Вот вам сказка! А мне кринка масла

...ни подава финален "пас" Игор Стравински в своята "Приказка (Байка) за лисицата, петела, котарака и овена". В спектакъла на Софийската опера тези думи ги казва диригентът Иван Маринов. Впрочем финалът бе, както се полага по партитура, маршов, а зрителите в Софийската опера биха могли да допълнят "И аз бях там и гледах, и слушах...." Действително имаше и за гледане, и за слушане на Вечерта на Стравински, една от премиерите на Великденския фестивал на Софийската опера. "Мавра" и "Приказката" винаги внасят нещо различно в облика и репертоара на традиционния оперен театър.
Да се занимаваш със Стравински, си е винаги предизвикателство. Дори в тези простички сценични шеги, в които прозира уважителният хумор по отношение на традицията, а също и спецификата на руското..., което в двайсетте години все още твърде много интересува композитора. Впрочем интересува го не толкова сюжетът на тези кратки творения, заинтригувал го е "звукът" на материала. Интересното е, че Стравински първо е чул своите бъдещи опери чрез спецификата на техния инструментариум: за "Байка" той казва: "Беше ми внушена от гусли - инструмент, който овенът носи в последната част на пиесата... Сега гусли е музеен инструмент, казва Стравински, а в детските ми години в Санкт Петербург той беше направо рядкост..."
В постановката на Пламен Карталов - този вид отношение на композитора към сцената, към певеца и към оркестъра - като равностойни участници в изразяването на една интересна идея, а не като солисти, декор и съпровод, е напълно защитено... Музикалната партитура доминира над всичко. И всеки - от режисьора до сценичния работник, е подчинен на нейните повели... Музикалната материя с нейния темпоритъм владее над изпълнителите, които в по-традиционното оперно мислене доминират с глас, с актьорска игра... В "Мавра" разработката на актьорското поведение и музикалната изява изхожда като че ли от естетиката на матрьошките. Действащите лица се движат в ритъма на музиката; сценичното пространство е "раздадено" на въртележка, върху която певците танцуват, правят салта, скачат и... пеят, също така. Това засилва пародийната линия в авторовия замисъл и атакува зрителя, дори с подчертаването на "сказочния" тип наивитет в сюжета. Сцената на "Байка" е решена като своего рода рампа на куклен театър, която, разбира се, заявява и други функции в спектакъла... И там певците имаха изключително разностранни задачи, които очевидно ги удовлетворяваха безкрайно... А на зрителя му бе дадено изключителното право да каже: "И аз бях там...", защото зрителските места бяха на сцената на Софийската опера, където беше и представлението. Т.е. зрители и участници бяха съвсем, съвсем заедно и това общо, единно пространство правеше контакта, от една страна, много по-близък, по-интимен. От друга страна обаче, подобна близост като че засилва условността на самото оперно-театрално действо... Подобно решение навремето бе взел Светозар Донев с "Въртенето на винта" от Бритън - зрителите бяха на сцената на залата заедно с артистите. Но Карталов го използва като че с цел да "разголи" пред публиката истината за музикалната сцена - тя става прекалено близка, свойска, за да създаде някакъв тип илюзия у зрителя... Този вид подход като че има за цел да покаже на публиката типа "задкулисен" театър, в който и сценичният работник е "на светло" така, както и солистът. И това влиза в категорията на пародийния, на гротесковия театър, който ни подарява изкуството на забавлението според Игор Стравински... Специално за "Байка" Стравински в своята "Хроника" указва, че артистите трябва да са танцьори-акробати и да бъдат на сцената заедно с певците, т.е. композиторът предписва двойно раздаване на ролите... А в Софийската опера Пламен Димов, Милен Божков, Стоил Георгиев и Николай Карнолски - и скачаха, и правеха цигански колела, и какво ли не още - пеейки... От българските оперни режисьори май само Карталов е способен да накара оперния певец да прави подобни неща... В "Мавра" актьорските задачи също са плътни - за целта за тях са поканени младите певци Христиана Игнатова (Параша) - с много добро сценично присъствие и усет за характерното - и вокално, и актьорски. Специално внимание заслужава тенорът Милен Божков - лисицата в "Байка", и хусарят в "Мавра" - две превъплъщения, които този млад певец реализира с лекота; да не говорим, че гласът му и тембърът му са изключително подходящи тъкмо за тези творби. В премиерното представление все още имаше проблеми в ансамбъла певци-оркестър... Усещаше се, че участието на оркестрантите бе приятно и за самите тях, но геговете и динамичната пародийност на сцената изискват пълен синхрон с оркестъра, нещо, което на премиерата създаваше грижи на диригента Иван Маринов.

Екатерина Дочева