Българската музика
без нихилизъм
Традиционното за последните години априлско настъпление на българска музика в София някои продължиха да си назовават Нова българска музика - с допълнението, че е просто с нова опаковка. Може и така да е, но опаковката се оказа доста важна. Защото тази НБМ като част от Празниците донесе много новости в сравнение с предишни години.
Последният акорд (20 април, концерт на Врачанската филхармония, диригент - Валери Вачев) на Симфония N 9 от Михаил Пеков на почти последния концерт от поредицата "нови творби" (последваха още два детски, един на камерната капела "Полифония" на 3 май и очаквания за бъдещето) прозвуча като самоирония на българското композиторство към най-масовата му годишна изява. Един неочакван помпозен финал - добродушна ирония към музикалната графомания? Е, какво толкова, графомания винаги е имало, тя оставя лека почуда и желание за вариант на известната критика "Х написа творба - защо?" Но това безобидно чувство отмира заедно с концерта...
Сред безспорните постижения на новото ръководство на СБК е преодоляването на негативизма и нихилизма по отношение на родното творчество. Разбира се, причините са, вероятно, много по-разностранни от дейността на самите творци - може би просто обществото ни се променя? За първи път от години наблюдавах доста пълни концертни зали - при това не с войници и ученици, не и с близки на хористите от различни детски хорове, а с редовна любопитна публика.
Априлските концерти показаха, че дори в рамките на едно изконно еклектично натрупване на звуци от десетки разнообразни автори може да се получи сравнително стилна подредба на концертите, така че човек да си избере изпълнителя и творците и да изслуша всяка пиеса като на концерт, а не като порой от пиеси, чието последование се изтърпява, за да се види какво става нататък.
Стиловата подредба беше възможна и поради нарасналата композиторска самовзискателност. За разлика от предишни години не усетих нито припряно тичане към залата с неизсъхнали нотни листа - само и само да се покаже нещо, защото кога друг път, нито пък окото на художествената комисия от по-предишни години, което зорко не пропуска определени неща. Е, не всичко чуто е шедьовър, не е възможно и да е. Демократичният принцип "Всеки композитор има право на публичност, комисия е собственият му критерий", не допусна изобилие от музикални нелепости.
Хубаво е, че някак от само себе си (макар и не без напрежение) отпадна десетилетният спор "преглед или празник". Тази "НБМ" не можеше вече отдавна да бъде прежните "НБМ"-та, защото времената тихо и полека се промениха: Институцията "творец" си възвърна правото да бъде неповторима индивидуалност, творчеството престана да е повинност и така творческите отчети пред народа останаха дълбоко анахронични. Отмира и унизителната необходимост от преглед само и само композиторът поне веднъж да си чуе творбата. Явно е желанието на изпълнителите да свирят "българско" в редовния си репертоар. Така на практика поредицата "нови творби" започна много преди април - още с понеделниците на Димитър Николов в СБК. Нова музика звучи наред с ретроспекция към богатия вече български музикален фонд. Така, след блестящия концерт на Добричкия камерен оркестър под диригентството на Алексей Измирлиев през февруари, на който усетих непреходността на творби, писани преди 30 и повече години, последва - на концерт на Софийската филхармония новият Концерт за флейта (1995 г.) от Михаил Пеков, солист - Георги Спасов. Ако условно рамкираме изобилието от нова българска музика с двете произведения на Михаил Пеков - Концерта и Симфония N 9 - това ще е една много пъстра рамка: колоритното въображение на автора обича да се заиграва с различни исторически епохи - от Хайдн и Моцарт през различни варианти на романтизма и Малер, скерцозност ала Уолт Дисни, мимолетни представи за българското в европейските салони на минали векове - една нескончаема пъстрота и желание за игра с класиката. Михаил Пеков хвърля слушателя в различни състояния и епохи и прави това в традиционните структури на симфонията. Съвсем различно е оркестровото въображение на младия Андрей Диамандиев - Симфония N 2, едно от най-поетичните оркестрови творения, изпълнени през април. (СОБР)Симфонията се рее в съвсем други звукови селения. "Симфоничното" - това са различните нюанси на звуковата изтънченост, а не класическата драматургия на жанра.
Струва ми се, че новото развитие на старото "НБМ" е на път да премахне някои "естетски" напрежения. Композиторът е свободен да избира форума, на който ще се представи (стига да може), без да се притеснява, че появата му било през април, било през юни ще бъде нелепо. Април дава възможности, които за изявите на "Музика нова" са по-недостъпни - например изпълнението на симфонична музика. Два симфонични концерта имаше този път, единият - на Симфоничния оркестър на Българското радио с диригент испанецът Карлос Риасуело. За първи път в музикалната ни история чужденец идва, за да дирижира три трудни български партитури. Освен Симфония N 2 от Андрей Диамандиев, прозвуча и темпераментната и много артистична творба на Любомир Денев Хомо луденс (аз я нарекох "Анатолис луденс" - толкова страстно беше вживян в нея солистът Анатоли Кръстев). И още - "Може би...танго" - за цигулка и оркестър от Руси Търмъков - също сред творбите от Празниците, които човек си пожелава да чуе пак: пиеса, която започва в миражната звукова атмосфера на Арво Пярт и стига на финала до своеобразен звуков "кубизъм".
През април прозвучаха не само премиери. А това е вече оценка. Двете пиеси на Юлия Ценова: П=3.14 и Разбулването на Изида са вече познати, първата има и СД реализация. П=3.14 (по стихове на Мара Чапанова) беше изпълнена на концерта на Темпи кончертати на Веселин Байчев - за съжаление не в оригиналния вариант за мецосопран, а отсъствието на низини и медиум в гласа на иначе много артистичната Сребра Михалева не успя да доведе много от музиката до слушателя. "Разбулването..." - звукова фантазия за саксофон и тромпет - беше изпълнена на концерта на различни духови ансамбли.
Музика, която пак с удоволствие чух, беше Концерта за флейта (солистка бе младата Кремена Ачева, концерт на Габровския камерен оркестър с диригент Иван Стоянов) от Атанас Атанасов - една красива импресия в класически рамки. Още позната музика: завладяващите Каденци и ансамбли за струнен квартет от Руси Търмъков и Клавирен квинтет N 1 "Животът, както го сънуваме" от Димитър Николов, плод на визуалните му представи за поезия и музика. Сред "класическите" творби отбелязвам драматичното Струнно трио на Александър Попов - който е вложил определено българска чувствителност в хайдновския цикъл и Струнен квартет N 2 на Божидар Абрашев - творба, в която се усеща духът на квартетите на Шостакович.
При цялото голямо изобилие от музика и различие на авторски възможности убедително е внушението, че музиката е насочена към определен изпълнител, че е плод на сътрудничество и вдъхновение. Без носталгия си припомням безкрайните опуси от миналото, писани поради въображаемо чувство за дълг или "за да запълнят някаква празнина". Е, не че странна музика, която не се знае за кого и за какво е, няма и сега, но не преобладава...
Концертът с музика за различни духови ансамбли предложи две интересни творби: "Натюрморт в жълто" от Румен Бальозов - композиторът явно е в "цветен" период (пиесата му от Пианисимо) - взрив от нюанси от приглушеното жълто на старото злато до агресивния блясък на медта. И Велислав Заимов - Секстет за дървени - фантазия от багри, дискретно протичаща в условни класически рамки. (Много трудният Концерт за две виоли на Заимов вероятно би бил оценен при едно по-прецизно овладяване на оркестровата партия.) През април продължи цикълът "Бах и музиката на нашето време" - най-добре защити идеята на този цикъл Габровският камерен оркестър. Идеята на цикъла е да постави българската музика в контекста на световната, за да видим, че отдавна сме там, накъдето сме се запътили, според диригента Иван Стоянов. Наред с една Бахова творба, две "бахови" композиции на гении на века - Пярт и Онегер, чухме и една българска - Александър Йосифов - Прелюд и фуга ВАСН. В последните години авторът вероятно е в "бароков" период - в един от предишните концерти чухме Прелюд и фуга за четири ръце N 5. Композиторът демонстрира блестящо владеене на жанра, но и прекалено силно звуково натоварване. Лично аз предпочитам емоционално по-изяснените прелюдии.
И в противовес на известно увлечение по силовия звук не мога да не спомена деликатния свят на двете композиции на Ивелин Димитров (едната изпълнена и на Пианисимо, другата - Лирики/Ретроспекции - на концерта на Темпи Кончертати. И - един евъргрийн отпреди 26 години - "Лятна сюита" от Стефан Драгостинов.
Априлските концерти оставиха в приятно впечатление за вдъхновяващо свободна фантазия (не споменавам понятието "професионално майсторство", тъй като то, всъщност, си е високо у талантливите композитори). Сред "фантазната" поредица не бих могла да пропусна пластичната оркестрова фантазия "Постепенно" на Руслан Радев с лидер - блестящия пианист Ростислав Йовчев.
Априлските концерти събудиха и един въпрос (оказа се, не само у мен): за границата на експресията - може ли да има такава; за отговорността на композитора пред слушателите. Повод - "Потъвам, въздигам се" за едно пиано на 4 ръце и "Било е предсказано" - за симфоничен оркестър - от Димитър Христов. Неистово напластяване на звук, от който човек в определен момент иска да излезе от себе си, да избяга от света - не заради неталантливост или скука, а заради неистовост. Разбира се, авторът би казал, че е постигнал целта си - толкова мощно внушение! Разбира се, всеки има право на своите емоции и средства, за да ги изрази. А невинният слушател? Нали изкуството - това е създаване на нова реалност и големият творец би трябвало да запази някаква дистанция от нея - иначе няма да е изкуство, а някакъв натурализъм или Бог знае какво! И честно ли е публиката да бъде в ролята на психоаналитик?
От десетилетните Прегледи (или въпреки тях) са останали днес немалко репертоарни творби. Тази година форумът е по-особен и може би и поради явната му художествена адекватност като протичане, доста бяха творбите, спечелили овации. След десетилетия те сигурно ще останат по-малко... А какво ми се поиска веднага след поредицата да си чуя пак, веднага? - Концерт за пиано и струнен оркестър (в памет на Сати) от Петър Петров. Всяка година авторът изненадва с нещо. Този път с една фина игра с епохата на Сати - с джаза, с псевдоутилитарното. Но много дискретно, като мимолетна представа, като спомен за бохемско време... Чух, че Петър Петров се пошегувал, че прави този завой, за да даде хляб на музиковедите. Мисля, че не е завой - ако трябва да се отдам на изследователска дейност, това е същата фина естетска игра от преди - с Баховите студии. Сега - Сати.
Април мина. Затварям и без това тъничката програма този път без въздишка на облекчение. Чакам още Празници.

Наталия Илиева