Християнството е опит

Катедра "Културология" на Софийския университет продължава с четенията си, посветени - по думите на водещия ги проф. Ивайло Знеполски - на "възлови проблеми на съвременното ни цивилизационно развитие". Първото от тях се занимаваше с книгата на Иван Еленков "Родно и дясно". Второто, проведено на 14 април т.г., навлезе в църковната проблематика, опитвайки се да определи мястото, което заемат ценностите на православието в сегашната българска ситуация. Без да задълбават в самите ценности, разчитайки на някаква базисна осведоменост у слушателите си, Калин Янакиев, а след него и Георги Каприев очертаха една по-скоро социологическа картина на състоянието на Българската православна църква след 10 ноември. Като в отношението на двамата се прояви една съществена разлика, на която ще се спрем по-нататък. За съжаление не можем докрай да изчерпим всички засегнати теми в дискусията, нито с преразказа си да предадем силата на реториката, характерна за такъв тип говорене.

Пет са, според Калин Янакиев, белезите, чрез които може да се опише българската църква през т.нар. преходен период. Първо, към нея са отправени някакви "дифузни очаквания", неясно артикулирани и най-често почиващи върху отрицателните формулировки и сравнението. Изразяват се във въпроси от типа: "Защо православната ни църква (както католическата и протестантската) не...?", "Няма ли православната църква да...?" и т.н. Второ, към църквата се отправят упреци. Трето, и упреците, и очакванията са отправени от една "достатъчно широка, институционно неопределена и неоцърковена база, наричана обикновено "обществено мнение". Четвърто, църквата реагира и на двете с мълчание - най-често "мотивирано от немощ". Но има и случаи, когато липсата на отговор се мотивира от самата й същност, която задаващите въпроса светски граждани не разбират поради липсата на теологична подготовка. Пето, в България след 10. XI. отсъстват крайните полюси - религиозният радикализъм и войнстващият атеизъм. Калин Янакиев определя религията като "територия на пределната екзистенция". Липсата у нас на тези "два гласа - едните, които казват, че само с Бог трябва да се живее, и другите, които отричат това" - е симптом за "слаба разтревоженост за пределната съдба на човешката екзистенция".
Неясните очаквания след падането на комунизма - на които Калин Янакиев дава право, макар по думите му те да не са заявени богословски грамотно - са свързани с потребността някъде да има нещо, надхвърлящо чисто социалното прагматично обществено мотивиране, нещо, което да е символ на "абсолютната доброта", на "милосърдието", което да съхранява неопорочена и непреиначена паметта за случилото се през последните 45 години. Да бъде "дълбокият фон на обществения живот", "депо на святост", където да има "ресурс за очищение и възмездие". Към църквата изобщо в Източна Европа са отправени и по-елитарни - светогледни очаквания. Светоглед не като житейска стратегия, а като "непрестанната жажда във vita minima (ежедневния ни живот) да присъства vita maxima (осъществяването, пълнотата на битието)". Досега обаче църквата ни не е отговорила на подобни очаквания. За което си има и своите исторически обяснения. Едното е, че българската общественост никога не е била особено църковна. И още едно, припомнено и от Георги Каприев, и от Иван Еленков - за обвързаността на църквата с етноса през Възраждането. Казано с думите на Калин Янакиев, българската църква е била превърната в национално знаме.
Кой е най-честият упрек към Българската православна църква? Цитираното от Калин Янакиев обвинение, че тя е "втренчена във вечното" и следователно няма "слово за времето", за ежедневието, няма "приношение към съвременността". Без да го отрича - "църквата ни страда от немий бес" - есенцията на богословски аргументираната му защита е, че православието е литургична религия. Деноминация, която има живот в храма. Православието, според обяснението на Калин Янакиев, предлага не само вяра - "нещо, което е отвъд този свят, после, сетне, след историята", но и "вкусване на божествения живот", участие, среща с Бога, с нещо не от този свят. Елате и съучаствайте в едно духовно пиршество - в евхаристията (литургията), казва православието. При него всичко, свързано с богословието, с проповедта е само атрибутивно. Същността е евхаристията. Обяснено най-общо, "от нашите земни дни ние влизаме в храма, където попадаме в деня невечерен, в деня, в който стои възкръсналият Христос и като ни подава хляба и виното, ние вкусваме неговото тяло и кръв, съучастваме във Възкресението." Православието твърди, че истинското време, истинското място на църквата е в "деня невечерен".
Литургичния живот, според Калин Янакиев, е съставен от три елемента. Първият е т. нар. византийскост, т.е. тържественост, ритуалност, условност - "без трепет и ритуалност не можеш да седнеш около трапезата на невечерния ден". Православната църква е църква на позлатата, на "Юстиниановата позлата, превърнала овчарската гега в царски жезъл. Вторият елемент е аскетичната строгост и затвореност - тя е църква на аскезата и монашеството. И третият елемент е хомилиарността, смиреността, сиромахомилството - църквата като болница за изцеляване на душите, като място, където получаваш помощ въпреки всичко. По мнението на Янакиев днес тези три елемента са се разпаднали: "Все още има струя византийскост, която обаче паразитира върху ритуалността и е куха откъм човешка трезвост". Колкото до третата тенденция - сиромахомилството - то е деградирало в първите години след 1989 до демагогски призиви, до "вагабонтство", както докладчикът определя поведението на известния активист от СДС отец Христофор Събев.
Как се защитава църквата срещу посегателствата на новата политическа идеология? Чрез канона, спасил я вече веднъж от посегателствата на комунизма. "Църквата опозна вагабонтството и излезе насреща му", но тя "не опозна правилното във вагабонтската тълпа. Тази тълпа искаше свидетелство". А тълпата не е свята - тя е пияна, бездуховна. Още едно предизвикателство, на което църквата ни не е успяла да отговори. Тази й немощ би могла да се обясни също и с традиционни дадености. Преди 9 септември свещеничеството е била цехова, семейна, с една дума затворена професия. Най-големите духовни постижения на православието са донесени у нас от руските духовници. А преди 10 ноември поне 80% от мирянството в българската църква е било съставено от т.нар. маргинали.
Георги Каприев потвърди тезата, че малко преди 10 ноември и в годините след това в обществото ни е имало вакуум на ценности, "свещен" глад; и мнозина са се обърнали към православната църква. Както и тезата, че срещата на обществото с църквата не се е състояла в мащабите на залетите от политически протести улици и площади. Но това, което повече занимава Георги Каприев, е въпросът за оневиняването, което според него съвсем не е толкова просто. Виждайки същността на православната църква в литургичността, Калин Янакиев не открива у нея мотив за особен исторически активизъм. Георги Каприев признава евхаристичния характер на православието и потвърждава, че не е работа нито на клира, нито дори на миряните да "грабнат пушки и на глас да тичат народен", че според него това влиза в противоречие със същността на църквата. Той подчертава, че християнската църква има призвание (формулирано в новозаветните текстове). Задачата й е, казва Каприев, да "християнизира, ако щете да евангелизира този свят. Да извършва жест в историята". Под жест той разбира "активно действие по посока промяна на хода на историята, която по една или друга причина е влязла в конфликт със същността на църквата". Обвиненията в бездействие според него не бива да се хвърлят само върху клира, защото в църквата клир и мирянство не се противопоставят - "Ние сме църквата", би отговорил православният човек. "А миряните не направиха нищо."
Българската църква от генезиса й досега е перманентно експлоатирана политически. Теза, която също трудно може да се оспори. Но тя и с удоволствие се оставя да бъде експлоатирана, допълва Георги Каприев. За да определи легитимността й днес, той се връща към следосвобожденческия период. До 40-те години на нашия век християнската идейна позиция напълно се е маргинализирала в нашата култура. Каприев изброява само 4-ма интелектуалци, запазили меродавност не поради, а въпреки откровената си християнска нагласа: Стоян Михайловски, Трифон Кунев, Константин Петканов и Илия Бешков (по-подробно вж. статията на Георги Каприев "Интелектуалците-християни", публикувана в наскоро излезлия сборник "Медии и преход", издаден от Центъра за развитие на медиите, С. 2000). По времето на комунизма християнската нагласа е сведена до етнографска подробност. Така комунизмът по "дивашки начин" интегрира християнските ценности, но самата църква обявява за политически враг. Това дава силен тласък на легитимацията й след падането му. Легитимация, която според него обаче протича във високите културни слоеве. Докато в "плебейските", както ги нарича той, "комунистически или не, нагласите на модернизма са си живи и здрави".
Последвалата дискусия беше изцяло насочена към проблема за адаптивността на българската църква към съвремието. Най-честите въпроси бяха: "Какво би станало с българската църква, ако тя се върне към своя архаичен вид?", "На какъв терен тя би могла да играе някаква роля - чрез индивидуалното приобщаване към християнските ценности или може да има и рационализираща роля по посока на протестантизма?", "Репетитивно ли е православието, т.е. дали то само повтаря казаното в старите текстове?", "Не е ли принудено православието да води двойствен живот - между хората, които търсят у него битовата форма,
полусветска-полурелигиозна, и онези, които търсят високо-литургичната форма, духовното упование?" И може би най-важният въпрос: "Православните мислители в църквата ли са или извън нея?" Точно тук е разминаването между двамата основни участници в четенето. Определяйки интелектуалците-християни в едноименната си статия, включена в сборника "Медии и преход", Георги Каприев казва, че има предвид "не хора, изповядващи приватно някакви положения на християнската вяра, а интелектуалци, програмно заявяващи християнските корени на своята мисловност и присъстващи с тази си нагласа в публичното културно пространство." Без да изключва църковните дейци и професионалните богослови, той има предвид "най-вече публични фигури". А Калин Янакиев вижда "дефицита" на християнския интелигент в неговото "романтично или политическо говорене", което в крайна сметка е "безотговорно", защото той не е оцърковен. Християнството е опит, казва Калин Янакиев. "Без опит то се превръща в логическа гимнастика, следователно без църковност няма християнска интелигенция." В България, според него, по-скоро няма християнска интелигенция, доколкото няма църковна интелигенция. Той спомена и трите типа християнско говорене - "аристократично, маргинално и семинаристко". Първото е на хора, дошли в православието обикновено от източните философии; второто е на хора, дошли от поезията и литературата. Те са слабо оцърковени и не са склонни да воюват за православните ценности; третото е на хора, дълбоко оцърковени и напълно недиалогични, които не могат да говорят на съвременен език. Без да абсолютизира литургизма на православието, Калин Янакиев все пак твръди, че то не е "културно" в смисъла на католицизма, т.е., че православието е болница, а не училище за култура. Че неговият смисъл е да дава утешение. Някой, продължава Калин Янакиев, без опит (църковен) би го нарекъл психоанализа. Всеки с опит (и в двете неща) би казал, че те са съвсем различни. Изглежда именно тук, в опита, се корени големият проблем на православното мислене. Тук се корени и разликата между богословския диалог и религиозното общуване. Върху неразбирането на тази разлика се базира също обвинението (несправедливо според К.Я.), че православието не диалогизира с други християнски вероизповедания. В този дух е направеният от него паралел между католицизма и протестантството, с който бих искала да завърша и чието евентуално оспорване очевидно е задача на неоцърковените мислители. Според него огромните усилия на католицизма да се справи с варварството развиват формотворческия му инстинкт, а оттам и монархическото му устройство. (Институционалността му личи дори в архитектурата с издигащите се до небесата сводове и същевременно тежко спускащите се надолу, здраво стъпили на земята колони.) Силната институционалност поражда също толкова силната антинституционална реакция на протестантството, чийто дух най-общо се изразява в посланието: "Вярвайте, че сте спасени, и работете." Но заедно със златния бокал протестантството е изхвърлило от църквата и виното на мистерията.

Ирина Илиева