Нали така, Юли?
Някаква си годишнина става повод за търсене на най-точните думи за Юлий Стоянов - за приятеля, за документалиста, за човека, когото много ценя. В това има нещо нелепо. Представям си колко ще се притесни, как от неудобство ще се опита с половин уста да зададе въпроса: "Ама, как, защо... не биваше...", и преди да го формулира до края, нещо ще намери да се тросне ядосано. И ще бъде прав. Та Юли си е Юли - един и същ, откакто го помня, какви ти тук десетилетия! Но точно това при него няма нищо общо с онова "не може да бъде", отправяно обикновено към ласкаещите се от изричането му вечно младеещи. Напротив, може да бъде. И не само може, но и посвоему има отношение към тайната за неизменната тежест на неговото име и творчество, независимо от смяната на историческите сезони и на политическите времена. Сега си давам сметка, че той май наистина е от малцината в културата ни, за които библейското правило "последните ще бъдат първи" (и обратното!) просто не важи, просто не го засяга.
Бурничко поживяхме през последните десетина години, поразпределихме се на различни барикади, покрещяхме на воля един срещу друг, но окажем ли се в залата пред негов филм или някъде заедно около него, всичко това отстъпва пред неизменния ни интерес, съчетан с някакъв най-непринуден респект към онова, което Юли ще ни покаже или каже. А видим ли или чуем, съвсем няма да му мислим и "авторитетно" ще побързаме да поставим под съмнение един или друг момент във филма му, едно или друго от това, което той казва. Само че в това няма никакво противоречие. Защото всъщност Юли е този, който ни провокира или ни диктува да прекрачваме границата на общоприетото приличие, докато ние не съвсем съзнателно само откликваме на неговата огромна вътрешна потребност от "успоредяване на мисленето". Изглежда, че именно на тази негова, много индивидуална потребност на душата и ума дължим документалните му филми.
Точно там, на територията на факта, Юли намира оправданието на своя "аз" - чувстващ, мислещ и нуждаещ се от диалог така, както преобладаващата част от човечеството се нуждае от религия, любов, власт, или пък със зъби и нокти се бори за оцеляването си. Затова той е и един съвсем, ама съвсем христоматиен аскет - няма да го видите с костюм и вратовръзка, светското му е от чуждо по-чуждо, парите и славата - също. Въпреки че, що се отнася до наградите за филмите му, нещата са по-сложни. Забелязвала съм, наред с искреното му неудобство, почти неуловим проблясък на детинска радост в очите, очевидно предизвикана от най-съкровеното за него удовлетворение - постигнатото "успоредяване" на мисловната му нагласа с тази на другите. Не като равняване в смисъл на елементаризиране, а като съвместно "изкатерване" на по-високата площадка за духовни питания и духовни прозрения. Осмелявам се да изрека и още нещо - дано приятелят Юли не го възприеме като прекалено посегателство върху вътрешния му свят. Но годините на духовно общуване с него и с филмите му ме карат да мисля, че преди да пристъпи към споделянето на идеи, на виждания и разбирания със средствата на документалното кино, той най-напред "успоредява" себе си. Издирва и се изправя сам пред Факта със своята си, много лична и непоклатима ценностна система и в дълъг, мъчителен процес ги наслагва, съизмерва, препроверява и препроверява - и Факта, и вярванията си. Това мисловно напрежение в крайна сметка остава запечатано дълбоко в постиганите от него екранни внушения и то именно ни провокира да възприемаме филмите му като мисловно преживяване, в което сме поканени да вземем участие.
Неслучайно Юли е прословут с "бавната" си работа и с "ината" си никога да не свършва в срок даден филм. Процесът при него просто е такъв - не е възможно той да не преброди всички детайли, всички аргументи, всички гледни точки и себе си - целия.
Юли мисли. Осмисля. Предмет за това повече от логично са историята - миналата и текущото й правене; личностите - вчерашните (Левски, Захари Стоянов, Ботев, Каравелов, Георги Димитров, Александър Жендов), днешните още не са се "отлепили" от банките в парламента и тълпите по площадите; общественият договор или конституциите ни; драмата на пред-преходното ни и драмата на преходното ни време.
Въпросът: "Кой съм аз?", отправен към културата ни, към нацията ни, към обществения и към личния ни морал, към политиката ни, към Балканския ни регион, към идеите и идеологиите, с които сме живели и с които живеем, не му дава мира. И той, продължавайки да търси множеството отговори буквално на изследователско ниво, не пропусна да направи моралния си избор. Поиска лично прошка за колективната ни вина. От приятеля си. В "Като на кино"...
Та няма как да не е нелепо да си говорим за годишнини при толкова бездънни като в самото начало въпроси, нали, Юли?

Искра Димитрова


Юлий Стоянов на 70