За мухите, паяците, душите и още нещо...

Единадесет неочаквани разказа е двупосочно заглавие. То, разбира се, трябва да се мисли като отправено към читателските очаквания, и даже не толкова като отправено, колкото като опитващо се да предвиди и предопредели възприемането, като желаещо да наложи едно усещане за нестандартност на разказаното. Но то е и някак много силно отговарящо на самия характер на разказите, които се опитват да обръщат нещата, да ги учудняват, така да ги обелват, че от тях да зейва неподозираното, абсурдното. И не само нещата, но и хората. Защото в книгата на Георги Величков и човешкото се бели, отънява... Ролите секват, маските постепенно се свличат и идентичността се разгубва. И даже имената се смесват. Човекът престава да помни собственото си име и се доверява на паметта си, която някъде от гънките на времето процежда някакви букви, които нямат нищо общо със собственото име, но които назовават нищото, празнотата, отсъствието. Затова и в света, моделиран от тези разкази, не може да се отговори на въпроса А ти сигурен ли си, че си ти (Невъзможен избор). Защото такава сигурност просто няма; защото човешкото същество се оказва с много сенки, то е най-малкото близначно, положено в зева между собственото провиждане в огледалото и отраженията, които се раждат от погледите на другите.
Неслучайно книгата на Георги Величков - сред множеството истории, които наслагва - разказва и историята за свършека на живота, не на физическия, а за свършека, който спохожда човешкото същество без време, най-неочаквано, когато нещо просто се прекършва и душата се изнизва от тялото, за да се зарее някъде. Свършек, който - казва ни книгата - е неизбежен. Затова и голямото изпитание е отвъд този свършек, то е в живота без душа, без дух, без копнежи, вяра, в живота без...
Изобщо, Единадесет неочаквани разказа е една модерна книга, която е вгледана не само в проблематиките на своето и другото, на своето като друго и на другостта като свое, не и само в разрива между душата и тялото, но и в измамните граници между условно наричаните реалност и нормалност. Защото устойчивостта - казват ни тези разкази - е измислица, пожеланост някаква. Флуидността определя съществуването. Както и сънищата, които смущават ежедневието и го маршрутират както си пожелаят. И може би затова човекът тук често пъти се оказва в позицията на получаващ някакви странни знаци, които би могъл да разчете и да си обясни, но които той по-често не разчита... Защото способността да се виждат нещата, които де факто не се виждат, тоест да се улавя същината им, скритостта им, е умение, дарба, която сполита само малцина. В този смисъл разказите на Георги Величков ни показват някакви почти романтични герои, но правят това с доза ирония. И разпъват човешкото, явяват го като зев, непостижимост...
И най-сетне, книгата на Георги Величков е и заявка за обговаряне на сгъстеното българско време на 90-те, на случващите се промени, обговаряне, което се опитва да види духовните проекции на тези промени, мисловните криволици, които те предизвикват и объркаността, непосилността на битието, което се стоварва върху въпросния разпънат и разпъван човек.

Амелия Личева

















Думи
с/у думи





Георги Величков. Единадесет неочаквани разказа. Изд. Летера. Пловдив. 1999