Държавата и нейните Поданици,

или как прозрях,
че не съм успяла достатъчно


Наскоро в Болоня завърши международният панаир на детската книга - павилиони, коктейли, изложби на илюстрации, автори и автографи, конкурси и победители в конкурсите, информационни табла, пресконференции, бонбонки и залъгалки за най-малките - изобщо, както си му е редът.
Повече от 400 щанда на около 30 нации, най-нови заглавия, най-свежи интерпретации на класиците, най-изобретателни издатели. Сред които нас ни няма. А, пардон, открих щанда на "Егмонт Интернешънъл" с книжки на всичките езици, на които мегаиздателството превежда. Прощавайте, в проспекта пише България, но не виждам къде е представена. Една симпатична унгарска госпожа, която обядва на крак, обещава: веднага ще ви покажа. И ме отвежда до гърба на странично разположена етажерка. Там се мъдрят две спретнати купчинки. Първата съдържа четири томчета - на Ангел Каралийчев, Ран Босилек, Николай Райнов и Елин Пелин, втората - три броя от поредицата "Самоучител за всеки - как да научим Windows за три дни" от Михел Карбо. Поздравявам любезната госпожа и си тръгвам успокоена: нищо не съм пропуснала през последните месеци.
Родена съм в София, живея в Италия. Често ме питат: такива ли са българите - като тебе, а аз не знам какво да кажа. Не знам какви са (трудолюбиви?, гостоприемни?, сърдечни?, образовани?, народни песни, кисело мляко, Христо Стоичков и розова вода?). Доскоро не знаех и аз каква съм. Сега започвам да разбирам. Българите са безшумни, невидими и твърдо решени да живеят и умрат инкогнито. А аз съм неуспяла българка.
Нека обясня. Тук "българин" не значи нищо, най-малкото - нищо хубаво (да не говорим за "славянин", презрителна дума за обозначаване на престъпен тип от източноевропейски или ромски произход, усвоена от 90 на 100 от пресата и нейните читатели). Български език, българска литература, българско кино, българско народно творчество, български театър, че дори и българска опера - нищо не се чува за тях наоколо. Балканските ни съседи са по кината и книжарниците, някогашните ни другари от Централна Европа се саморекламират в дипляни и афиши като за пред туристи, докато "български" остава просто куха дума, която всеки може да напълни с каквото си иска съдържание и да използва както му хрумне. Няма кой да му попречи. Според някаква прашна логика държавата представлява своите граждани, а управниците служат на управляваните. Нещо такова се говореше за демокрацията, но то не важи за моята страна, чиято единствена видима функция (освен данъците) е на шапка-невидимка. Културна политика? (Колко международни проекта задвижи българската страна през последните години?) Изграждане на привлекателен или поне положителен имидж? Грижа за образованието? Отворени към света врати? Информационна наситеност? Нахъсени за истина журналисти? Изясняване на мътното комсомолско минало? Прозрачност на настоящото свободомислещо управление? Перспективи пред младите хора? Перспективи пред старите хора? Перспективи пред животните и растенията? Отговорите са приблизително-оправдателни както отсам границата, така и оттатък.
Ако средният западняк не разполага с повече от две бледи идеи за това де Пиринът зеленей, това далеч не се дължи единствено на неговото безспорно невежество (на което, между другото, не отстъпва източното, северното и южното такова). Докато всички страни от бившия соцблок се надпреварват пред Големите си Братя да получават петици и шестици ако не за реални успехи, поне за старание, България стои срамежливо на задния чин и прелиства Ангел Каралийчев. Българите - от Райна Кабаиванска, която пее по цял свят, до моя бивш съученик Б., който разнася пощенски пратки в Лондон - се справят сами и с подръчни средства, защото много ги бива или много са я закъсали. Не благодарение на доброто име, доброто желание и неистовата активност на своята Родина, а въпреки липсата им.
Кой стои зад нас, когато сме в затруднение? Кой поема удара, когато нещо не върви? Кой се застъпва, кой гарантира, кой подсигурява? Това не е ясно. Но разбрах кой идва насреща, когато имаме какво да дадем; кой си спомня за нас, когато може да сме от полза; кой ни прехвърля удара, когато нищо не върви.
Отечеството.
Преди няколко седмици получих покана от Българското Правителство. Към мен бе отправен учтив апел за участие в среща с помпозното име Български Великден. В писмото се заявяваше:

Български Великден Иван Костов: България има нужда от вас!

Казваше се също така, че Ръководството на Държавата е било осенено от идеята "в преговорния процес на България с ЕС да бъдат привлечени млади и образовани българи, успели да се реализират както у нас, така и в чужбина"; че "тези млади хора са много необходими в преговорния процес", защото са "високо интелигентни, познават и нашата, и западноевропейската култура, знаят правилата, езика, начина на поведение"; че някои от тях ще бъдат "поканени" в България за два дни по празниците, за да поприказват помежду си и с емисарите на ЕС; че въпросните два дни ще завършат с бал за участниците и техните родители.
До този момент България ме беше потискала, отегчавала и разочаровала, но никога не ме беше обиждала лично, още по-малко - в писмена форма. Признавам, че се изненадах. В ръцете си държах свидетелството за повсеместната и трайна мисловна деформация, която винаги ме е стряскала в любезното Отечество и която превръща желанието за оригиналност в кич, а нуждата от предприемане на действия - в циркова акробатика.
Допреди 4 месеца бях в София и България не се интересуваше особено от моята личност, не ми пращаше писма и, вярна на стила си, никаква я нямаше. В Болоня разбрах, че със спагетения си ореол струвам повече от преди, нищо, че у нас се изявявах като преводач и преподавател, а тук си търся работа като детегледачка.
Освен другите потресаващи открития, от правителственото послание научих и че за да се върна в България като активен участник в съдбините й, трябва да бъда поканена.
Представете си как някой ви се обажда от собственото ви панелно жилище на осмия етаж в "Обеля"-4 и ви кани на гости, за да си смените дюшемето. Някак шизофренично ми се струва.
Пък и този бал по време на МВФ! Баща ми и майка ми са класически трудолюбиви и гостоприемни, но новоизлюпеният предприемач, при когото работеха, в пристъп на мигрена ги уволни и двамата през януари, така че се оказаха в невъзможност да трудолюбят и гостоприемат. Аз още не мога да си обясня защо на мама й се налага да продължава да работи след пенсия, а татко въобще не получава пенсия, тъй като законът бе променен две седмици преди 60-ия му рожден ден?
Още не мога да си обясня защо приятелките ми, които преподават в СУ, не могат да се изхранят с получаваните заплати, съседите - със социалната помощ, бабите по Графа - с продадените китки и пр., и пр.
Не мога да си обясня и защо на важни международни форуми като Болонския панаир на детската книга няма дори едно гишенце на българското Министерство на културата (де да беше само тази липса).
Поради това не разбрах и откъде средства, време и самоувереност за бал на избраниците пред очите на осем изтормозени милиона.
Винаги съм си мислила, че - с изключение на другарите, които се спасиха в чужбина с все живота на повечето от нашите родители, конвертиран в съответната валута - най-успелите българи са сводници и търговци на оръжие. Понятието за успех ме смущава и разстройва, още повече, че в моята страна явно няма място за неудачници, а повечето сме такива. "Аз дружа само с отличници", казваше с насмешка една моя близка приятелка, която учеше в Италия, преди да забегне с един мой близък приятел в Съединените щати. Но Иван Костов не може да си позволи да подбира. Той или който и да било друг начело на държавата трябва да представлява всички, да се интересува от всички, да се допитва до всички, да се старае за всички, да се поставя под всички. Или греша?
Първото писмо ме обърка, второто ме успокои.
Дойде по електронната поща преди няколко дни: "Така и така, не сте сред класираните за двудневното тържество на духа по Великден, но не се отчайвайте, ще ви ползваме при първия удобен случай и мерси за ентусиазма. Отечеството". Стана ми весело, че не съм достатъчно успяла, за да се наредя сред канените, и мъчно заради Държавата, която не ме забеляза, вероятно защото нямам пари и познанства, не забеляза родителите ми, вероятно защото не са млади и не са емигранти, не забеляза талантливите ми сънародници, които можеха да съградят нещо, и бездарните, които можеха да не разрушават - вероятно защото са вътре в нея, а всичко под шапката-невидимка става невидимо.
Хората обичат да се вайкат или да се хвалят: това ги прави по-специални. В България обикновено се вайкаме, че нищо не е както трябва и както може да бъде, а се хвалим, че все пак сме горе-долу живи и при това - втори по интелигентност след евреите. За съжаление в нашия случай не помагат нито тъжни, нито весели думи: искат се действия и то не винаги кой знае колко сложни. И е истински жалко, че обръщението към българите зад граница се случи (имаше всички шансове да е събитие) в тази кичозно-грандоманска форма. България съществува заради и благодарение на всички, които се чувстват обвързани от българските език, обичаи, история и места; абсурдно е някои да се противопоставят по какъвто и да било критерий на другите, още повече - по успялост, образованост, "приложимост" и пр. Щеше да е хубаво Държавата да си спомни за Поданиците без фалшива реторика. Щеше да е хубаво, вместо да придърпва чуждата култура към себе си, да се поотупа и да покаже какво се крие под шапката. Щеше.
Две седмици след Болонския панаир на детската книга ми се обадиха от една туристическа агенция с молба да придружавам из града група чужденци, за които да превеждам от испански. Добавиха "и кажи на шофьора, че си испанка". Ама как така - аз съм българка, рекох, и без това се чува от акцента, че не съм испанка. Няма значение, той няма да разбере, ти му кажи така, за да не те закача.


Нева Мичева-Берарди




















По повод "Българският Великден", българския дебат, емигрантите и културата: частен отговор на правителствения апел за съпричастност