Българският Великден или симулакруми български
Знам, не е редно, направо неприлично e човек да припомня нещо казано от него самия, да се самоцитира, вместо да търси опора в думи, изречени от друг, със сигурност по-умен и знаещ. Но когато през 1997 написах (пак в "Култура"), че се решава "съдбата на политическия елит и в тази вкопченост адекватността, поне засега, е на страната на опозицията. Докога ли? Дано не само докато вземе властта", вътрешно не преставаше да ме гложди съмнението, че и този път усилията български отиват напразно, че скъпо извоюваната надежда отново ще бъде пропиляна с лека ръка. След три години съмнението ми е вече кораво убеждение: великодушно подареният на тогавашните опозиционери и днешни управляващи кредит на доверие в момента е увиснал на шията им като воденичен камък, дърпайки ги все по-надолу по стълбицата на общественото одобрение. Упражняваната от тях власт все повече е имитация на власт, а възможностите им реално да поставят и съответно да разрешават наболели обществени проблеми са все по-нищожни. Поведението им спрямо нервите на социума сега забележимо възпроизвежда знаменитата фраза на Бодрияр, според която "властта съществува единствено за да скрие несъществуването си". Част от тая симулативна стратегия е и шумно рекламираният Български Великден, чието назначение е не толкова желание да се очертаят примамливи перспективи за България, колкото знак, че лицата на властта, осъзнали(?) вероятно своята безпомощност, доброволно абдикират от нейните взискателни отговорности.

Предшествието на модела

Когато вихрите на враждебността бяха заменени със завихрянето на надеждата, в българския политически жаргон трайно се настани понятието нов обществен договор, сиреч нов начин на структуриране и функциониране на отношенията между управлявани и управляващи, между делегиращите власт и представляващите властта. Това ново взаимодействие с присъщата си симпатична непосредственост най-ясно изрази тогавашният служебен министър-председател и настоящ софийски кмет Стефан Софиянски в една своя телевизионна изява: когато, нареждаше той, семейството е материално затруднено, то стяга колана, лишава се от някои по-ненужни и луксозни неща, преминава през тежкия период и пак се възмогва. По същия начин и българското общество в цялост трябва да стегне каиша, за да преодолее тегобите на валутния борд и финансовата оскъдица, та след време отново да намери своето благоденствие и сравнително осигурено съществуване. Моделът на новия обществен договор беше зададен - той е симулативен семеен модел, където всеки от фамилната задруга временно тегли с вярата, че ще настъпи момент, когато за теглилата ще му се върне стократно. Тия "отгоре" са primus inter pares (първи между равни) и patres familias (бащи на семейството), при-звани да посочат и изведат общността до лелеяния Изход; тия "отдолу" са hominis parentes (поданици) и hominis pauperis (бедняци), плътно следващи своите водачи, лишавайки се.
Точно тая обреченост на лишение обаче взриви симулацията на семейния модел: оказа се всъщност, че в общия недоимък някои са се изхитрили да бъдат "по-равни". Изведнъж "ненужните и луксозни неща", които трябваше на първо време да спестяваме, се превърнаха в знак за власт, в белег на политическа мощ. Задругата се разпадна и разпадът извика на бял свят подозрения и обвинения в корупция, "клиентелизъм", (зло)употреба с властта за лично облагодетелстване. Новият обществен договор във вида му на еднакво патеща фамилия прегря и гръмна. Който е чел "Гераците", знае: Божан заграбва, Петър псува, Павел мърсува... Разложение отвсякъде.
Най-жестоки рани тая гангрена нанeсe на водачите. Те престанаха да са ония, на които масата вярва и които следва; те са поредният сонм "паднали", сиреч лъже-ангели, ангели-симулакруми, от всички и всеки проклетисвани и ругани. Особеност на quasiсемейната постройка на социума е неговият патриархален и патерналистичен характер. Не случайно едно от "новите лица" се закичи с ласкателното прозвище "Татето". Но когато фамилията се разпада, когато всеки от "роднините" задърпа общата черга към себе си, към своята си гърбина, тогава го отнасят най-яко бащите. С други думи, върху лидерите, върху признатите за водачи рефлектира най-осезателно и експлозивно деградацията на задругата. Те са виновните, които не са опазили спойката, които са допуснали общата цел да се раз(с)трои на мънички, единични, отделни целички, всяка хукнала накъдето й видят очите. Patres familias изпадат в незавидната роля на описания от Джеймз Фрейзър племенен вожд, който е славен и адмириран, докато всичко върви добре, но който бива безжалостно принесен в жертва, когато нещата се объркат. Ролята на жертвоприносителен акт в нашия случай изиграха местните избори, в които общността категорично и на висок глас изрече: Ние вече не ви вярваме! И не сте вие, които ще ни изведете до Ханаан! Оттук насетне на лидерите не им оставаше друго, освен да последват съвета на Бодрияр: "Единственото средство на властта, единствената стратегия срещу разпадането й е да въведе отново реалност и референтност навсякъде, за да ни убеди в действителността на социалното, във важността на икономиката, в безвъзвратността на производството. За тази цел тя предпочита дискурса на кризата, а също и - защо не - дискурса на желанието." Време е, тоест, за Българския Великден.

Спиралата на не-автентичността

"Дискурсът на кризата" и "дискурсът на желанието". Последните три години българско съществование се вписват без никакво усилие в тази схема. Първият е "тежкото наследство", "престъпното Виденово управление", "икономическата разруха"; вторият е "пътят към Европа", "поканата от Европейския съюз", "присъединяването към евро-атлантическите структури и ценности". Властта конструираше тия две "реалности", за да остойности себе си, да се (само)посочи като единствената, способна да проведе тяхното изпълнение. Един от най-популярните рефрени на днешното управление гласеше: сме без алтернатива. Добро, лошо, криво, право - То е, друго няма и не може да има. Избор без избор, невъзможност за възможности...
Безалтернативностите обаче имат един недостатък - приличат си. Точно по същия начин както "светлото бъдеще" и "строителството на комунизма" бяха изключителен прерогатив на БКП, така и "демократичното строителство" и "нормалната държава" бяха присвоени като изключителен прерогатив от/на СДС. Оттук до ре-моделирането на предишния "режим" крачката беше само една и тя - къде по-свенливо, къде по-уверено - беше (полу)направена. Симулацията за пореден път извъртя кофти номер на властта - принуди я да имитира, да репетира, да дисеминира онова, което всъщност претендира да негативира, конкурира и реформира. Тя, с други думи, придоби чертите на своето най-върло изкрещявано отрицание. Бодрияр отново ни помага да разберем тази безпомощност: "От известно време властта също произвежда единствено знаци на оприличаването със самата себе си. В същото време се появява ново действащо лице на властта - това на колективната потребност от знаци на властта - свещен съюз, възникнал около изчезващата власт." Инсигниите отпреди 1989 бяха рециклирани след 1997: "некоите съображения" се преместиха на Боровец, Стопанина се превърна в Командир, Тато е вече Татето, а Людмила се преименува на Елена. Новата номенклатура беше обречена да повтаря предишната, тъй като познаваше само нейния начин на употреба и показ на властта. В този начин на употреба обаче задължително влиза и зло-употребата с нея.
Така СДС попадна в капана на собствената си (само)провъзгласена безалтернативност. Той имаше задължението да провежда реформи, но те не биха могли да се случат, без да демонстрира знаците на властта. Тия знаци обаче, за да бъдат разпознати, трябваше да имитират едно вече отречено време. И ето как автентичният демократизъм на СДС неусетно метаморфизира в един не-автентичен ("мек") авторитаризъм (лапсусът с "кайзеровата република" съвсем не беше случаен акт). Усилията се съсредоточиха прекалено в усвояване на властовата семиотика, в окупиране на "кратосимволите", докато за прагматиката на "промяната", на "преструктурирането" просто не оставаше време.
(Въз)производството-на-знаци поглъщаше изцяло енергията, ангажираше цялото внимание: една трескава симулация с едничка цел да се преодолее усещането, че властта се изплъзва, да се утеши тревогата, че не е достатъчна, че дори не съществува. И сериозна грешка ще бъде, според мен, ако тълкуваме многобройните силови жестове на управляващите единствено като проява на арогантност и безпардонност; всъщност с тях те преди всичко искаха да снемат този дразнещ дискомфорт, перманентно стимулиран от пребиваването във властта, да елиминират болезненото чувство на безпокойство, предизвиквано от тази неуютна позиция. Но: "Когато симулацията е в сила, остава само носталгията, илюзорното пародийно възстановяване на всички изгубени референти", учи Бодрияр. А каква по-голяма носталгия и какъв по-изгубен референт от Българския Великден?

Заместване със знаци за реалното

Прословутата инициатива иде да свърши две обезателства: първо, да възстанови, доколкото може, разпадналия се семеен модел; второ, да демонстрира, че властта тук е жива, здрава и щастлива; и че нейното местопребиваване въобще не се е променяло, въпреки носещите се из въздуха зловредни слухове. С други думи, тя си е чиста проба симулация по известното определение: "Да уподобяваш означава да се преструваш, че имаш нещо, което в действителност нямаш". Самото нямане, досещате се, засяга както фамилната задруга, така и физическото състояние и добрата кондиция на властта.
Отново две са имитационните стратегии, изграждащи фундамента на Българския Великден. И не става дума само за знаменитата книга на Тончо Жечев (Бог да го прости!), а за повторения, иззети или поне несъзнателно рециклирани най-вече от рафтовете на Библиотеката. Прочее, широко рекламираното начинание е поредно доказателство за това колко много животът подражава на литературата, колко много митът е регулатор, координатор и император на всяка обществена практика и личностно поведение. Всички затруднения водят към Книгата - и като спасение, и като причина: в Книгата е истината!
Първият възпроизведен мит е толкова ясно видим, че ще ни избоде очите. Става дума за Блудния син, за тръгналия да се скита по чужди сокаци и градища разпътник, пропилял бащино имане и пак подирил закрила в "дома на отца". И не иде реч в случая само за пилеенето, него на родното място ние вършим не по-зле, а за самото завръщане, но с една "обратна перспектива": блудникът е не покаяник, а триумфатор, носи се на крилете на успеха, не на поражението. Идеята е, че просперитетът тук не може да се случи, следователно трябва да го внесем отвън. Този импорт обаче е задължително да бъде роден, наша кръв, "национално отговорен", за да изпълни предназначението си - възстановяване на задругата, възраждане на семейния модел, разбит отвътре, но все още с перспектива навън. Събирането е за вътрешни, не за външни очи; е не толкова за ориентиране към Европа, колкото за ре-легитимиране и ре-генериране на изгубената вяра: на репликата "Ние вече не ви вярваме!" властта отвръща с дупликата "Да, ама ще трябва да ни повярвате, понеже - вижте! - вярват ни хора по-добри от вас, които са по-богати и живеят в бели държави!" Блудник, за-блуден е не този, който се връща, а този, който не е ходил никъде, не е мърдал оттук; и е блудник не защото е пилеел пари, а защото е похарчил вярата си (или му я похарчиха). Целта е той да се върне в задругата, отново да заобича patres familias, да им се хвърли на врата и да ги помоли за прошка. Защото при тях идват ония, на които той завижда и на които иска да прилича: Българският Великден започва с външните българи, за да завърши с вътрешните. Най за предпочитане през 2001.
Вторият "рециклиран" мит е не така лесно видим, въпреки че също е много популярен. Може би защото сюжетът му не е взет от Книгата на книгите, ако и да има директна връзка с него. Става дума за Рицарите на Кръглата маса и призива на крал Артур за дирене на чудотворния Граал. За да изпълнят Богоугодното дело, в замъка Камелот се стичат посветили му се благородни мъже от най-различни краища: Ланселот, Парсифал, Галахад. По същия начин в страната България се стичат благородни, сиреч успели мъже и жени, за да препотвърдят и подпомогнат нейния "цивилизационен избор" - Светия Граал на българската политика. Но смисълът на събирането е не в търсачеството или избора, нито пък в помощта, а в отклика: точно както крал Артур има силата, авторитета и влиянието да призове знаменити рицари от близо и далеч, така и управляващите заявяват, че имат всичко това с призоваването на знаменитите българи, обитаващи далеч. Желание за категорична демонстрация, че властта все още има капацитет, все още има възможност да бъде производител на събития; че е най-важният център, който регулира и формулира дневния ред на обществото. Отново интровертна, не екстравертна насоченост: тия вътре и долу трябва да видят, съзнаят и разберат, че тия вътре и горе могат, знаят и затова ръководят; а тия отвън идат, за да свидетелстват и регистрират непромененото фактическо положение на нещата. Съществено е тяхното съгласие за пристигане, не целите на сбирката: властта показва зъби, мускули и претенции, уверявайки едновременно и себе си, и другите, че я има, че "пак е тук" и то във възможно най-добро здраве.
Така Българският Великден представлява акт на класическа симулация: първо, симулира, че семейният модел не се е разпаднал; второ, с него и чрез него произвежда знак, с който се само-посочва, само-утвърждава се като необходимост и неизбежност. И за извършването на това тя прибягва до едно българско убеждение, за което много е говорил Георги Каприев: за да се (само)идентифицира като значимост вътре, българинът си присвоява, черпи, търси признание вън. Изречено с думите на Алеко за Бай Ганьо: "Човекът врял и кипял из Европа, Европа му станала като таквоз... като нищо." Ставането-на-Европа-като-нищо е условие за ставането-в-България-като-всичко. И понеже способностите на властта да постигне тая лелеяност тук се оказаха нищожни, тя реши да си внесе Европа и европейци отвън, да заеме от нейния/техния потенциал, симулирайки по този начин, че и тя самата има такъв. Или, както посочва Бодрияр, организира се: "драма (да не кажем мелодрама) на производството, колективна драматургия върху празната сцена на общественото".
Театърът Български Великден може да започне.

Митко Новков


Три години през фокуса на Бодрияр