Фестивал
за три гроша
Може би трябва да припомня, че някога - през 70-те и 80-те години - обичах да се занимавам с политическа песен. Точно така, обичах. И не защото е политическа, а защото, както тогава казваха, е умна песен. Действителността бе по-скоро обратна обаче, така че се налагаше да се занимавам и с куп глупости. Но както и да е. В случая е важно, че слабостта ми към умната песен ме беше връхлетяла в (източен) Берлин. Попаднах там за първи път през февруари 1974 г. във "Фридрихщадпаласт" и това, което чух под мотото "Червени песни", ме втрещи като тинейджър пред култова рокгрупа. Повярвах стопроцентово на ревящите от скръб латиноамериканци (ревящи като лъвове, не като ревльовци). Пуч в Чили, Виктор Хара - мъртъв, с отрязани китки, обаче "Венсеремос"! Венсеремос, разбира се, и "На крак, о парии презрени". И още много други песни, звуци и послания от цял свят. Сред тях особено харесвах песните на "Октоберклуб", "Поколение 49" и прочие немски групи. А пък те харесвали Висоцки и Окуджава. Време е да кажа какво търсех и аз там, след като дошлите на власт "парии презрени" прибраха майка ми на лагер в Павел баня (по причина, че е германка), а баща ми притесниха така, че си умря млад. В песните търсех нещо, което тогава ей така си висеше във въздуха: ангажираност с по-висши сфери.
От него време помня Луц Кирхенвиц, нещо като шеф на "Октоберклуб", после нещо като шеф на фестивала "Червени песни". Певци от ГДР идваха в Благоевград, наши ходеха в Берлин. Веднъж се срещнахме с Кирхенвиц в Сочи, на фестивала "Алая гвоздика". После той написа докторат, аз пък - два. После падна стената и така нататък. Мислех, че всичко се е затрило с пропадането на ГДР, но се оказа, че не е така. Луц останал като стожер. Направил дружество на име "Песен и социално движение", разположено в сърцето на източен Берлин - Пренцлауер Берг. Дружеството съхранило архивни материали от песенното движение в някогашната ГДР с мисълта, че това също е парче немска история. А когато наближила 2000 година, в дружеството решили, че е време да се отбележи 30-годишнината на замлъкналия фестивал с нов фестивал. И сред поканените бардове и дискутиращи умници - моя милост, вероятно в качеството ми на някогашен почитател и последовател.
И така - тридневен фестивал за три гроша. Бюджетът му е повече от скромен: 50 хил. марки. Организаторите работят на обществени начала с участници-ентусиасти. Ектусиасти за какво? Веднага ще стане ясно, като назова мястото на събитието: културният дом на парка "Ернст Телман". Ангажират и театър "Фолксбюне", за концерта на звездата на фестивала, британският рокбард Били Браг.
Обединяващата идея се нарича "обвързаност в името на Изтока" (Ostverbundenheit). За да се проумее контекстът на израза, ще напомня, че в новите провинции на Германия се води безкръвна война: Изтокът против Запада и обратно. Западът е капитализмът, който, като всеки капитализъм, е безмилостен, когато му пречат да печели. Изтокът в лицето на миловидна фрау, която ме вози към хотела, казва: "Сега живеем това, което някога учехме." Има предвид Маркс. "Какво не ви достига?" - питам. Отговорът: "Уважение към човека." А д-р Кирхенвиц ме представя на посетителите на моята лекция на тема България с думите: "Тя идва от страна, където хората са щастливи, че нямат Западна България". Опитвам се да кажа, че у нас хората са по-скоро нещастни, че си нямат Западна България, но това не им пасва на моите слушатели. Всеки е различен в нещастието.
Освен произточен, нововъзкръсващият фестивал на политическата песен в Берлин е и ляв. "Парче лява култура" - така го представя при откриването му Кирхенвиц, с което събужда гнева на прозападната преса. В обширна статия в. "Берлинер цайтунг" припомня родни картинки от срутилия се социализъм и взаимоотношенията му с някогашния фестивал. На снимката - посетител на концерт в зала "Вабе". Чете вестник "Нойес Дойчланд", един от спонсорите на събитието. Дошли са мнозина, които искат да си припомнят миналото такова, каквото са го преживели, а не в западна интерпретация. Една от проявите приканва посетителите да попеят песни на ГДР. Те го сторват. Но носталгията все пак не доминира. На дневен ред е критичното обсъждане кой какво е пял, правил, организирал или манипулирал в младежкото движение за песен. Както разбираме от публикуваните документи и дискусиите, то е било държано изкъсо от комунистическата партия, държавната власт и органите за сигурност.
Толкова по-волно сега се леят песните. Пеят Райнхолд Андерт, Стефан Кравчук, съставът "Мляко и кръв", триото "Лидерян", финландският дует на композитора Кай Хидениус, хорът "Ханс Айслер": сатира, балади, агитпроп, еврейски песни, рокмузика, пънк. В иронична "политическа интерпретация" се вкарва дори Йоханес Брамс. На мен най ми харесва Ханс-Екхард Венцел заради широкия спектър от изразни средства при решение на протестната тема. Апропо: в оркестъра му има брас-група, която дъни баш по балкански: явно Брегович е на мода. Класиката на жанра се застъпва от мемориален концерт в памет на Уди Гътри. Атмосферата е непринудена - мнозина си посръбват бира, вино или сок. Ако столовете не стигат, се седи върху пода. Някои са дошли с кучетата си. Пълно е с младежи. Това дава надежда, че в идеята за възраждане на фестивала на политическата песен в Берлин има хляб.
Сред подкрепилите фестивала виждам и името на Партията на демократичния социализъм. Вие неин рупор ли сте? - питам д-р Луц Кирхенвиц след приключване на фестивала. - Съвсем не. - отвръща той. - Просто, те са, които засега откликнаха с малко помощ заедно с фондацията "Роза Люксембург" и левите медии. Нашето дружество "Песен и социално движение" не е партийно. Ние се обърнахме за подкрепа и към управляващите партии - социалдемократите, зелените, както и към комерсиалните медии. Те не проявиха интерес. Спектърът на "лявата култура" е политически много широк, така че съдържателно фестивалът е отворен за всякакви превъплъщения на политическата песен, разбрана като критическа. Кирхенвиц ми разказва, че по немските телевизии сега е модно да се правят занимателни политически песни с комерсиална цел. Разбирам, че става дума за прояви, сходни с нашите "Каналето", "НЛО" и "Хъшове". Нововъзраждащият се фестивал не би се ангажирал с такъв комерсиално-развлекателен критицизъм. Освен "старите муцуни", в него ще продължават да участват и например групи от източноберлинската алтернативна сцена на "жилищно самонастанилите се". (Типично местно явление: младежи окупират и живеят в сгради, изпразнени и предназначени за саниране.)
Още една любопитна подробност: десноекстремистката политическа песен. Тя бе представена като в зоопарк: в рамките на научно-образователната лекция на етноложката Маргита Фар на тема "Всичко за райха - победа или смърт. Десни песнотворци и балади.". От тази поучителна лекция запомних следното: деснорадикалистки ориентираният политически певец е певчески скромен. Той е боец за кауза, а не звезда, днес е на подиума, утре - отново в редиците. Десноекстремисткият политически певец мрази девет категории хора, а не просто чужденците. Той обича момичетата дисциплинирано, с уважение към морала. И т. н.
Ако успее да просъществува, тригрошовият фестивал ще бъде много далеч от някогашния си предходник - витрина на социализма. Обикалях с приятели из милия на сърцето ми източен Берлин, показваха ми новите чудеса: Потсдамерплац, куполът на Райхстага. Никой от тях не бе и чул нещо за новата песеннополитическа акция, която освен "без пари" бе направена и без реклама. Понеже ми се случи премеждие, ме заведоха на лекар, който ми направи превръзка за 64 марки. От дума на дума се заговорихме за политическата песен. Лекарят, човек на моя възраст, каза, че някога много я е харесвал и е ходел на фестивала, който за тогавашните млади граждани на ГДР е бил прозорец към света. Днес лекарят пак си харесва политическата песен, но смята, че малцина биха тръгнали на неин фестивал. Това, което той някога им е давал, сега хората го получавали по друг начин. Та, такива ми ти работи.
Постскриптум ми се ще да кажа още две неща. Значи, вече сигурно стана ясно, че немците бяха измислили тема на берлинския "ривайвъл" на политическата песен. Тя гласеше "Между инструментализацията и ангажимента" и аз я възприех отначало като застраховъчна. Един вид - моля, да не мислите, че не знаем, че сме служили за инструмент на Партията. Знаем. Но освен инструментализиране имаше и ангажимент. Например с идеята за една наистина демократична република, в която - както гласеше текстът на една негова песен - и майката на Райнхолд Андерт, (някогашна чистачка) се възмутила от тази измишльотина на сина си, но той й казал нещо в смисъл: Всеки си има мечти! После, през 81-ва, все пак го изключили от Партията.
И понеже немците, ако наистина са такива, подхващат всяко нещо изоснови, те и сега сторили така: разиграли темата няколко пъти в дискусии с различни участници от някогашното младежко движение за поезия и песен, някои от които станали дисиденти след това. Отпечатали фонограмите от дискусиите в книжлета, каквито получих и аз заедно с поканата. Като ги прочетох, си рекох: каква ти застраховка, то жив резил. Щото, каквито са подхващащи нещата из основи, немците чисто и просто се скарали на тия дискусии, подхвърляйки си: хей предател, не те ли помня к'ви ги вършеше тогава. Сиреч - лустрация. Стана ми неудобно и си рекох: ами, ако същото се повтори и в Берлин? Не се повтори, беше им очевидно минало. Но аз за всеки случай реших, преди да отида в Берлин, да посетя част от "моите" някогашни герои, та да ги видя какво ще ми кажат по темата "Между инструментализация и ангажимент". И се понесох към Харманли, на 14-та среща на поетите с китара, за която вече писах в "Култура". Те, както вече съобщих, много ми се зарадваха. Чуха за Берлин, казаха, "ей, така ли бе?", но - нищо. Нищо, в смисъл, че не стана, както си мислех - ще обявят дискусия, ще поговорим, ще излезе нещо сериозно, което ще занеса като вестоносец. И тогава, в махмурлука след първата нощ, предназначена за запиване, си взех касетофончето и тръгнах от човек на човек да ги разпитвам: Гриша Трифонов, Христо Карастоянов, Слави Георгиев, Краси Йорданов, Гинчо Павлов, че дори и Асен Сираков, за когото бях сигурна, че ще отрече и едното, и другото от темата. Така и стана, но останалите ми казваха неща все в тоя дух: виж какво, че ни използваха, използваха ни. Но и ние ги използвахме. По фестивалите денем пеехме това, дето се допущаше от комисиите, но после? А? После по кьошетата, че и в кенефи си изпявахме, що ни е на душата. (Това за кенефите го каза Краси Йорданов, дето навремето ме беше притеснил с песента си "Разговор по телефона с Тангра за негова сметка", та вече си мислех дали няма да ме върнат в София с камионетка, щото бях нещо като гарант за тия луди глави или поне така си мислех...) Гришата рече: отгоре на всичко ни плащаха квартирни, дневни и пътни. Те не разбраха какво правят със своите сбирки на "младата художествено-творческа интелигенция" - събраха ни на едно място и ние се познахме. Какъвто терорът, такива и дисидентите му. На връщане от Харманли се чудех - що ми трабваше да идвам. И без това си знаех, че българинът, дори и умен, най-цени да не се мине.
А ето и второто нещо постскриптум. Берлинчани, които присъстваха на лекцията ми, поискаха да чуят нещо от нашите ангажирани песни, тогавашни и днешни. Пуснах им три: една по стихотворението на Валери Станков "Хотел", направена на песен от Асен Масларски, една "емигрантска" от Константин Казански из албума му "Писма от Париж". Третата бе "Моя революцийо" на Владо Левков, лека му пръст. Казах на немците - тоя, последният, бе член на Партията и единствен измежду "поетите с китара" направи песен за революцията. Ей така, в прав текст. И въпреки това беше толкова неприемлив и неприемащ, че нито я издадоха от Балкантон, нито я пуснаха по радиото и по телевизията. Просто в България постоянно делят песните на удобни и неудобни.

Розмари Стателова


Червени песни отново в Берлин?