Веднъж Юли разказваше, шегувайки се със самия себе си, как той си представя големия режисьор на снимачната площадка. Звучеше долу-горе по следния начин: Достолепен, но малко нервен мъж, седнал в шезлонг, който държи в дясната си ръка звукова фуния и дава сурови указания на кокетни актриси, които не слушат. Истински бях впечатлен от облеклото на въображаемия истински director - карирано сако, полуклин и баска шапка с перо на главата. Във филмовата индустрия, описвана с толкова голямо безпокойство от американските писатели, може и да се срещат облечени по този начин режисьори, но онези, които са имали удоволствието да работят или работят днес с господин Юлий Стоянов, знаят колко той е далеч от подобно поведение, да не говорим за облеклото. Не че той не е взискателен към своите сътрудници или облекло, дори бих казал, че е тъкмо обратното. Какво да се прави - кореняк софиянец и поне за мен - важно обстоятелство. И така - толкова години около камерата и монтажната маса. Е, в последно време - пред компютъра.
Най-смешното в цялата работа е, че Юли е заставал и пред камерата като актьор във филма на покойния Едуард Захариев "Небето над Велека". Там той носи ватенка. Не бих казал, че му стои добре. Изглежда доста свенлив, но всъщност е млад.
Винаги съм се чудил, защо Юли остана верен, както е прието да се казва, на документалното кино и никога не се зае със снимането на игрални филми, както това сториха някои от неговите приятели. Все пак е учил в Прага, в прочутото ФАМУ, наред с много известни творци днес. Въпросът звучи почти като упрек, но всъщност представлява стратегическа преценка за развитие на обществото, направена от Юли в началото на дългата му и славна кариера на филмов режисьор. И в спорове с обстоятелства или хора, които понякога са неразбираеми или дори безсмислени.
Иначе Юли казва, че според неговите учители от Прага, на които той се доверява, документалното кино не е изкуство и следователно той е свободен от безпокойството за естетическите и формални постижения в своите филми. Важна е истината, но тя винаги е най-спорната и той го знае отлично. Понякога си мисля, че Юли е толкова амбициозен, че вече е забравил как всъщност изглежда в очите на останалите това разяждащо чувство. Рекламите за ТАБСО, "Сердика", "Фокусите", "Захари Стоянов", "Училище", "Биографична справка", "Към биографията на Димитров", "Дъщерята на посланика Дод", "Разкрасяване на околната среда", "Момчето, което наричаха господин Възхищение", "Борислав и Балканите", "Като на кино" - все заглавия на филми, предизвикващи и възторг, и отрицание. Това означава фотоси, "говорещи глави", възстановки на отминали събития, ежедневие. Казано по друг начин, това означава кино. Също така и множество награди, чиито брой едва ли бих могъл да назова, а и той се отнася към признанието с видимо безразличие.
Юли има и съперници, и ученици, които може би не съзнават или дори не искат да приемат това. Мисля, че е напълно естествено. В живота на творците се случва много често. Обаче не се случва често да бъдеш добър и любезен към съперниците и радостно щедър към учениците. Това е истина, макар че звучи, сякаш става дума за някой владика, който съветва енориашите си от амвона как да се държат със себеподобните си в различните обстоятелства на окаяния си живот, след като той самият е превъзмогнал всички познати страсти.
И така да е! Цялата работа се състои в това, че Юли навършва седемдесет години. Да не повярва просто човек. От всички познати напитки и количества Юли най-много обича чаша-две неизстудено бяло вино с газирана вода или, както той винаги с голям възторг казва - чаша шприц. Никога не съм разбирал неговото желание да се измъчва, пиейки бялото вино топло. Страхът му от настинка винаги ми се е струвал малко пресилен. Юли, мисля, че дойде времето да откриеш удоволствието от изстуденото бяло вино! Това е метафора!

Влади Киров