Казват, че Юлий Стоянов е аскет. Аскетизмът е в изказа. Внушението е полифонично.
Казват, че каквото хване (човек, събитие, факт), първо го изсушава като чироз. Или стафида. Нищо подобно. Той просто разчиства пластовете на предразсъдъците, наносите на общоприетото полупознание, митологията на незнанието, идеологизираните подобия, подменили истината. Точно тази "операция", извършена с абсолютната вярност към документа, и прецизността на научното изследване, прави и човека, и факта, и събитието действителни. И осезаеми.
Казват, че Юлий Стоянов преосмисля историята. Преди да започне да прави каквото и да е със и във историята, той я дешифрира. Той я разчита. Защото в националната и обществена памет историята съществува като нещо някъде "там", като някакви стилизирани знаци и символи, маркирали пътя на времето и останали подир него. Юлий Стоянов дешифрира тези застинали йероглифи, тези енигми, придобили непроницаема едноизмерност. Той прониква отвъд видимото, отвъд измамната очевидност на лесните аналогии, отвъд удобната символика (всяко време и всяка власт произвеждат такава приложна, самодоволна символика, предназначена да усмърти всяка живинка, мисъл и смисъл), за да извади на светло драмата и същността на времето. И на личността във времето.
Защото Юлий Стоянов неизменно дешифрира историята (минала или днешна) през човека, през личността на тези, които правят историята или участват в нея така, както те искат, или така, както някой е отсъдил и осъдил за тях и въпреки тях. Юлий Стоянов е не само изследвач и ловец на времето. той е анализатор. И смутител на затлаченото време. Всеки негов филм е едно разследване на живо, то се случва пред очите на зрителя (независимо дали обектът на разследването е Каравелов, Жендов или нашият приятел Стефан Власков). То е изключително деликатно, недидактично и с чувство за мярка. Режисьорът никога не натрапва своите отговори. Защото неговите филми не са нито илюстративни, нито разказвателни (любителите на префърцунения стил биха казали, че не са наративни). Те са концептуални.
Казват, че Юлий Стоянов прави исторически филми. И това е най-голямата заблуда. Неговите филми са филми на синтеза.
За него историята не е нещо някъде "там", което най-добре да си седи някъде там и да не ни се бърка на днешните работи. И най-важното - историята не е нещо, което може да бъде пренаписано, фалшифицирано и злоупотребявано според "законите" на временната целесъобразност. За Юлий Стоянов това е недопустимо. (Прочее, тази злоупотреба някои обявяваха преди, обявяват и днес за документално кино.) На всичко отгоре той е неподвластен на най-великото изкушение на документалиста - изкушението да се измъкне от документа и да се отдаде на волни художествени решения. Защото Юли не само че не прави "исторически филми". Той не прави исторически романи.
Юлий Стоянов избира герои и събития, белязали времето и акумулирали драматизма на времето (Захари Стоянов, Любен Каравелов, Георги Димитров, Ботев, Левски, Априлското въстание, Съединението, Балканските войни, раждането на новата Конституция).
Драматизъм, който отеква днес и има своите днешни проекции в общественото съзнание и националната ни съдба.
Защото миналото не само има право да се бърка в нашите днешни работи, но и настоящето е длъжно да се огледа в миналото. Защото иначе ще се скъса нишката на времето. Защото българско време, което винаги е пет минути преди дванайстия час и все пропуска тоя пусти дванайсти час, и все си мисли, че има още пет минути, не може да бъде осмислено без всичко, което е било.
Защото и знаковият филм "Българско време" не може да бъде осмислен без "Любен Каравелов" и "Захари Стоянов". Без "Равносметки" и "Към биографията Димитров". Без "След години" и "По начин най-благороден". Без "30 май - 2 юни" и "Пътят към Йолковица". Без "Край паметника" и "Борислав и Балканите". Без "Площадът".
Защото преди драмата на Стефан в "Като на кино" (това всъщност е българският филм "Покаяние") е драмата на Александър Жендов ("Биографична справка") и на Димитър Гачев ("Момчето, което наричаха Господин Възхищение").
Защото при Юли епохите си разговарят и се самооткриват.
Защото във филмите на Юлий Стоянов миналото, настоящето и бъдещето съществуват едновременно. Тъй както човек живее едновременно в различни времеви пластове. Между тях няма пропасти. Няма стени. Те преминават едно в друго, обясняват се взаимно и взаимно се допълват, миналият ден предопределя днешния, днешният има корени в миналото, които не можеш да отрежеш и да захвърлиш, защото значи да захвърлиш част от себе си и от собствената си история. Пък и какво ще стане, ако някой утре реши да зачеркне до скъсване листа, на който ние пишем днес?
И ако се опитаме с две думи да определим филмите на Юли, те са "едновременното време". Но колкото да изглеждат всеобхватни, само тия две думи няма да ни стигнат. Трябва да прибавим още: нравствен максимализъм, благородство, аристократизъм, донкихотство... И едно почти изтръгнато самопризнание - Юли всъщност е самият господин Възхищение, интелектуалецът, завладян от патоса на разума.
Най-бързо в документалното кино остарява емоцията, казва Юли. Остава мисълта. Остава разумът. Остава патосът на разума. А на старогръцки "патос" означава страдание. Страдание от познанието. Това е, което остава.

Велислава Дърева