Пустинята и оазисите
Настоящият текст няма за задача нито да анализира, нито да оценява "Черната книга на комунизма", дело на авторски колектив с координатор френският съветолог Стефан Куртоа. Това вече е правено многократно. Това, което ще кажа, се разполага в контекста на говорещия сам по себе си оживен дебат, който тя предизвика тук и там по света, и на преобладаващото мнение за нейния безспорен принос в очертаване картографията на червения терор и на масовите престъпления на комунизма. Интересува ме проблемът как познанието, което предлага, функционира в различните политически, идеологически и културни контексти. Към какви политически и идеологически импликации насочва констатацията за 100 милиона жертви. Почти никой не оспорва изнесените факти и в същото време факт е, че нейният характер на позитивистично историческо изследване влиза в противоречие с различните идеологически прочити. С една дума, разсъждението, което предлагам, не изразява гледната точка на историк, а по-скоро е политическо разсъждение на човек, които е живял опита на източноевропейския комунизъм в един сравнително късен негов стадий (когато неговата външно изразена агресивност изглежда отслабена или по-скоро трансформирана, тъй като обществото вече е овладяно, съпротивителните му сили не са големи и то се регулира от принципа на страха). Но не по-маловажен е и фактът, че това разсъждение изразява и гледната точка на човек, живеещ в реалността на посткомунизма.
Българският превод на книгата (13-ти в света) излезе през септември 1999 г. За нейната премиера бе избрана показателната дата 9 септември. Въпреки добре подготвеното й лансиране и институционална подкрепа, нейното появяване не можа да се превърне в желаното събитие. Не може да се говори за голям читателски интерес, но също така тя не стана повод за обмен на мнения и дебат както във всекидневната преса, така и в научните и политически кръгове. Скандал не се състоя, въпреки че множество посткомунисти заемат ключови места в страната. Книгата беше възприета по-скоро като рутинен политически жест, който по един пространен и убедителен начин казва нещо, което в общи линии вече знаем.
През есента на 1997 г. живях няколко месеца във Франция и можах лично да наблюдавам приема, който "Черната книга" имаше там. Тя беше не само една от най-продаваните книги за сезона, но придоби и статута на значим социален факт. Бе повод за темпераментна полемика, за понякога доста силово сблъскване на мнения и позиции. Бихме могли дори да кажем, че се превърна в елемент от френския идеологически живот. Мнозина се почувстваха задължени да изразят становище по нейните тези и така тя спомогна да се откроят някои негови, може би не особено видими, тенденции. Налице са всички основания да смятаме, че "Черната книга на комунизма" бе засегнала важна и болезнена тема. Известно е, че във Франция многобройните коментари на "Черната книга" бяха събрани и осмислени в отделен том (вж. Pierre Rigoulot et Ilios Yannakakis, "Le debat francais sur Le livre noire du communisme", Ed. Lafont, Paris 1998.)
Сравнявайки рецепцията и съдбата на книгата на Запад и на Изток, във Франция и в България, се оказваме пред един парадокс. Логично би било характерът на реакциите по-скоро да е разменен. Точно този феномен ме занимава и изисква своето обяснение. Оказва се, че отвъд отхвърлянето и осъждането има два различни дискурса за престъпния характер на комунизма. Те са в основата и на различните рецепции на книгата на Стефан Куртоа и неговите колеги. А оттам - в основата и на две различни стратегии за справяне с миналото на комунизма и с настоящето на социалната утопия.
Но за да бъдем по-прецизни, преди всичко трябва да отдадем дължимото и на някои идеологически неутрални фактори. Става дума за обективно съществуващи разлики в капацитета на различните общества да издигат и обсъждат значима обществена проблематика. Става дума също така и за разлики в капацитета да се изгражда и се направи да функционира пълноценен научен форум. Но, разбира се, основните фактори, определящи разликата в рецепцията и на книгата, и на феномена, са другаде.
Големият интерес и темпераментната размяна на мнения във Франция за сетен път припомнят, че социалистическите идеи са западно изобретение, а комунистическата власт е източно изпълнение. Така съпротивата срещу патоса на книгата се превръща в стремеж да бъде спасен важен аспект от западното мисловно наследство. Дебатът извежда на преден план принципни проблеми. Ето някои от тях: Какво е отношението между идеите (философски, социални, политически) и тяхната реализация? Идеите сами по себе си носят ли вина за престъпленията, извършени в тяхно име? По какъв начин може да се защитят идеите от въплъщаването им в конкретни социални и политически практики? И още, виновен ли е Маркс за това, което в негово име направиха съветските марксисти? Извращенията и престъпленията, колкото и чудовищни да са по своя характер, могат ли да дискредитират напълно "добрите" идеи и намерения и още по-конкретно - определен социален идеал? Каква отговорност носи отделният индивид, който е споделял комунистическия идеал, който не е извършвал престъпления, но въпреки информацията за тях е останал верен на идеала? И дебатът кулминира в питането: Възможен ли е, мислим ли е днес социален проект за по-справедливо и по-солидарно общество.
В какво се изрази предизвикателството на начинанието на Стефан Куртоа? На Запад комунистическите идеи не са довели до престъпленията, които фактографира и коментира книгата - така че тя не се възприема като адресирана към конкретни извършители (такива във всички източноевропейски страни могат да бъдат посочени с пръст), а към носителите на определени комунистически, социалистически или просто социални идеи. Тоест павето е хвърлено към болшевишката практика, но попада в градината на различни фракции на френската левица. Формулирането на дилемата: френската идея за едно социалистическо общество е съвършено различна от това, което е правено досега, и френският комунизъм не е довел до престъпления, тъй като не е имал възможността да обсеби властта - може да изглежда донякъде формално, но то свидетелства, че, макар и модифицирана, социалната утопия е още жива. Западът с целия си прагматизъм иска да запази едно въображаемо социално измерение.
В същото време вярата в социалната утопия на Изток изглежда напълно изчерпана в резултат на една свръхексплоатация. Така че чудовищните факти, събрани в "Черната книга", се четат в социален и идеологически контекст, който прави всички опити за рециклирането й обречени на неуспех. И в двата полюса на политическия спектър се наблюдава разумно дистанциране от свързаните с нея социални илюзии. Как се стигна до това положение? Болшевишката власт се облягаше на два основни ресурса - червения терор, масовото насилие и социалната утопия. С течение на времето съотношението между тези два източника на власт и легитимност се променя. Комунистическата система се установява в името на утопията, но не може да избегне прогресивното отчуждаване от нея, не може да избегне разцепването между идеологията и практиката. И ако отначало терорът се поставя в служба на утопията, то по-късно утопията трябва да спасява терора, принуждавайки го към известни модификации. Тя се превръща в основен гарант на всички самокритики и ремонти на системата след ХХ конгрес на КПСС. Само че това разширява зоната на нейната употреба. По същество бихме могли да говорим за една двойна употреба - утопията е основен легитимиращ ресурс на репресивната бюрократична машина, инструмент за манипулиране на масите, и в същото време тя е единственото позволено оръжие, с което разполага обикновеният човек. Езикът на утопията е единственият способ да се отправят официално и безнаказано упреци към политическите порядки или към определени властващи политически фигури. В тотално контролираното общество утопията се превръща в метаезик за всеобща употреба. Стига се дори до парадокса потиснатите да упрекват потисниците, че не са достатъчно последователни комунисти. Така утопията частична възвръща, но в съвършено изкривена перспектива, загубеното си Mарксово измерение на философски критичен език. Един типичен пример в това отношение е начинът, по който съветското изкуство с реформаторски уклон реализираше частично своята обществено-критична функция. То създаде мита за Ленин (срещу Сталиновите норми и практики), без по същество да се интересува от историческата истина за дейността и ролята на Ленин, за приемствеността между него и Сталин. Взимайки тематично подбрани фрагменти от неговата биография и неговите публикации, то ги вграждаше в мита за верния модел, от който сме се отклонили, за другата възможност, за другото лице на строя. Тоест превръщаше го в оръжие против неосталинизма. Пак по същата логика в основен положителни герой в реформаторското съветско изкуство се превръщаха редовият болшевик и партийният секретар. Партийният секретар в борбата си с бездушната бюрокрация, с корумпираните представители на властта използваше прясно излъсканото оръжие на утопията. Може да се каже, че той владееше до съвършенство езика на утопията. Той бе школуван реторик!
Това бележеше края на утопията - изпразнена от съдържание, тя се превръщаше в полифункционална реторическа техника. И върховете, и низините я използваха като идеологически аргумент не убедено, а в границите на приетите условности. Ежедневната й употреба ни поднасяше парадокси до последния момент преди сгромолясването на стената. През пролетта на 1988 г. комунистическата партия в България бе изправена пред едно предизвикателство - възникването на независимо екологично движение. Членовете на това движение бяха подложени на силен натиск, а видни членове на тогавашното Политбюро лично се заеха да ги убеждават да се откажат от начинанието. По тяхната логика нямало нужда от подобно движение, тъй като държавата е в състояние да поеме в ръцете си проблемите на екологията и да ги реши. Един от повиканите за обяснение активисти на движението мотивирал отказа си да се подчини с тезата на Маркс за ролята на гражданската самоинициатива, нагло заявявайки на големите шефове, че очевидно не са чели Маркс и не разбират за какво става дума. Свидетели твърдят, че думите му предизвикали стъписване и раздразнение. Но безспорно нито една от двете спорещи страни не ги е схващала насериозно. Езикът на утопията все повече се превръща в ритуал, в оръжие за социално лицемерие, в лъжа, приемана за истина.
Именно в контекста на всичко това на Изток книгата на Стефан Куртоа и колектив се превръща в историческа книга, в буквалния смисъл на думата, която не засяга съществено съвременния политически и идеологически дебат. Тя отпраща към едно минало, което в нашите страни няма открити защитници и което всички искат да забравят. А и да има такива защитници, те не притежават валидни аргументи, които да представят.
Времената и модалностите на комунизма са различни и очевидно у нас "Черната книга" не отпраща точно към този образ на комунизма, който е в състояние да стимулира една активна гражданска позиция. Източноевропейският комунизъм от 70-те и 80-те години няма нищо общо с режими от типа на този на Пол Пот и с геноцида в Кампучия. Това е в сила особено за опита и представите на по-младите поколения. Те свързват масовия терор и лагерите с един отминал етап на строя. За тях комунизмът има друг, макар и не по-малко отблъскващ, образ. Той е свързан с граждански ограничения и дребнаво попечителство над личността, с полицейски надзор, с формализирането на обществения живот, с покриващата всички сфери натрапчива идеологическа реторика, с ограниченията при пътуване, с ниските консумативни стандарти и т.н. Това е, което тези читатели-граждани познават и което истински ги засяга и ги кара да се чувстват безкръвни жертви на комунизма. С рани, които трудно може да покажат, но които ги болят и днес.
Най-тежкото престъпление на комунизма, което засяга всички етапи на неговото господство, е разрушаването на основите не само на политическото, но и на обществото изобщо. Потъпкването на основните морални норми и общочовешки ценности, заместването на моралния човек с верния партиен член. И колкото по-дълбоко в дадена страна бе отишло това разрушение, с толкова по-големи трудности се сблъсква тя в посткомунизма. Актьорите на посткомунизма излизат от утробата на комунизма; те несъзнателно са попили недъзите на неговия начин да се мисли обществото и общественият живот. За хората от Източна Европа проблемът за комунизма е реален в този си аспект, в който той възпроизвежда своя дух в новите условия на демократично преобразуване, но не под формата на социална утопия, а на политическа култура, на механизми да се доминира обществото. Точно неговата (на комунизма) политическа култура не си е отишла напълно, независимо от разноцветните политически реторики. За това свидетелства и фактът, че едно от най-разпространените днес обвинения, които си разменят политическите партии, е обвинението в болшевизъм. Налице е реална опасност реториката на социалната утопия да бъде заменена с реторика на демократичните ценности, тоест те също да бъдат използвани формално в една нова социална игра на легитимиране. По тази логика престъпленията на комунизма се напомнят и призовават тогава, когато трябва да бъдат прикачени на политическия опонент, когото искат да елиминират. Тоест те са инструмент на очерняне, а не предмет на обсъждане и осмисляне. В този смисъл "Черната книга на комунизма" не предизвика полагащото й се внимание, тъй като прочитът й беше вписан в съществуващата политическа реторика на заклеймяването в момент, когато обществото е уморено и все по-негативно настроено към нея. Нещо повече, то вижда в нея един от елементите на блокирането си. В един чужд на френския изследователския екип контекст това я изправя пред риска неправилно да бъде прочетена като отклоняваща от дебата за демократичните ценности, тъй като този дебат няма с кого да се проведе. При положение, че противната страна е неизменно "лошата", се появява претенцията за демократичния монопол. Една реално съществуваща претенция в нашите условия.
Можем да кажем, че пряка последица от липсата на дебат за комунизма се явява липсата на дебат за демокрацията. Комунистическият период е отхвърлен, но не е разбран и не е осмислен. Престъпленията му и престъпниците са заклеймени, но, парадоксално, това се превръща в отклоняване на истинската работа на мисълта.
За хората, живели в комунизма, наред с проблема за паметта и "виновното съзнание", съществува и един друг съдбоносен проблем, който напълно обяснимо остава извън полезрението на западните изследователи на комунизма. Това съвършено ясно пролича на проведената преди време в София конференция, посветена на книгата "Краят на една илюзия" и в обмяната на мнения с автора й Франсоа Фюре. Изследователите от Изток и Запад като че говореха за различни неща, използвайки едни и същи думи. Оцелелите, преживелите комунизма също притежават, с малки изключения, съзнанието на жертви. За тях въпросът как се е мряло през комунизма не отстъпва по важност на въпроса как се е живяло, как е било възможно да се живее при комунизма, запазвайки човешки облик.
Отговор на тези въпроси бихме могли да потърсим, ако изследваме живота при комунизма през призмата на две понятия, които откривам в книгата на Хана Арент "Що е политика?". Това са понятията пустиня и оазис. В последния "Фрагмент 4" на книгата, следвайки една идея на Ницше, но развивайки я в друга перспектива, тя предлага тезата, че модерният човек притежава съзнанието, че живее в пустиня. Тоест, че е заобиколен от неблагоприятна и враждебна среда и, нещо повече, носи пустинята в самия себе си, но че в същото време е в състояние да преобрази пустинята в един свят за живеене. Тази метафора намира пълно потвърждение в практиката на тоталитарния комунизъм. "Опасността на тоталитарните движения - пише Хана Арент - се състои точно в това, че в много голяма степен те се адаптират към условията, присъщи на пустинята. Те не разчитат на нищо друго и поради това, изглежда, са политическата форма, най-адекватна за живот в пустинята." (Hannah Arendt, "Qu'est-ce que la politique?", Seuil, Paris 1995). Ние успяваме да се съпротивяваме на живота в пустинята, продължава Арент, благодарение на оазисите. Оазиси се явяват всички онези сфери на живота, които съществуват независимо или повече или по-малко независимо от политическите обстоятелства. Всички сфери, в които ние съществуваме в единствено число - в изолация, в самота, в частните отношения на човек с човека, в приятелството, в любовта, в изкуството и т.н. Точно това трябва да имат предвид политическите специалисти, изследващи пустинята. "Но - продължава Хана Арент - не трябва да се смесват оазисите с "отпускането", те са изворът, който освобождава донякъде клапите на живота, който ни позволява да живеем в пустинята, но не и да се примиряваме с нея".
Хората от Източна Еврапа, живели в тоталитарната пустиня, изпитват необходимост от една такава история на комунизма, която не би ги карала да се чувстват виновни, че са могли да останат живи, а прояви необходимия интерес към стратегиите им на оцеляване. Предполагам, че тя би ги ангажирала в много по-голяма степен като граждани и като четяща публика. Със сигурност заглавието на една такава история не би било и не би могло да бъде "Розовата книга на комунизма". Но тя ще ни помогне по-добре да разберем трудната и съвсем не окончателна победа на човека над системата, на човека, който има своите оазиси и който черпи от тях "кураж за всеки ден".
Остава открит въпросът, който възникна и по време на обсъждането на книгата на Стефан Куртоа във Франция, макар и в друга перспектива: кой има основание и кой е в състояние да напише една такава книга.

Ивайло Знеполски


Как
Черната книга на комунизма
се чете
на Запад и
на Изток - сравнителни размишления