Черешата Вазов

В моята ботаника на българската литература Вазов е череша. Това е и първият ми спомен за него. Под игото в твърди зелени корици с черешово топче отпред. В двора пред къщи имаше хубава голяма череша. След първото екстатично четене на Под игото, тя не беше вече череша. В нея дремеше черешово топче. Варосвах стеблото й против гъсеници, да не похабим цевта. Вазов описва направата ясно и просто. Пробиваш със свърдела стъблото по дължина, издухваш стърготините и цевта готова. Удряш два-три железни обръча отгоре и ето ти българският Круп. Тази леснота блазнеше. На другата година обаче черешата внезапно изсъхна. Така понякога се провалят въстанията.
Но Вазов си остана за мен свързан с черешата. Тя е приютливо дърво. Клоните й позволяват да я катериш. Кротко дърво, което обаче, като потрябва, се взема и на въоръжение. Така виждам Вазов - голяма, разперена череша, сред чиито клони щъкат деца, моми и момци, старци. Могат да берат череши горе, да варят компоти долу и през цялото време да си съчиняват въстания. Но са все там, около тази череша, както по обикновение, между чучура на барата и бухлатите чемшири край зида, все около Вазов. И на него му е мило и драго. И му прилича.
Както черешата събира високо и ниско, топчето и компота, така у Вазов от едната страна ти се ухилват Чичовци, а от другата тътне Епопеята. Колко български писатели днес могат да удържат патос и ирония, героизъм и срам в едно.

Георги Господинов





150 думи за Вазов

До 27 юни 2000 година, когато ще празнуваме 150 години от рождението на Иван Вазов, "Култура" ще публикува по 150 думи на българи, които имат отношение към Патриарха на българската литература.