Осакатената музика

Синхронът между музиката и говора прави радиото. Ако думите винаги могат да бъдат уязвени, че са пристрастни, банални или глупави, то музиката лаически може да бъде определена просто като хубава и недотам хубава. Музикалните радиостанции си разпределят слушателите именно по вкусовете и разбиранията им за хубава музика. Говорът при тях е само пълнеж, пауза. (А не както често водещите обичат да послъгват и да наричат песните - паузи.) Социологическите проучвания доказват, че аудиторията се "залепя" за дадена честота именно заради музиката и по-рядко заради информацията, която получава. Факт, с който от радиостанциите се съобразяват повърхностно. Те зареждат музикалните програми на компютъра или инструктират музикалните редактори да "пускат" определен тип песни и проблемът трябва да се саморазреши.
Парадоксално обаче дори най-уважаващите музиката радиостанции извършват светотатство спрямо произведенията. С лека и веща ръка, тонрежисьори и водещи (като екип, достоен да се мери с композитори и текстописци) подкастрят я началото, я края на песничката, защото имат по-важна програмна задача. В интерес на истината, те все пак търсят края на музикалната фраза или подходящото затишие, преди да кръцнат оставащите акорди. Няма значение, че авторът на произведението може да е заложил във финала си най-важното. Спестените от радиото секунди музика понякога носят "поантата" на песента, чара й, естествеността й.
Толерантността към музиката е много по-малка, отколкото към говора на водещите. Едва ли има случай, в който тонрежисьорът да прецени, че говорещият няма какво повече съществено да каже, че е досадил или приказва глупости и да му спре микрофона преди последното изречение. Означават ли тези двойни стандарти в отношението, че словесното творчество е по-значимо от музикалното?!
Като че ли най-пострадавши от режещата логика са песните от т.нар. лек жанр. Тежката артилерия на класическата музика по-трудно изобщо влиза в ефира (изключенията като "Класик FM" и "Христо Ботев" само потвърждават правилото), ето защо и по-рядко става обект на посегателство. Би било интересно обаче къде например биха отрязали някоя симфония или някоя ария. Тази сложна задача би могла да влезе в "тренинга" на тонрежисьори, все някога може и да им се наложи да я приложат.
Когато предварително се знае, че "времето е напреднало" и няма как да се пусне цяла песен (защото трябва и да се говори), се използва и друг похват - наречен музикален фон. Тръгва парчето и точно преди да се развие музикалната тема, се включва микрофонът. За да не стане грубо, водещият говори още няколко секунди на фон (не се казва обратното - музиката да звучи на фона на водещия), след което музиката се затихва. Предвид честото използване на този номер, той като че ли се е утвърдил като "конституционно правилен". Друг е въпросът, че осакатяването на музиката е факт, независимо че липсва певец.
Всяко рязане на песента може да бъде оправдано с наложителност. Масовата употреба на "ножицата" обаче подсказва липсата на усет и разбиране, че слушателите са те избрали заради музиката, а не заради приказките.

Вяра Ангелова








От въздуха
подхванато