една щастлива природа, отдадена щедро на влечения и страсти без сянка от скрупульозност или преднамереност. И в същото време той е човек на дълбоките усещания, на драматичните сблъсъци, на онези духовни изпитания, които разтърсват личността. Понякога предметната точност или фриволната лекота на стиха му подвеждат, но това не пречи на болката, която извира. Тя е дори и там, където грее "чипоносото слънце" и всичко е "взето на смях". Ето колко неочакван е Валери, съчетал в едно човека и художника, външната неловкост с вътрешните движения на духа. Тук няма случайност или противоречие, а хармония, която привлича.
Надали в наше време може да се намери по-естетичен човек от Валери. Естетичен в смисъл на естет, на мировъзрение. Поетът възприема света и проблемите му най-вече чрез своето разбиране за красивото. Грубото, грозното, вулгарното го потиска и разочарова. И то не само в изкуството, където е обяснимо, но и в живота. Много пъти съм виждал огорчението му от факти, случки и хора, чиято недодялана изява го наранява. Не защото са лоши или глупави, прави или криви, а защото са лишени от финес и естетическа мярка. За щастие това не е артистична поза или суетно самовнушение, а същност на характера, без която Валери е немислим. В това отношение лирикът у него стои над всичко. За поета естетичното не е формален знак за интелектуалност, а добродетел. То е морал, нещо като религия, която усъвършенства не само сетивата, но и мислите, чувствата, идеите. Не случайно той търси известна естетика даже и в политиката. Защото, както се изразява често, лъжата също има шанс, когато се поднася красиво. Все си мисля, че точно тук, в това фанатично отношение към естетическата норма, към изящното, е скрит целият Валери. С тази негова особеност може да се обясни всичко, което го прави единствен. И брилянтния му стих, и наранимата му нежност, и чувствената му гама, и художественото му верую, та дори и гражданското му поведение. В него има нещо от Вийон и Аполинер, от Дебелянов и Далчев, което минало през естетическата му лаборатория, се превръща в неповторима поетическа реалност. Някога бях писал, че Валери е един от най-големите естети в българската поезия. Сега не се страхувам да го повторя.
У нас често битува заблудата, че талантът е божа работа и всичко, свързано с него, е предопределено. Творчеството на Валери я опровергава. То непрекъснато ни подсеща, че дарбата не е само биологична даденост, не е просто инстинкт, но и култура. В това отношение поетът е повече от пример. Всичко, сътворено от него, от първите му стихове до последните му преводи на Шекспир, е плод на едно културно богатство, което респектира. Тук няма нищо елементарно или случайно, изсмукано от пръстите, недокоснато от движението на човешкия дух. С Валери можете да говорите не само за поезия. Той е дълбок познавач на изкуствата, на епохите, на школите, на историята и на много от процесите, усъвършенствали човешкото знание. Ако го попитате, ще ви отвърне, че е най-обикновен лаик, но всъщност е една универсална личност, която знае какво цени и защо го цени. Бих си позволил да кажа, че цивилизацията е неговият дом, където, подобно на ренесансов човек, общува със света. Жаждата му да се докосне до великото, до истинското е съкровената му жажда. От тази гледна точка бих го нарекъл явление. Знам, че ще ми се разсърди, но държа да бъда искрен. Наред с таланта, културата на поета е едно от най-щастливите достояния на българската литература. Иначе как би превел Шекспир и как в момента превежда едновременно Данте и Гьоте. Тук ще си позволя да спра, за да не бъда обвинен в пристрастие. Но истината е една. Валери е доказателството, че голямата поезия е еманация на голямата култура. Че даденото от бога е само намек.
Поетическият произход на Валери е белязан с щастлива звезда. Той се роди заедно с Вутимски, с Геров, с Пейчев, с Ханчев. С поколението, което дойде, за да каже нова дума в българската поезия. И я каза. Сред това поколение авторът на "Палечко", на "Нощи в Балкана", на "В меката есен", на "Дъжд вали - слънце грее" и на много други поетични богатства е от най-ярките. Както веднъж Радевски ми подхвърли - "това момче знае защо живее". Тогава момчето беше на 70 години. За щастие животът го пожали. Сега то е един от доайените на поетичното слово. Но както някога, така и днес Валери продължава да излъчва енергия, една особена младост, която възхищава. И наистина, минете през цялото му творчество и ще се убедите, че този поет не остарява. Лириката и ироничните му игри са все така свежи, витални, изпълнени с чувство за съвременност. Умората, така характерна за възрастта му, го е забравила. В това отношение той напомня нещо класическо, неподвластно на годините и модата. В него като че ли има нещо от стария Гьоте, който надживя съвременниците си, за да подсети природата, че изкуството няма възраст. Но на какво се дължи тази непреходна младост на поета, чиято жизненост вълнува? На гена, на диетите, на хапчетата? Нищо подобно. Тайната е другаде. Тя се крие в духа на човека. В неговата жажда да твори, да изучава, от открива непрекъснато света и себе си. В способността му да не скучае, а да гори, да знае, че и утре ще е необходим. Ето я живата вода, която поддържа и възражда Валери. Всъщност тук няма никаква тайна. Има просто едно любопитство, което не иска да заспи, преди да е видяло всичко. Не случайно поетът не се е скрил в кабинета си, не рови в боклуците на живота, не пише мемоари. Той е навън, сред всички, блъскан от ветрове и хора, увлечен от илюзии и събития. И сега, както преди години, не чака да го потърсят, а търси другите. Разбира се, всичко това е интересно, но не е лесно. Трябва да си Валери, за да го направиш. Да си написал вече:
Чуй, мой мъничък Мук, чуй, мой мъничък внук,
как сърцето ми пее с чист и радостен звук...

Животът се постара да изпита волята на поета. Да провери крехкия кристал на душата му. От времето на фашизма, та до наши дни, той му поднася своите изненади, колкото нелепи и груби, толкова и недостойни. Много пъти му отказваше славата, която вече имаше, или просто го поставяше на дланта си, за да види по-добре този немирен и своенравен Палечко. А Палечко, верен на себе си, го гледа право в очите, дърпа непочтително мустака му, прави му чучело и го плаши с онова фантастично "Сушкун-Стружкун-Крушкун", което отваря врати и прозорци. В този двубой на приливи и отливи, животът се мята като ламя и така, както се прави на страшен, изглежда ту глупав, ту смешен. Валери е един от малкото съвременни поети, който не се уплаши от силните на деня, от подлите им номера, от цялата онази идеологическа стихия, която се опитваше да пречупи перото му. Той се оказа по-храбър от маса политически и литературни войводи, които размахваха юмрука си под носа му, вбесени от кротката му, но непобедима усмивка. Дори когато го изключваха или уволняваха, мускетарската му шпага не увисваше уморена, а продължаваше да мушка звяра с едно елегантно, но точно "пике". Ето колко издръжлив и славен е този поетичен д'Артанян, чиято нежна ръка сваляше маски и брони, калпаци и потури. Затова нелепата измислица, че "зайчето Валери пише и трепери" отдавна е забравена. Днес името на поета е синоним на гражданско поведение. И иначе не би могло да бъде. През целия си живот човекът, който честваме тия дни, е бил гражданин. Човек на дълга. Той никога не е живял в замък от слонова кост. Или във вятърна мелница. Обществото, ето неговото истинско отечество. Това не е биографична подробност, а съдба. Онази предопределеност на сърцето, което винаги е вървяло наляво, за да стигне до себе си. Ако бях художник, бих го нарисувал като Симон, понесъл кръста. Не кръста на страданието, а кръста на надеждата. Нашият кръст.
Прииска ми се да завърша тази статия с нещо, което да събере в себе си целия Валери. Истинският. И ето че в книгата му "Живот в стихове", точно в средата й, на 267 страница открих два реда, които казват всичко, което не съм успял да кажа:
Какво още дириш, остаряло момченце?
Нещо дребно - му казвам. - Едно златно ключенце.


Стефан Продев