Маски разни...

Изложбата на Явор Попов "Големи портрети" в СГХГ е благодатна за интерпретации. Фотографът фотографира фотографи, изваждайки в публичното пространство образите на онези, които обикновено остават скрити зад камерата. Темата има много аспекти, които засягат проблеми от същината на фотографията до съвременните й проекции през воайорството до личната позиция. Според Георги Лозанов авторът изгражда "хартиени паметници" на обезоръжения фотограф, набляга на "невинното предфотографско битие на вещите и хората, които имат свое лице, тяло, биография". Т.е. разделя създателя от творбата, човека от професията, който често пъти трябва да надене "железна маска".
Изложбата обаче може да има и друг, не толкова невинен прочит. В конкретността на битието на преден план изпъква въпросът за разсекретената анонимност и оттам за отговорността на медиатора на образи. Вероятно Явор Попов въобще не е имал предвид тази конотация, но съдбата на една изложба неизбежно зависи и от обстоятелства извън нея. Още повече, че отделните портрети, събрани на едно място, изграждат един колективен портрет, един събирателен образ на човека зад камера. За това спомагат както близките планове и подобните големи формати, така и "превземането" на цялото изложбено пространство. Позирането, театралността прибавят допълнителна ритуалност. Черно-бялото оголва изображението. Изложбата се превръща в процесия. Така както обективът следи от различни посоки своя обект, така и образите следват посетителя накъдето и да се обърне. Чувството, че не можеш да избягаш, повтаря усещането за постоянно пленничество от застигащи ни повече или по-малко режисирани фотографски изображения. След излъчените по БНТ кадри от екзекуция и разгорелите се дискусии по този повод, да "застанеш очи в очи" с производителите на образи приема формата на противоборство. Паметникът на фотографите се превръща в обикновен постамент, а зрителите се разделят на поклонници и обвинители.
През изминалите дни "във фокуса на обектива" се прояви още една кризисна комбинация, която периодически и безрезултатно се обсъжда - изкуство и медии, но не като творческа двойка, а като паралелно съществуващи реалности. За кой ли път бяхме подложени на масирано рекламиране на една безвкусна и подражателска изложба. В търсенето на герой за един ден се впуснаха вестникари, радио и телевизионни журналисти. Този медиен специалитет обаче понякога престоява по-дълго и започва да намирисва. И тогава срещу "желязната маска" на разпространителя на думи и образи, зрителят започва да се нуждае от газова такава.

Мария Василева







Изкуство
на борда