Краевековно зачеркване
Краевековно тление...
(Стоян Михайловски, 1893 г.)

В 1900 година книжка първа на току-що основаното списание "Надежда" помества на първата си страница следното стихотворение:

Двайсетий век
Стоиме на прага на двайсетий век.
Светът го здрависва със пенясти чаши,
и с песни, с надежди, че той ще е лек -
          мислителят само се плаши.

Ний влазяме в нов век, но не в нови дни
въпроси зловещи висят нерешени,
неправди царуват и тежки злини,
          вериги дрънчат нестрошени.

Печално наследство изминалий век
на новий оставя - тъй както прие го,
Недъги вековни очакуват лек,
          о, ще ли го найдат и в него?

Ил пак ще да скърца всемирний хамот,
и гол меч - не разум ще има надвластье?
А как изкопнял е човешкият род
          за правда, за мир и за щастье!


Стихотворението е датирано "София, 1899" и подписано "И. Вазов". Не звучи много-много в унисон с името на списанието, "Надежда", нито с програмното му подзаглавие "Списание за поука и забава особно за млади хора", но нека това остане "особна" грижа на неговия основател и редактор Атанас Илиев.
Стихотворението може да подтикне към какви ли не размисли и наблюдения - от слабостта на човека към кръгли числа през интереса му към въпроса за началото и края, края и началото, та до темата за fin de siecle (според произношението на Гуньо Адвокатина "фин дю сийекъл") в тогавашната българска литература. Предлагам обаче да останем в границите на самото стихотворение, още повече, че след 60-те - 80-те години на ХХ век тоя, "затвореният", подход се прилага в България все по-рядко. Да останем, защо да не останем, но кое е "самото стихотворение", озаглавено "Двайсетий век"? Днес черно на бяло е удостоверено, че под същото заглавие Вазов е написал още едно стихотворение, доста сходно с гореприведеното и все пак твърде различно от него. Ето го според саморъчния Вазов ръкопис:

Стоиме на прага на двайсетий век
светът го здрависва със пенясти чаши,
и с песни, с надежди, че той ще е лек -
          мислителят само се плаши.

Ний влазяме в нов век, но не в нов живот:
въпроси зловещи висят нерешени,
сълзи се пак леят и кървавий пот,
          вериги дрънчат нестрошени.

Печално наследство изминалий век
на новий оставя - тъй както прие го,
недъги вековни остаят без лек,
          не ще го намерят и в него.

На грубата сила железний закон
остая пак в сила - и роб ще робува -
златото ще има олтар, злото - трон,
          неправдата пак ще векува.

И пак ще да скърца всемирний хамот,
не разум - меч кървав ще има надвластье.
А как изкопнял е човешкият род
          за правда, за мир и за щастье!


За разлика от публикацията в "Надежда" ръкописът е датиран малко по-конкретно: "София, окт. 1899". Подписът е същият: "И. Вазов".
Как се е стигнало до това "разнописане"? По запазените и публикуваните писма на Вазов от София до редактора Атанас Илиев в Стара Загора можем уверено да възстановим предисторията на едно от най-представителните произведения в българската литература от епохата на fin de siecle.
Първото, което става ясно, е, че редакторът е поканил мастития поет да сътрудничи на бъдещото списание. На 23 октомври 1899 г. Вазов уведомява редактора, че му праща "едно ново стихотворение".
Изглежда, че благодарният редактор се е отсрамил някак, защото писмото на Вазов от 6 ноември започва с думите "Благодаря сърдечно за пастърмата", след което дава право на редактора да помести което пожелае от изпратените му вече стихотворения.
Следва ново Вазово писмо, особено важно в случая. Не е датирано, но заобикалящите го по време писма и обстоятелства го поставят някъде между втората половина на ноември и началото на декември 1899 г. В него четем: "Пращам ти, ако не е късно вече, за I-та книжка това стихотворение, малко мрачно е, но други мисли не пробужда в мен ХХ век." Няма спор кое е това "малко мрачно" стихотворение. Във времето на добри човешки и делови отношения между автор и редактор Вазов напомня на редактора да му прати коректура с обещание "няма да я бавя". С това искане си е взел белята или най-малкото е дал повод за написване на настоящата статия.
Следващото писмо на Вазов също не е датирано, но пропускът не е фатален, защото в него подателят честити на получателя Коледа и "Васил", тоест Нова година. С него идва и развръзката на една банална авторска драма. От писмото проличава, че редакторът е получил ръкописа на "мрачното стихотворение" и е върнал поисканата от Вазов коректура заедно с писмо, в което е помолил или настоял за нещо. За какво - досещаме се от отговора на поета: "Повръщам ти коректурите и както виждаш, "ХХ век" е изменено и е станало по сърцето ти." Явно редакторът е поискал от поета да разреди черните краски и поетът му е уйдисал на ума. И за да не изглежда толкова мекушав в отстъплението си, опитва се да го превърне в почетно: "Та и аз съм по-доволен тъй: песимизмът не ми е по характера и тежнее на душата ми." Такива ги изповядва Вазов на редактора, пред когото тъй или иначе се е огънал. В други обстоятелства и пред друг събеседник, например проф. Шишманов, говори друго - че стихотворението му има пророческа сила.
С писмото, писано около "Васил" 1900 г., Вазов връща в Стара Загора обещаната коректура на стихотворението "Двайсетий век". Като сравним това, което е поместено в списанието, с началния ръкопис, можем да си представим колко ошарена и надраскана е била коректурата. Това най-ясно е видял авторът и в същото писмо моли редактора "да излезе стихотворението без грешки след тия забъркани поправки". Че са забъркани, забъркани са, но не само от графическо гледище, както се опитва да докаже настоящата статия.
Изглежда, че през януари 1900 г. работите на списание "Надежда" са потръгнали и в писмо от 30 същия месец Вазов уведомява редактора, че вече държи в ръце първата книжка.* Кусури в отпечатването на "Двайсетий век" не намира.
Това стихотворение предвижда поне част от варварщините, които се извършиха през "двадесетий век", но едно не е могло да предвиди: че през втората половина на същия век около него ще се извършат и някои едри-дребни редакторски прегрешения.
Първото. Внушителните по обем двадесеттомно и двадесет и дветомно издание на Вазов, сочени божем като текстологично най-издържани, поместват недатираното писмо, с което Вазов праща оригинала на "Двайсетий век". И тъй като многобройните редактори е трябвало да покажат, че са свършили и нещо текстологично, а не само са слухтяли кои Вазови произведения да изключат по "идеологически съображения", наели се да датират писмото. И са го датирали ... февруари 1900 г., тоест месец след като книжката е излязла и два или три месеца след като стихотворението е направило първото си пътуване до Стара Загора.
Следващото. От поместеното и в двете издания писмо дори пълен глупак би се досетил, че стихотворението "Двадесетий век" е имало първообраз, който чувствително се е различавал от това, което четем и знаем днес. Редакторите след като ги е домързяло да търсят първообраза, би трябвало да кажат поне това. Редакторите мълчат. Подозирам защо.
И още едно прегрешение. Ако първообразният ръкопис беше забутан в частен архив на някой таван, човек би оправдал донякъде немарливостта на редакторите, но той е бил, така да се каже, под носа им - доколкото редакторите са имали обичай да посещават Народната библиотека в София. В нейния архив, надлежно "пронумерован и прошнурован", прележал там десетилетия, ръкописът може да се намери и днес. Но кой да си прави труд да го търси?
Слава богу, намерило се е кой. Не зная кой пръв е извадил на бял свят авторско-редакторските митарства на Вазовото стихотворение между София и Стара Загора, зная само, че в 1993 г. излезе том втори от поредицата "Периодика и литература", много полезно начинание на Литературния институт, вещо ръководено от Йордан Василев. Наред с другото този том разказва какво се е случило с литературата в периодичния печат в 1900 г. Въпреки всичко на всичко трите му книжки съставителите са зачели с внимание и мимолетното списание "Надежда". С него се е заел добросъвестният текстолог Илия Тодоров - и обяснимо защо. Тодоров вече е издал (в "Литературна мисъл") писмата на Вазов до старозагорския редактор.
В статията за списание "Надежда" историята с "краевековното" стихотворение на Вазов заема, естествено, средищно място. Разказана е точно и прегледно. Приведена е, както му е редът, и строфата, най-мрачната от петте, която Вазов е зачеркнал: "На грубата сила железний закон...". Илия Тодоров обяснява: "Най-съществената поправка тук е изоставянето на предпоследната строфа." На български думата "поправка" означава преход към по-добро, та затова бих предложил на нейно място думата "промяна". "Изоставянето", тоест зачеркването на четвъртата строфа в първообраза е наистина най-очебийната промяна, но когато се говори за промени в литературно произведение, безнадеждно трудно е да се преценява коя от коя е по-съществена. А Вазов е зачерквал и променял на още много и много места в стихотворението си** и трябва да му се признае, че е "пипал" много умело - от пръв поглед промените не са много големи, но като краен резултат отместват мисловната и емоционалната нагласа на първообраза. Първообразът е дълбоко песимистичен, отпечатаният текст е умерено скептичен. А промените са видимо дребни... Какво да се прави - литература, и то голяма литература.
На научния сътрудник Илия Тодоров е било възложено да представи литературния отдел на списание "Надежда" и тази работа той е свършил образцово, а след това се е заел с нещо, което вече не му е било работа, и със задача, която нито той, нито Лесинг би могъл да изпълни. Като човек с остро гражданско чувство, какъвто Тодоров, светла му памет***, беше, той е усетил, че случилото се в списание "Надежда" не е дип за пред хората, а като човек с дълбоко уважение към литературата се е опитал да оправдае старозагорския редактор с неговите изисквания и големия поет с неговото безхарактерие. Ето опитът му и съдете колко успешен е той: "Трябва обаче да се подчертае, че в случая не става дума за нарушаване на творческата воля на автора от страна на редактора, а само за негова косвена намеса" (стр. 447). Бедний, бедний Тодоров, защо ли му е трябвало да стига до нравствения императив на "трябва"? Като чета оправдателната му резолюция, неволно се сещам за пословицата за оня, дето се заел да изписва вежди, и още повече за кучето, което не знаело да лае. Защото дори ако обръгналият на подобни истории български читател не обърне внимание на случая, думите на Тодоров въвират в очите му, че е била извършена редакторска намеса, пък била тя и "косвена"(?), и че е налице не просто "нарушаване на творческата воля на автора", а доброволен и едва ли много достоен отказ от нея.
Благородният порив на Тодоров да оправдае неоправдаемото беше за мене завършващият подтик да се захвана с този "дребен" случай.
Дребен или едър, приятен или неприятен, "случаят "Двайсетий век" може да наведе на много въпроси, също едри или дребни. Например:
Що за поведение е литературното поведение на Вазов в тоя случай и показателно ли е то за литературното му поведение във времето между 1870 и 1921 г.?
Първообразът на "Двайсетий век" и това, което е отпечатано в "Надежда" след наушущенията от Стара Загора, едно произведение ли са или две?
Ако приемем, че са "вариант" или "редакция" на едно стихотворение, кое от двете да обявим за представително и канонично и кое добросъвестните редактори да оставят за раздела "Бележки"?
На първия въпрос и най-горещите поклонници на Вазов трябва да отговорят: да, стореното от него в списание "Надежда" е показателно за цялата му творческа дейност. Вазовата склонност към пригаждане, било към исканията на едно дребно провинциално списание, било към "големите изисквания на времето", се проявява в две главни посоки. Едната е откровено текстова и е, тъй да се каже, черно на бяло. Черно на бяло е първообразният ръкопис на "Двейсетий век", датиран "окт. 1899", и "поправеното" стихотворение върху първата страница на списание "Надежда". Тук отношението е между ръкопис и печатно издание, отстоянието във времето е месец-два, а промените са направени след "косвената намеса" на негово величество старозагорския редактор. В преобладаващия дял случаи на първата посока отношението е между издадени произведения, отстоянието във времето е години, понякога много години, а подтикът към промени идва отдругаде. На Вазов се е удавало или налагало да преиздава много от своите произведения, при което рядко е пропускал възможността да промени нещо в тях. Повечето от промените са, както се казва, литературни, но някои са, прямо казано, конюнктурни. От съпоставката между предишната и новата публикация човек лесно може да се догади откъде е задухал новият вятър на официозните "ценности". В тия случаи няма данни нито за пряка, нито за косвена намеса на редактори. Вазов е действал по собствено усмотрение и според собствената си писателска нагласа - и ясно каква е тя.
Усилията на Вазов да пригажда стари произведения към нова конюнктура си струват изследването и дано се намери работлив и почтен млад човек да свърши тази работа. Готов съм да му предложа и заглавието върху изследването, ако бях го написал аз: "Авторските промени в произведения на Вазов като историко-политически ветропоказател". Заглавието той няма да приеме, защото е дебелашко и старомодно, тоест разбираемо. Нека тогава го озаглави примерно "Автокорекционният дискурс у Вазов с оглед тендиранията в социокултурната ситуация". Да го озаглавява както ще, стига само да го напише.
Толкова за първата посока в усилията на Вазов да се нагажда и угажда. Опорни точки в нея са двойки текстове в последователността "първо-после", тоест какво е написал първо и как го е променил после, като това "после" може да бъде след месец, след година, след десет години - все едно. Идва ред на втората посока на нагаждането и угаждането, където съпоставката не е между веднъж написаното и след това промененото, а между написаното и средата, литературна, обществена, политическа, към която е насочено. И тук започва нагледният урок как се става народен поет.
Литературното и гражданското поведение на Вазов можем да определим като съобразително - съобразително в изходния смисъл на думата. Съобразява се то с какво ли не: с "хоризонта на очакване на читателя", с някакви, най-често въображаеми, колективистични ценности и не на последно място с "генералната линия" на българската държавност. За оразличена личностна самобитност у Вазов трудно може да се говори, а за противопоставяща се - още по-малко. Не зная случай да се е опънал на господстващия читателски вкус, на управляващата идеология, на устоите на социалния ред и на държавността. Благ човек, добродушен човек. Полемиките, в които за своя беда се е заплитал, са все на дребно и като гледам, все със слаби на мира сего. И от такъв човек да очакваме, че поне на старозагорския редактор ще каже "не"? Къде ти. Освен като съобразително литературното и гражданското поведение на Вазов може да се определи и като посредническо, тоест като опит да намери някаква обединителна сила между сиромашките хижи и палатите, между солдата и генерала, чорбаджията и ратая. В речника на Вазов тази обединителна сила може да се нарича "България", "народ", "трептежите на Балкана", "национален идеал", а оруеловският новоговор на днешните български управници я преименува в "национална идентичност". Разцветът на Вазовото творчество съвпада с онези блажени времена, когато твърде много българи са вярвали, че може да се обедини необединимото, че може да има национални идеали и, най-странното, че идеалите са постижими. Разбира се, тая вяра и надежда угасва още пред очите на Вазов и неговите съвременници, но станалото вече е станало - Вазов е вече обявен за народен поет. Народен поет? Понятието е така смътно, както и понятието "национален идеал", но в обществения и частния живот има много полета, в които колкото по-смътно е едно понятие, толкова по-устойчиво е то и толкова по-добре върши работата си. Доколкото смея да съдя, най-силна наклонност да имат народни поети показват някои големи и малки славянски народи.
Народният поет е желан и нужен за всеки политически режим. И обяснимо: чрез него режимът се опитва, първо, да съживява идеите за народното единство и добродетели и за националните идеали и, второ, да се отърка в голямата литература и да покаже на света колко много радее за нея. Тия му светли помисли блясват най-отчетливо в един колкото характерен, толкова и жалък нашенски обичай - да се правят държавни юбилеи. Този обичай поведе Вазов в 1895 г. и вероятно ще е последният, комуто ще се прави държавно честване - ако българите изобщо се сетят да се откажат от обичая си.
Юбилеи на Вазов са правили и ще правят режими от всякакви политически бои - а в България то ще рече режими напълно изключващи се помежду си. Ето някои от "най-кръглите" и най-големите.
1895 година. На власт е партията, в която народният поет има чест да членува - и тя народна, тоест народняшката. Вазов е на 45 години и повод за юбилей като че ли няма, но знае се, че където има добра воля, ще се намери и изход. Изчисляват, че писателската работа на Вазов е започнала в 1870 г. (със стихотворението "Борът") и ето ви готова кръгла годишнина: двадесет и пет години творческа дейност. И както му е редът, тържество, похвални слова, банкет. Негово височество княз Фердинанд великодушно награждава новообявения народен поет с орден за гражданска заслуга втора степен, който Вазов с благодарност приема. Цялото представление се наблюдава с насмешливо намигане от хора като Алеко Константинов и с ледено презрение от хора като доктор Кръстев и Пенчо Славейков.
1920 година. Ред е на дружбашите. Българийката отново се е провалила и гладна, унизена, окупирана, току-що е била разпарчена в Ньойи. Времето не е дип за празненства, но кой ти гледа. Контрадоводът, убедителен или не, е: в дни на покруса нека потърсим утеха и опора у Вазова. Документирано е, че са се намерили лековерници да се надяват, че при тези обстоятелства Вазов ще намери сили да отклони предложението, но те явно не са знаели, че човек, който умее да казва "не", трудно може да заслужи званието "народен поет". Работата поема в ръцете си министърът на просвещението и почва се едно търсене на утеха и опора у Вазова, в сравнение с което народняшките тържества изглеждат дребна селска вечеринка. През главата на опозицията оранжевото мнозинство в Народното събрание гласува да бъде отпуснато на народния поет прилично парично дарение. Зареждат се празненства, представления, банкети, прославящи слова, фракове, оди, шампанско, юбилейни сборници, чер хайвер, поздравителни адреси, ученически шпалири, министерски цилиндри, арии, "да живей", трогателни дарове от всички краища на орязаната България. Че в София, че в Пловдив, че пак в София... Писмата, дневниците, спомените на съвременници изобилстват с хапливи описания, включително за прояви на вдетеняване у Вазов, но тези дребнави гласове потъват в хора на всенародното въодушевление.
Къде са в това славно време уредителите на предишния Вазов юбилей, народняците? Паднали от власт, низвергнати, осмивани отвсякъде, плашат ги с Държавен съд и затвор. 1950 година. На власт и на ход са комунистите. Управляват вече пета година и в някои отношения са поумнели. Осъзнали са например, че вместо да се карат с казионния дребнобуржоазен писател и провалил се възпевач на шовинистичните ламтежи на българската буржоазия, което са правили десетилетия наред, по-износно ще е за тях да препотвърдят и от свое име старото звание "народен поет", да приобщят Вазов към себе си, а чрез него себе си към българския народ. И, естествено, към великото в българската литература. Няма що, ловко. При това календарът предлага великолепна възможност: кръгли сто години от рождението на народния поет. И почна се една юбилейна година... Юбилей като юбилей, но в сравнение с предишните той се прояви с поне две много съществени разлики. Освен че Вазов вече го нямаше, празничността този път бе съпроводена със сериозна научност, като за целта бяха мобилизирани дейци от така наречената тогава обслужваща идеологическа сфера - литературни историци и критици, професори и доценти, старши и младши научни сътрудници. Другата съществена разлика: воглаве на цялата работа този път стои не човек воглаве с министерски цилиндър, а с грамаден каскет модел "Вълко Червенков".
Къде са в това славно време уредителите на предишния Вазов юбилей, земеделците? Много от тях пълнят знайни и незнайни гробове, знайни и незнайни концентрационни лагери, а водачът им три години преди това е бил осъден и окачен на въжето. Банална българска история.
2000 година. На власт е партия, която от простодушие или дебелоочие нарича себе си антикомунистическа. Пак кръгла Вазова годишнина и пак добра възможност за поредния режим да покаже колко много радее за българщината и за българската литература. Пак организационен комитет, този път почетно воглаве с държавния глава, който за разлика от предходниците си по Вазови юбилеи предпочита - и тук е основната разлика - да ходи гологлав. Може да запитате къде е в това славно време партията, която уреди предишния Вазов юбилей. По-добре не питайте, защото никаква я няма.
Всичко това е част от жалката история на една държава, която така разбира участието си в културата на своя народ, и на една интелигенция, преобладаващата част от която копнее да бъде духом и тялом близко до властниците.
Малко преди втория си юбилей и преди кончината си Вазов написва своя exegi monumentum, в който предвижда, че "мойте песни все ще се четат". Предвиждане, което засега се сбъдва. Още по-точно щеше да е то, ако беше написал:

И аз на своя ред ще си замина
и може и сълза да се пролей,
един ще жали, друг ще ме проклина,
но всички ще ми честват юбилей.


Поет на всички времена и - на всички режими. Тъжното и неизбежното е, че тази казионщина отблъсква българите, особено младите, от творчеството на Вазов. Слава богу, че подобно нещо е немислимо да се случи с един Пенчо Славейков.
Моля сега да изгазим най-сетне от тези прелести на българския литературен и обществен живот и се върнем към собствено литературните въпроси. А един от тях е: дали написаното през октомври 1899 г. стихотворение "Двайсетий век" и публикуваното в списание "Надежда" са едно и също или са две различни произведения? Предполагам, че съвременните литературоведски школи и идеи биха отговорили така.
Деконструктивизмът: Въпросът е безсмислен. Няма "отделно произведение" и вярата в неговото съществуване е наивна отживелица. Така нареченото отделно произведение е тъкан от цитати, дошли знайно или незнайно откъде. Така нареченото отделно произведение се слива, без начало и без край, с текстовия мегамасив, произвеждан и възпроизвеждан от човеците. Стига вече с това отделно произведение, ставате за смях.
"Читателското" (или рецептивисткото) литературознание: Произведенията са две и дори много повече от две. Върху литературния текст всеки читател изгражда своя творба и получените творби се различават помежду си доколкото се различават и читателите и си приличат доколкото прилики обвързват отделните читатели. Нещо повече: всеки отделен читател при поредния си досег с текста създава различна творба. В една и съща река и в една и съща творба два пъти не може да влезем.
Интертекстуализмът: Случаят за лишен път потвърждава правотата на убеждението ни, че същинската текстовост е междутекстовост. Двата текста, от октомври 1899 г. и следващият, са само конкретна проява на междутекста. Има едно произведение, но то не е в нито един от двата текста, а в пространството между тях.
Психоаналитичното литературознание: Произведението от октомври 1899 г. е плод на сублимационно или не изтласкване на садомазохистична енергия от подсъзнанието на Вазов. След това се появява супереговата цензура в лицето на старозагорския редактор и Вазов бързо и без особена съпротива се подчинява на изискванията му. Що се отнася до въпроса колко произведения има в случая, за нас той е въпрос на педантизъм, който с удоволствие предоставяме на литературоведи, редактори и книгоиздатели.
Феноменологическо литературознание: Художественото произведение съществува не в материалността на текста, а в своята идеалност. Това е единственото, с което цялата тая празна история ни занимава.
Структуралисти, архитипалисти и други: Въпросът не ни засяга.
Традиционният текстологизъм: Има едно стихотворение на Вазов "Двайсетий век", познато ни в три редакции. Първата, останала в ръкопис и дълго време в неизвестност, е от октомври 1899 г. Втората, с една строфа по-малко и с някои други поправки, е публикувана в списание "Надежда" през януари 1900 г. Третата, с две незначителни поправки ("вечни злини" вместо "тежки злини" и "предава" вместо "оставя") е публикувана в стихосбирката "Под нашето небе" и бидейки окончателна авторска воля, се приема за каноничен текст на стихотворението "Двайсетий век".
Човек съчинява въображаемите отговори на различните литературоведски идеи и школи, после ги чете и накрая усеща, че не може да се изпълни с голямо уважение към хуманитаристката област, наречена литературознание. Не че другите области цъфтят, но комай никъде другаде няма чак такова разноречие между възгледите и неустойчивост вътре в тях. Освен литературознание обаче може да има и металитературознание - и ето връзката и разликата между тях.
На равнището на литературознанието се разгарят споровете и разправиите по въпроса колко са Вазовите стихотворения под заглавие "Двайсетий век", що е литературно произведение и къде са неговите граници, що е литература и къде са нейните граници - разправии и олелия до бога. И безкрай. На равнището на металитературознанието също се говори за литература, но там цари олимпийско спокойствие. Говори се за литературата, но предимно вторично, тоест как например я определя Хегел, руският формализъм, архитипалната школа. Говори се за литературата вторично, опосредствено и не особено охотно. Главна задача на металитературознанието е да наблюдава, анализира и обяснява какво става "долу", на етажа на литературознанието. А там се предлагат определения на литературата, които се оказват ограничени, частични и скоропреходни - и колкото по-ограничени и скоропреходни, толкова по-самоуверени и по-агресивни спрямо различномислещите. Металитературознанието изследва механизмите и правилата, доколкото ги има, на тази интелектуална хероикомика (на английски mock-heroic) и се опитва да обясни каквото може да излезе от цялата бъркотия. Поучено или не от разиграващото се под него, то отбягва да определя що е литературно произведение, що е литература. Малкото, което може да се изкопчи от него, гласи горе-долу следното: Литературата и литературното произведение не се поддават на определяне. Усилията да се постигне природата на литературата чрез творене на произведения се сблъскват с противоречиви напрежения в напречен разрез на времето (синхронно) и с остри, рушащо и преизграждащи трусове в надлъжен разрез на времето (диахронно). Същото очаква и усилията да се определи природата на литературата извън нея.
При това положение не е чудно, че твърде много хора гледат на литературознанието, пък и на литературата със съжалителна усмивка. Да се усмихват, толкова по-добре, защото ако нещо не се поддава на осмиване, по-добре е да го няма. Успоредно с усмивките (тук без "обаче") готов съм да допусна, че тъкмо на своята подвижна неустойчивост литературата дължи много от устойчивостта си през вековете и хилядолетията - въпреки че от Платон, та до днешните постмодернисти все се намират хора да я обявят за вредна, ненужна или изчерпана. Що се отнася до вавилонията в литературознанието, в нея е един от големите му чарове, пък бил той и двусмислен.
Тук неизбежно идва ред на тягостния логически въпрос: при това положение как и доколко се поддържа през вековете и хилядолетията в Европа понятието литература. За щастие работата ни в случая е по-лесна: да запитаме металитературознанието колко са Вазовите стихотворения под заглавие "Двайсетий век". Питаме го и то отговаря: може да приемете, че са едно, две, три, триста, триста хиляди - ваша воля. За разлика от мене вие там долу, на равнището на литературознанието, сте длъжни да направите своя избор, а моя задача е да анализирам направените избори и да се опитам да обясня защо всички те са обречени на недостатъчност. Позволявам си да ви предупредя, продължава металитературознанието, че докато правите избора си, очакват ви много колебания, а след като го направите - неувереност. Всичко това, разбира се - ако сте разумен литературовед. Ако сте глупав, тоест самоуверен, веднага ще се намерят хора, които ще ви напомнят колко уязвим е изборът ви. Тъй рече металитературознанието.
На равнището на литературознанието, като простосмъртен литературовед, а не олимпийски металитературовед споделям, че поддържам гледището: има две Вазови стихотворения под заглавие "Двайсетий век". Следват обоснованите възражения.
На равнището на литературознанието твърде много въпроси ни притискат "да вземем отношение" (казано на просяшкия език на днешните български парламентаристи) към случая с "Двайсетий век".
Един от тях гласи: в кое от двете стихотворения или от двете редакции Вазов е по-искрен, кое от тях е "по Вазово"? Този въпрос ще зададат многото и много хора с добра воля, които вярват, че литературното произведение изразява мислите, чувствата и всичко останало на своя автор. Има такива хора и красиво е, че ги има. Те няма да се отрекат от вярата си дори когато видят с каква лекота и бързина Вазов "променя философията на стихотворението си", както определя случая проф. Филип Панайотов. Доводи в полза на едната и другата страна дал господ и надхващанията може да отидат до безкрай и този безкрай ще бъде единственият им резултат.
Литературното мислене на Европа мина през полярно противоположна извивка и по този въпрос. На единия край е святата вяра, че литературното произведение е спонтанен израз на това, което става в душата на твореца (например "естетиката на изразяването", Ausdrucksasthetik). На срещуположния край вярват или поне говорят, че чрез произведението творецът крие себе си и дори бяга от себе си (например Т.С.Елиот). Дилемата изкушава да потърсим истината някъде по средата, но там освен скудоумие нищо няма да намерим. Колебанието между мисълта, че литературата може и не може да изразява твореца, е непреодолимо, нерешимо, устойчиво и то е една от важните разрушително-градивни сили в нейното, на литературата, битие. Току-що казаното звучи повече като слово на металитературознанието. Спуснем ли се обаче "долу" и особено върху творчеството на Вазов, нещата стават много по-конкретни, прозаични и, да си го кажем в очите, непривлекателни. И още един въпрос, по-точно една обществена сила притиска литературоведите да направят избор: всички издатели и мнозина читатели питат кое е "същинското" стихотворение "Двайсетий век", съответно кое да издават и кое да четат. На този явно труден въпрос му бе намерена леснината, като се прилагаше текстологическият принцип на последната авторска воля. Къде се е проявила последната авторска воля спрямо стихотворението "Двайсетий век"? При преиздаването му в стихосбирката "Под нашето небе" през същата 1900 година. През останалите две десетилетия от живота си на това стихотворение Вазов повече не се е "връщал". И ето тази "последна воля" се преиздава като представителна за стихотворението "Двайсетий век" и в масовите издания, и в тежките "академични" многотомници.
Как ще я карат оттук нататък масовите издания си е тяхна работа. Любопитно е какво ще предприемат редакторите на бъдещите многотомни "академични" издания на събраните съчинения на Вазов - доколкото в разсипаната и изпростяваща България тях изобщо ще ги има. Любопитно е, защото оттук нататък историята със стихотворението "Двайсетий век" не може да остане в раздела "шито-покрито", където е била досега било поради желание да се опази доброто име на Вазов, било, по-вероятното, поради немарата на редакторите.
Ако не стане чудо, ще стане следното. Под заглавието "Двайсетий век" ще продължи да се мъдри "последната воля на автора", взета от сбирката "Под нашето небе", а цялата предистория ще бъде запратена в края на тома в раздела "Бележки". Но и в тоя раздел ще възникнат трудности. Как да се представи написаното от Вазов през октомври 1899 г.? Най-безобидната възможност е да се каже, че след това Вазов е внесъл "известни поправки" и се използва вече готовата формулировка на Илия Тодоров: "Най-съществената поправка тук е изоставянето на предпоследната строфа", след което зачеркнатата строфа добросъвестно бива приведена - и толкова. Другата възможност е "поправките" да бъдат представени дума вместо дума и израз вместо израз, пък след това който си няма работа, нека възстановява първообраза от октомври 1899 г. Третата възможност е той, първообразът, да бъда поместен изцяло - и дано бъде поне така. Но както и да бъде, първообразът ще остане в сянката на "последната авторска воля". (За този текстологически принцип може да се кажат много критични неща, а когато се прилага педантично - и много лоши неща, каквито впрочем трябва да се кажат и за, доколкото я има, българската текстология. За щастие, не му е тук мястото.)
Така ще бъде, ако не стане чудо. Ако ли пък стане, в изданията на Вазов на две съседни страници ще се появят стихотворения под едно и също заглавие - "Двайсетий век". Това мисля, ще бъде най-почтеното решение, поради което и най-невероятното.
Стореното от Вазов може да се осмисля различно: било като случаен и малко значещ епизод, било като типична проява на цялото му писателско поведение. Все така различно може и да се оценява: било с благодушно опрощаващо махване с ръка ("Добрият неконфликтен и сговорчив Вазов!"), било осъдително, при което няма да бъдат заобиколени и пиперлия думи от рода на "приспособенство", "безхарактерност", "нежелание и неспособност да отстоява себе си, а и да определи себе си". Може би стана ясно, че клоня към втората от двете възможности, без да забравям как може да ми се възрази - и не само възмутено, но и основателно.
В случая обаче има и нещо, около което, надявам се, всички ще бъдем единодушни. То е в промените, нанесени върху коректурата, която старозагорският редактор добросъвестно е пратил в София. Поне в едно отношение промените са много умели: без да бият много-много на очи, без да правят впечатление на особено големи, те съществено променят смисъла на стихотворението. Поетът запазва нещо от достойнството си, а за читатели, литературоведи, издатели остава да си блъскат главата какво да правят с едното или с двете стихотворения. На едно място в "Бай Ганьо" се говори за "начина, по който конституцията може хепидже да се покътне, даже съвсем да се разглоби и пак да си бъде непокътната" (подчертаното от Алеко Константинов). Умелите промени, които Вазов прави, показват как едно стихотворение може "хепидже", тоест изоснови да се промени и все пак да изглежда малко променено, малко покътнато.
Нека се вгледаме в тази техника на умерените промени в границите на сменения смисъл. На стари години за пръв път се залавям с подобна работа, но и опитът на колегите едва ли е по-богат. Предлагам да караме последователно, строфа по строфа, стих по стих. Това не е най-добрата анализационна методика, но за своеобразната задача, с която се заемаме, тя изглежда най-подходящата. Добре щеше да е, ако можеше поредните строфи да се разположат една до друга, но тъй като това е технически неосъществимо, ще се задоволим с не така прегледната възможност да ги разположим една под друга. С I ще означаваме първообраза от октомври, който цитирам по четливия Вазов ръкопис, а с II това, което два-три месеца по-късно вижда бял свят в списание "Надежда".
Да видим сега какво се е случило с първата строфа.

I. Стоиме на прага на двайсетий век.
Светът го здрависва със пенясти чаши,
и с песни, с надежди, че той ще е лек -
          мислителят само се плаши.


II. Стоиме на прага на двайсетий век.
Светът го здрависва със пенясти чаши,
и с песни, с надежди, че той ще е лек -
          мислителят само се плаши.


Нищо не се е случило, ще кажете. II повтаря I дума по дума и буква по буква, повтаря дори и малко своеобразната пунктуация. Разбира се, това не значи, че I и II имат еднакъв смисъл. В своя контекст I получава от останалите четири строфи много мрачни и безнадеждни значения, с движението на текста основанията "мислителят да се плаши" се оказват наистина жестоки - както не е във II. Това, естествено, е на равнището на структурното смислообразуване, но на равнището на текста "всичко е спокойно". Разглежданият случай напомня колко незабележимо важна е ролята на стиховата организация за създаване на усещане за устойчивост и слаба промененост. Във II стиховата организация е оставена непокътната: същата строфика, същият амфибрахий, същото редуване на каталектични и акталектични клаузули, същите... впрочем да не описвам по-нататък, защото при повсеместната стиховедска неграмотност на българската литературна публика колцина ще го разберат?
И така, в първата строфа текстови промени няма. Поучително. Друго щеше да е, ако започнеха още с първия стих, с първата строфа. Така скърцането на зачеркващото перо се приглушава в първата критична точка на произведението, началото, а в някаква степен то ще се случи и във втората му критична точка, в завършека, където "непокътнати" са оставени последните два стиха. Без скърцане обаче няма да мине, защото редакторът от Стара Загора очаква своето. И във втората строфа вече му се чува гласът.

I. Ний влазяме в нов век, но не в нов живот:
въпроси зловещи висят нерешени,
сълзи се пак леят и кървавий пот,
вериги дрънчат нестрошени.


II. Ний влазяме в нов век, но не в нови дни
въпроси зловещи висят нерешени,
неправди царуват и тежки злини,
вериги дрънчат нестрошени.


От всички промени предлагам да започнем с видимо най-незначителната: загубила се е някак думицата "пак", думица къса и невзрачна, за която навремето някои езиковеди се колебаеха дали да я причислят към наречията (разумното решение) или да я захвърлят в "циганската торба на така наречените частици" (според формулировката на незабравимия Мирослав Янакиев). Къса и невзрачна, но в I тази думица се появява върху пет строфи тъкмо четири пъти! И се появява не току-така, а като реитерирана, извинете, като наблягащо повторителна опора на мрачно песимистичната "философия" на стихотворението: нов е векът, но старото страшно зло остава и пак ще векува, и пак ще пребъде. А както ще видим, от четирите появи на "пак" в I три са зачеркнати и във II артисва само една, и то в модално потиснато положение. Добре изпипано. От дребното до голямото отново само една крачка.
От другите промени във втората строфа волю-неволю трябва да отбележим очевидното и за децата словесно притъпяване на злото от I към II: "сълзи пак се леят" е зачеркнато и над него е написано "неправди царуват", грубоватото и сравнително по-конкретното "кървавий пот" е заменено с по-отвлеченото "тежки злини". Що се отнася до замяната на "нов живот" с "нови дни", тя значи само като знак за нуждата да се натъкми рима за новопоявилата се клаузула "(зли)-ни".
Във втората строфа промените се правят чрез просто зачеркване и замяна. Има обаче и по-изтънчени похвати, един от които, промяната на модалността, е използван в третата строфа. Ето как става това.

I. Печално наследство изминалий век
на новий оставя - тъй както прие го,
недъги вековни остаят без лек,
          не ще го намерят и в него.


II. Печално наследство изминалий век
на новий оставя - тъй както прие го,
недъги вековни очакуват лек,
          о, ще ли го найдат и в него?


Преди да се заемем с главното, промяната на модалността в четвъртия стих, нека отбележим зачеркването на безнадеждното "остаят без лек" с малко по-обнадеждаващото "очакуват лек". Тук вече е време да отбележим и сравнително високата честота на архаизмите в "Двайсетий век", били те утвърдени или идиолектни, тоест изковани от Вазов: "двайсетий", "изминалий", "надвластье", непалатализираното Г в "недъги", "всемирний"... Знае се коя е водещата стилова функция на архаизмите: тържественост, приповдигнатост, величественост, изключителност. Първата строфа с изключителността на смяната на века, с нейните "пенясти чаши" и тържества подкрепя подобни значения и сама черпи сили от тях. Веднага след това обаче стихотворението кривва в друга посока, в която няма много място за въпросните значения. В тази посока темата за извечността на злото възбужда и сама използва другия семантичен пласт на архаизмите - старинността. Всичко върви много добре, само гдето ако в стихотворението от октомври се говори, че злото е не само извечно, но и вечно и че каквото е било в досегашните векове, такова ще е и в новия, то следващото стихотворение как ли не се опитва да потисне това уж черногледство. След като според I недъгите вековни "остаят без лек", а според II "очакуват лек", идва негласният въпрос: а в следващия век? На него I безапелационно отговаря:

не ще го намерят и в него.

Ясно и разбрано - и безнадеждно. Това е твърдение, а логиката би пояснила - асерторично твърдение, определено и без колебания насочено към действителността. Такъв стих, естествено, е обречен, място за него във II няма. Любопитно е обаче как е направена промяната. Върху същите опорни думи ("найдат" не променя много "намерят") след едно жалостиво "о," асерторичното твърдение е преправено в, казва логиката, проблематично: о, ще ли го найдат и в него?
Филологията пък би казала, че това е една от многото разновидности на реторическия въпрос и би се възхитила от майсторлъка на промените - "пипнато" само тук-там, а смисловите промени дълбоки. От себе си пък си позволявам да добавя, че тази "поправка" е едно от средствата за постигане на упоменатата вече промяна във "философията" на стихотворението: от мрачен песимизъм към жалостив скептицизъм.
Скритата сила на промяната на модалността е използвана още един път, в последната строфа, и там Вазов е надминал "и себе дори". Преди това обаче трябва да минем през още едно средство за промяна на текста, както го намираме в следващата, четвъртата строфа:

I. На грубата сила железний закон
остая пак в сила - и роб ще робува, -
златото ще има олтар, злото - трон,
          неправдата пак ще векува.


II.



Намираме го, но само в ръкописа на I. В отпечатаното стихотворение от тая строфа няма и следа. Краевековното зачеркване е влязло в пълната си сила, зачеркване без замяна с нещо ново над зачеркнатото.
Не се наемам да твърдя, че Вазов е зачеркнал сама по себе си най-мрачната строфа, но без много колебания добавям, че в строежа на стихотворението тя е кулминационната. Тя подхваща току-що казаното в предходния стих и в предходните строфи и утвърждава устойчивостта и неизменността на злото, за което особено много допринася натъртващото повторение на "пак": "остая пак в сила" и "неправдата пак ще векува". В лириката от онова време има тенденция към петстрофен строеж с някакъв тип кулминация в четвъртата. В следващата, последната, напрежението осезаемо спада, след което се пречупва в поантата "А как изкопнял е човешкият род..." Казано направо и без заобиколки, зачеркването на четвърта строфа руши строежа на стихотворението I.
Руши или поне прекъсва и нещо друго - някои смислови вериги. Между тях е "вериги - железний - меч". И още: след заглавието думата "век" се появява още три пъти, по един път във всяка от първите три строфи. В четвъртата я няма, но там е производният глагол "векува", съчетан не в друго, а в израза "неправдата пак ще векува". До четвъртата строфа думата "век" има що-годе еднозначен и определен смисъл. Векът дори е "номериран" - двайсетий, и контекстът определя с рядка за лириката еднозначност кой е този "нов век" и кой е "изминалий век". Разбира се, българската дума "век" и природата на лириката се бунтуват срещу тази еднозначност и гласът му бързо се чува. В израза "неправдата пак ще векува" думата "век" прекрачва календарните граници на деветнайсетий и двайсетий век и стига до всеобхвата във времето, а с това и до всеобхвата на злото. Добре направено и после зачеркнато. Вече не зная защо.
Толкова за мястото на низвергнатата четвърта строфа в стихотворението от октомври 1899 г. Моля да се вгледаме и какво има вътре в нея, поне с едно-две наблюдения. Темата за насилието продължава, и не само в повишен тон, но и с по-точното си име. Думата "сила" се появява и в първия, и във втория стих, веднъж в що-годе свободното съчетание "грубата сила", а после в твърдото клише "остава в сила": "На грубата сила железний закон остая пак в сила". Словоредът не допуска повторението да се превърне в плоска игрословица, а ефектът му остава - силата, силата... Веднага след това идва ред на жертвите на тая сила, назовани и те с наблягащо удвояване, постигнато не по фразеологичен път, като предишното, а чрез така наречената етимологична фигура: "и роб ще робува". Силна строфа.
В следващия, третия стих се появяват по-конкретни наименования на силата: златото, олтара, трона. Наименуването е косвено, сложно и съчетаващо метафориката на приликата с метонимиката на връзката по място. На свой ред обвързванията са жестоко кощунствени: златото е положено в олтара, а това рязко противоречи поне на етиката на Назаретянина, който не е допускал търгашите и до преддверието на храма, камоли златото им в олтара, злото е положено върху трон, а това рязко противоречи поне на представите на домораслите нашенски монархисти, за които тронът е знак за ред, законност и разумна доброта.
В предишните два стиха намерихме две енергично натъртващи удвоявания: едното на фразеологична основа, другото на морфологична (роб-робува). В третия също има натъртващо удвояване, но вече на синтактична основа. То е толкова очевидно, че бих засегнал читателя, ако седна да му го обяснявам.
В разглежданата строфа има нещо не особено присъщо на Вазовата лирика - звукова организация. Можем да отминем с понижено внимание алитерацията със С, З, Ж в първия стих и половина, но не и това, което става в третия стих между "златото - злото - олтар - трон". Амфибрахият, който е в сила и тук, ни заставя да произнесем "златото" с акцентния вариант "златОто" и произнесем ли така, "златото" и "злото" влизат в римова двойка. В допълнение на това двете думи образуват пълна парономазия: ЗЛТ - ЗЛТ. В допълнение на това двете думи получават синтактично ударение, защото са в началото на удвоени полуфрази, за които току-що беше дума. В допълнение на това сричката "зло" е под свръхсхемно ударение с всички произтичащи от това и добре обяснени от стихознанието последици. С една дума, към предпоставената звукова близост между двете думи контекстът добавя и свои и се получава богато на внушения обвързване между злото и проклетия метал, каквото едва ли може да се намери другаде в българската литература.
А звуково-смисловите обвързвания не свършват дотук. Към тях се присъединяват имената на местонахождението на златото и злото и влиза в действие едно от основните градива на така наречения звукопис - сонорната двойка Л и Р. Л е в "злато" и "злото", Р е в "олтар" и "трон", като и в двата случая Р е в съседство с ударена гласна, в съседство или близост с Т. Звуковата двойка Р-Л се използва най-често заради опозицията ликвидност - вибрантност или човешки казано, използва се в смислово контрастни построения (както е например в стихотворението на Яворов "Желание"). В контекста на разглежданата строфа се активират други свойства на двойката Р-Л: просто че е утвърдена двойка, от което произтичат силните литературни, а то ще рече в някаква степен и ирационални внушения, че между златото и злото и трона и олтара има нещо общо. Което си е и свята истина.
Четвъртата строфа от октомврийския ръкопис на Вазов - както и да я обърнем, откъдето и да я погледнем, силна, много силна строфа. И зачеркната, пожертвана в името на нещо, което не разбирам, или ако го разбера, ще ми бъде неудобно да говоря за него.**** Зачеркването на четвъртата строфа повлиява върху предишните три, но Вазов много майсторски е пригодил към промяната и следващата, последна и за двете стихотворения строфа. Ето как:

I. И пак ще да скърца всемирний хамот,
не разум - меч кървав ще има надвластье.
А как изкопнял е човешкият род
          за правда, за мир и за щастье!


II. Ил пак ще да скърца всемирний хамот,
и гол меч - не разум ще има надвластье?
А как изкопнял е човешкият род
          за правда, за мир и за щастье!


От промените може би първа хваща око замяната на "меч кървав" (мечът вече е започнал благородната си работа) с "гол меч" (готов за действие, но все още ненакървен). Промяната не изненадва, тя е част от цялата "политика" на II да разрежда черната боя, или ако щете, кръвта. Бие на очи и замяната на точката с въпросителен знак в края на втория стих. Замяна разумна и наложителна, защото II дълбоко е променило смисъла на двата стиха. Как? И тук идва чудото: от графическо гледище с добавянето на една единствена буква! Една единствена буква, Л, превръща начално-присъединителния, анафоричния в случая съюз "и" в алтернативния "ил", една единствена буква превръща асерторичното твърдение "И пак ще да скърца..." в проблематичното "Ил пак ще да скърца..." и в разновидности на реторическия въпрос, след който, при цялата му условност, добре ще е да се сложи въпросителен знак.
Виртуозно! За втори път върху четири строфи Вазов е използвал неподозираните възможности на смяната на модалността, тоест възможността с почти едни и същи думи да се говорят дълбоко различни неща. В третата строфа смяната е в границите на сполуката, но в последната Вазов наистина е надминал себе си. Майстор.
Как "ляга" новата строфа в новото стихотворение? В I четвъртата строфа завършва с обобщителното и асерторичното "неправдата пак ще векува", а петата чрез анафоричното "И" подхваща току-що казаното и с още едно натъртващо "пак" продължава да наслоява асерторични удари върху темата: "И пак ще да скърца всемирний хомот, не разум..." С драсването на едно невинно Л много от тая сила се е загубила, но пък се е получило нещо друго. Последната строфа във II идва след третата, а нейният заключителен стих, видяхме, от асерторичното "не ще го намерят и в него" е преправен на проблематичното "о, ще ли го найдат и в него?". И тук плавно и естествено следва нататъшното развитие на алтернативността: "Ил пак ще да скърца всемирний хамот...". Дупката, отворена от зачеркването на цяла строфа, не личи, новият шев държи здраво, а целият случай се превръща в образцов урок как с неголеми текстови промени може да се постигнат големи промени в смисъла.
Накрая няколко думи за някои страхове. Пред прага на двайсетий век мислителят се е плашел - и както се видя, имало е защо. Пред прага на двадесет и първи век поводи за опасения има и литературоведът.
Докато пишех настоящата статия, опасения идеха от усещането, че съм пълен новак в типа анализ, с който съм се наел. Това обаче е дребна и дребнава работа, за която не е редно да говоря.
Докато пишех настоящата статия, с печал се досетих, че това, което се е случило в българската литература между октомври 1899 и януари 1900 г., не би могло да се случи между октомври 1999 и януари 2000 г. И не защото са се свършили поетите, готови да "се вслушват", а просто защото се свършиха хората, готови тях да слушат. Със своята модернистична ли, постмодернистична ли десоциализация днешната българска лирика не бива да очаква от читателите нищо по-добро.
И още едно опасение, вече тежко и важно, се породи около настоящата статия: дали не сме загубили способността да говорим за Вазов човешки, тоест не панегирично, не подобострастно, а уравновесено, аналитично, а там, където вярваме в правотата си, и критично? Кажете моля. По-горе си позволих закачки с литературното поведение на Вазов. В тая посока не казах нищо ново. Вазовото литературно поведение е било мишена не на нападки, а на издевателства още от края на XIX век и десетилетия наред след това. Ако съм сторил нещо ново, то е в скромния опит да разгледам "как става това", тоест пригаждането, на основата на отделно произведение, но и то едва ли е нещо ново за богатата литература около Вазов, която почти не познавам. Неприятната новост е другаде.
"... от края на XIX век и десетилетия наред след това". Наистина, от края на XIX век и десетилетия след това в България е живо критичното отношение към Вазов, справедливо или не съдете сами, но важното е, че го е имало. Погледнато политикански, в него участват хора от полярно противоположни полета: и "буржоазните индивидуалисти" (!) д-р Кръстев, Пенчо Славейков, и говорителите на несъществуващия български пролетариат, тесните социалисти. Около тях остава една интелигенция, която все още не е склонна да се кланя на Вазов като пред патриарх. С течение на десетилетията обаче критичните гласове заглъхват, преклонителните се усилват, за да се стигне до днешното положение, по-точно до днешния хал. И не че "истината за Вазов" победи заблудата, победи едно чувство, което от уважение към сънародниците си се въздържам да назова.
Канонизирането на Вазов има дълбинни корени в така наречената българска душевност и много повърхнинни прояви в българската словесна и ритуална фразеология. С дълбинните корени може да се занимаят дълбокомислените люде, а аз бих искал да кажа нещо за повърхнинната фразеология.
Да започнем с титлите и званията, с които удостояваме Вазов. Вече си позволих да се усъмня в званието народен поет - не че Вазов не го заслужава, а просто защото това понятие и преди, а още по-малко днес няма да издържи критиката на разума. Щастлив ще съм, ако контрадоводите се окажат по-убедителни от скептицизма ми, но нека най-напред чуем внятно обяснение що е народ, що е национален идеал и що е народен поет.
Вазов е удостояван и удостоен с още една титла и каквито и да са доводите в нейна подкрепа, спогодба между тях и нас, казано с неговите думи, в случая няма да стане. А титлата гласи: патриарх на българската литература. Употребява се най-вече от старите поколения, но с почуда видях, че и вестник "Култура", вестник божем съвременен и скептичен, и той в последните седмици ката брой патриархосва Вазов. Патриарх на литература? Ако искате да унизите една национална литература, обявете, че тя си има патриарх, пък бил той Вазов, Пушкин или Мицкевич и бил той патриарх в библейския, а не в смисъла, който окаяната институция, наречена българска православна църква, придаде на тази дума през последните десетилетия. Унижението си е унижение.
"Патриарх на българската литература" говори любопитни неща за хората, които съзнателно употребяват тази титла, а и за масата, която я повтаря, без да се замисли какво всъщност казва. Ето гледището на един от поддръжниците на тази достолепна и "метафорична титла": "Неслучайно българската общественост спонтанно назовава Вазов още приживе "Патриарх на българската литература". И неслучайно дълголетната употреба на тази сраснала се с името му метафорична титла..." и т.н. Да си призная, все се надявах, че метафоричната титла се е появила някак случайно, ей така на, както казал Манилов, "для красоты слога". Приведеният цитат на два реда двукратно набляга, че това е "неслучайно". Ако наистина е така, то говори твърде лошо за това, което в цитата е наречено "българската общественост". Защо ли? И на децата е ясно защо. Ако някому не е, готов съм да му обясня накратко. Ето защо, предлагам и ние да се възползваме от възможностите на краевековното зачеркване и зачеркнем някои от титлите, с които кичим Вазов, а с тях - дано - и сегашното си не особено достойно отношение към него.
Друга повърхнинна проява на канонизирането на Вазов са шумните му държавни юбилеи - правени приживе или посмъртно. Сега се е задала поредната казионна дандания... Управници, които "патронират" мероприятието, ще наговорят куп празни и надути приказки (не че призованите за целта професори по литература ще кажат нещо по-смислено). Хора, по време на чието властване в България зейна невиждано дълбока и цинична пропаст между бедняци и богаташи, ще поменават святата памет на човека, написал "Елате ни вижте!". Хора, които повалиха България на просяшки колена пред Запада, ще поменават святата памет на човека, написал "Опълченците на Шипка". Карай да върви. Какво ли не може да стане у нас. На всички участници в предстоящия Вазов юбилей пожелавам приятно гръмкословие и празнословие. На добър час.

Никола Георгиев

* Две думи за списанието с такова обнадеждаващо име. Историята е характерна за десетки и стотици начинания от този род в тогавашна и сегашна България. Тръгнало-нетръгнало, на трета книжка списание "Надежда" спира. Казано с думите на Пенчо Славейков, и това списание се оказа една от надеждите на България, където много надежди се обезнадеждиха.
** За тези промени статията на Тодоров не отваря дума. Посочи ми ги проф. Филип Панайотов, комуто с благодарност дължа интереса си към "случая "Двайсетий век".
*** Илия Тодоров си отиде за права бога жертва на безобразията, извършени в България след 1989 г.
**** Стореното от Вазов напомня нещо, за което разказва Пенчо Славейков също в бележка под черта в статията си "Национален театър". В постановка на "Юлий Цезар" в Народния театър на режисьора текнало да зачеркне дивната, според Славейков, сцена с убийството на поета Цина. След това орязване, продължава Славейков в присъщия си стил, "сцената прилича на пойнтер (порода кучета - Н.Г.) от най-чиста порода, на който некадърният псар (кучегледач - Н.Г.) е отрязал най-хубавото украшение - опашката".