Скритият обектив на гледалото
или прагът между световете


Авторският спектакъл на Бойко Богданов и Вечеслав Парапанов "Гледалото или вечната балканска кръчма" (НДТ "Сълза и смях") е поетично битовизирана приказка за възрастни. Построена е като фантазна игра на интенцията и спомена, разпънат между преживяното минало и условното настояще. Едва ли има нещо чудно в това, че още в самото начало на своето символистично "отгръщане" представлението като че ли съзнателно хвърля тематичен мост към друга, позната вече сценическа творба - "Забравените от небето" по Екатерина Томова (режисьор Юлия Огнянова). Приликата обаче е по-скоро привидна и условна, като се има предвид "разкършената" визия, оформяща диалектически "диалог" между трагично, комично, абсурдно и поетично в отделните фрагментарни части на спектакъла. Както и заради неравноделно композираните реплики, изсипани шеговито-лирично, като в народна песен, между амбивалентните групи на популярните, банализирани архетипи.
"Гледалото" обглежда и афишира различни, познати до "смях и сълза", но характерни сцени от родното битие. Те са колкото емблематични, толкова и симптоматични за развитието и нивото на перманентно граничното между живота и смъртта, сватбата и погребението, празника и делника българско (или балканско) съзнание. В крайна сметка точно тази граница се явява и тъждество. Споменът за "Гледалото" е разколебан между хипнотичните "мълчаливи" и хаотичните "кресливи" (полифонично-песенни) сцени, разлистени в харизматичната душа на красиво приказния ни фолклор. Например оживелият като в стар кадър ням духов оркестър, хвърлящ невидими съчки в буйния огън на весели мъртъвци, насядали около празна трапеза. Или увертюрният "мълчалив акорд", когато имагинерна ръка разтваря широко прозореца на запустялата къща, за да надникнат отвътре към зрителите мъртвите обитатели на едно не толкова старо, колкото фолклоризирано минало.
Сполучливите режисьорски находки се редуват с многогласни или солови партитури така, че човек донякъде остава с впечатлението, че част от сцените са измислени именно заради пълнокръвието и самодостатъчността на страстните, лирични и автентични, ефектно стилизирани фолклорни изпълнения. Тук е мястото да се споменат изключителните гласови данни на изпълнителите, артисти предимно от провинциални български трупи (Анета Янкова, Атанас Стайков, Вяра Табакова, Йордан Петков, Дарина Параскова и др.). Те експлицират умело, не без помощта на особения "балкански" хумор, различни нива на живеене в затънтеното и осиротяло като моминска песен македонско село. И репрезантират двупланово първо измрелите му жители (предимно комедийни ситуации), а след това и мигриралите в безкраен, трагичен гурбет техни потомци.
Логически свързан и подреден сюжет няма, въпреки сюжетообразуващия мотив на миналото, модифицирано като опит за вечно настояще. Атмосферата непрекъснато и умело преминава от ясен и бистър "стопкадър" на разпасано мъжко бохемство (да си спомним "Пиянството на един народ") или трагикомичен, псевдоантичен женски "хор" на себеоплаквачките (вечно чакащите ги Пенелопи - било от кръчмата, от фронта, от гората или от публичния дом...) в екзистенциалната мъгла на отвъдното настояще, където всички мъртви съвсем не изненадващо играят себе си. В този контекст съществен компонент е идейно метафоричната сценография на Вечеслав Парапанов, убедително трансформираща кулисите като криле, уютно обгърнали зрителите в откровената видимост на тази иначе гротесково парадоксална театрална творба. Затова грамадният бял параван, разположен фронтално към публиката, е прагматично и симпатично решение на проблема за границата/прага между реалния и отвъдния свят. Той инициира въображаем стобор, който огражда, за да предпази от нашестващата действителност кипящия свят на отвъдното село. Още повече, че типизация на героите няма. Всеки от тях е зависим и немислим сам за себе си както извън контекста на "стадото", селото и дома, така и извън вековните лимити на съзнанието, родено, отгледано и опитомено от наивния провинциализъм и хитрото добродушие на Балканите.
В бр. 3 на сп. "Везни" от 1921 г. Гео Милев казва, че "днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самоуличаване". Но днес вече не е модерно клишето, че "утре започва от днес". Може би тъкмо защото утре започва от вчера... В този смисъл гледалото е само вътрешен обектив към скритите файлове на "балканските" ни души. Но сигурно не и необходимият коректив.

Патриция Николова