Димитър Гочев поставя в Бохум
Шест лица търсят автор


Желязната завеса блести в червено. Когато тежката метална стена, скърцайки, се издигне нагоре, в тесния проход на сцената заблестява още една, втора завеса с кадифени гънки в пищно червено. Тя също се отваря и пред погледа се разкрива пространство с други проходи, ограничено в дълбочина от сценична кутия. Там в мека кадифена светлина блести трета завеса. Цялото изглежда като производствена грешка. Вместо сценичен модел по невнимание са го построили в оригиналните мерки. В работилницата разбрали грешката, тъкмо когато се готвели да пуснат четвърта стена. И сега в огромната кукленска стая вляво върху стълбите се подава едно блестящо червено парче от нея.
С това приказно начало Бохумският сценограф Ахим Рьомер ни въвежда в театралния космос на италианеца Луиджи Пирандело. Пиесата му се занимава с кризата на илюзионистичния театър, защото парадоксът е, че в нея се разиграва невъзможността на драмата. Действието започва с илюзионистично-реалистична репетиция на група актьори. Внезапно портиерът ги прекъсва, водейки на сцената едно шестчленно семейство. Те обясняват, че са измислени от един автор като театрални герои, но не са завършени. И че искат да живеят. Искат да реализират на сцената драмата, която е заложена в тях. Опитът им обаче да получат живот на сцената се проваля. Драмата на Пирандело е в представянето на този напразен опит.
Пролога - театралната репетиция, Димитър Гочев е поставил като заключителна фаза на илюзията. Театралният му директор се казва Матиас Лея и е в творческа криза.
Превъзходният бохумски актьор играе режисьор, който е загубил удоволствието от работата. Проснал се е в едно плюшено кресло, облечен в измачкан светъл костюм (отказ от вечното черно на артистичния свят!). Светът на сцената вече не го интересува, а още по-малко неговата жалка актьорска трупа Те въртят опашки около всемогъщия си шеф като изкупителни жертви и се мъчат да угодят на настроенията му. Лея се отвръща от тях. До гуша му е дошло от четиримата гримирани, като че ли пресъздаващи историята на костюма слуги. Утешение намира в суфльорската кабина, където по команда насреща му се поклаща чаша червено вино. От време на време слиза в зрителната зала и търси реално вдъхновение от суфльорката. Докато не се появяват шестте лица.
Мнимата производствена грешка от сценографията се повтаря и в семейството. Бащата, майката, синът, снахата заедно с двете малки деца са триизмерни, но са само носители на проблем. Снабдени са със собствен психологически живот и собствени морални права, но имат дефект в оформлението. Синът пръска пясък от джобовете си и безцелно рови с крака по стълбите. Майката подсвирква неприятно, бащата (Хайнер Щаделман, много добър в ролята си) шепти, пее и непрекъснато попипва нещо по дрехите си. Снахата предлага прелестите си, които презира. А въжделенната съдържателка на бордея Мадам Пасе се оказва мъж. Няма смисъл да се търси нов автор, "dramatis personae" са пропилени. Един бързо построен на сцената външен свят с дървета, мъгла, облаци и елен само засилва впечатлението за изгубеност.
Само че последната сцена показва, че театърът продължава и никой не си е извадил поука.

в. Райнише пост, 17 април 2000


Клаус Клемен
От немски Ирина Илиева