Какво се случи в спешно отделение?

В неделния ефир на БНР се разигра букварно интервю между министър-председателя Иван Костов и журналистката Лили Маринкова. Букварно и за двете страни. И двамата бяха свръхподготвени за разговора, свръхконцентрирани и адекватни. Проследяването на диалога се свърза с интелектуалното удоволствие, а не толкова с извличането на кой знае каква нова информация. Преживяване, което се случва все по-рядко в журналистиката ни, особено в електронните медии. Имаше ги отиграните въпроси и отговори с предизвестен край, но имаше и взаимни изненади, част от които очевидно се раждаха в момента. За пръв път от много време насам се получи разговор между равнопоставени силни личности, без значение на позицията им в политическата и обществена йерархия. Това ново статукво бе обобщено в поучението на Иван Костов кой как трябва да се подготви за среща с него, за да бъде достоен събеседник. Въпреки далечната цел, която преследваше направеното изречение, то пряко засегна най-близкостоящата мишена - разпитващата го журналистка. Като чисто признание за статуса й на равностоен партньор (или враг, без значение), а не на обслужващ персонал. В което прозира ново позициониране на журналистиката от страна на политиците и ново самопредставяне на журналистите пред политиците.
Едва когато болестта в управлението опря до спешното отделение на осмелилия се граждански дебат, чак тогава се наложи преосмислянето на връзката между журналисти и политици. Досега журналистите бяха притеснявани от очакването да бъдат доброжелателни, да задават подадените им въпроси, да бъдат синхронни с настроението на политиците. Те не събеседваха, а слушаха. Причината за това е в политжурналистическата сбърканост в изграждането и приемането на послания. В безумното харчене на енергия за обяснения защо даден журналист мисли по начин, който политикът не може - не иска - не дава да се мисли. Твърде дълго дебатът между първата и четвъртата власти беше за тях самите, за отношенията им помежду им. Интимност, нарочена да бъде интересна за цялото общество. Събеседване имаше само щом се опреше до техните неволи един с друг. Когато обаче се излезеше от тази тематика и се тръгнеше по широките социални полета, диалогът се прекъсваше. Не можа да се намери общия им начин на мислене. Не се разкри моделът за практическата полза от равностойното общуване и размяна на идеи.
Шансът разбирането на журналистите като събеседници да се вреди като нова крачка в отношенията между политици и репортери е почти нищожен. Защото нито политиците са готови за това, нито журналистите. При всички положения извън популисткото звучене на репликата, извън подхвърлената нова тема за любимия спор между властите, има и нещо друго. То е обнадеждаващо за евентуалната промяна в съзнанието и разбирането на комуникацията в обществото. Нещо, което няма да се случи скоро и затова всяка случайно подхвърлена фраза трябва да бъде разглеждана с надежда.

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато